Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Revolution, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране и начална корекция
Silverkata (2020)
Допълнителна корекция и форматиране
Epsilon (2020)

Издание:

Автор: Дженифър Донъли

Заглавие: Революция

Преводач: Емил Минчев

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо (не е указано)

Издател: Артлайн Студиос

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: американска (не е указана)

Редактор: Мартина Попова

ISBN: 978-954-2908-85-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/13321

История

  1. — Добавяне

69.

Чувам музика. Някой свири на китара. Доизкусурява една фраза. Отново и отново. Все не успява да я изсвири така, както трябва. Може да е красива, но не е. Звучи неприятно. Чудя се кой е това. Джи? Лили? Не знаех, че свирят на китара.

Нещо ме сърби. Брадичката. Врата. Ухото. Мисля си, че в стаята трябва да има комар. Но това е невъзможно — декември е и всички комари са мъртви. Освен това усещам болка. По цялото тяло.

Отварям очи, но болката пронизва главата ми като копие и отново ги затварям. Какво съм правила снощи? Спомням си Айфеловата кула — и това, че почти бях умряла там. Спомням си Върджил и неговите приятели. Спомням си „Плажа“ и ченгетата. Не си спомням как съм се прибрала вкъщи, но си спомням един странен сън за хора, облечени в костюми от осемнадесети век, трупове в катакомбите и вечеря в кафене „Шартр“ с Амаде Малербю.

Обръщам се, отварям очи и ахвам. До мен има някой. Някой много космат.

— Хей. Ехо. Събуди се — казвам аз и го ръчкам.

Мъжът се обръща към мен. Има лешникови очи и дълга зурла. Докато го гледам невярващо, той изплезва език и ме облизва по лицето.

— Гадно! — възкликвам аз и сядам в леглото. Куче. Огромно, миризливо куче. Дръпвам се от него, сигурна, че то е причината за сърбежа.

— Не се тревожи. Юго не хапе — казва глас и ме стряска. — Амаде. Амаде Малербю. Помниш ли? — пита ме той.

Поглеждам го и кръвта замръзва в жилите ми.

— Не — отговарям аз. — Не помня.

Но това не е вярно. Просто не искам да си спомня. Мислех си, че всичко това е било сън, а сънищата не са истински. Освен ако не си луд. Казвам си същото нещо, което си казах снощи — че това е снимачна площадка, а този тип е актьор, който играе ролята на Амаде Малербю. Това е всичко.

В момента той седи на един стол до дългата дървена маса, върху която са разпилени неподвързани ноти. Има ноти и на пода. Амаде започва да свири нещо, но веднага спира. Записва нещо. Отново свири и отново спира. Псува. И задрасква няколко ноти.

Нещо ме тревожи. Нещо, което се е случило снощи. Какво е то?

Изведнъж си спомням.

— Ей, ти сложи ли нещо в питието ми снощи? А?

— В никакъв случай. Защо да го правя?

— За да ме накараш да дойда тук. И да ме сложиш да легна в леглото ти.

Амаде изсумтява.

— Мосю е разбрал погрешно моите намерения.

И снощи ме нарече мосю.

— Ей, аз не съм мъж, ОК?

Той примигва объркано.

— Не си?

— Не, не съм.

— Но дрехите ти… никоя жена не би носила бричове.

— Достатъчно с този театър, ОК? Писна ми от това преструване, че се намираме в осемнадесетия век — казвам аз троснато.

Ставам от леглото, откривам ботушите си и ги обувам. Нямам представа къде се намирам. Мислех, че съм в Джи, но не съм, а наистина искам да бъда. Искам да си взема душ и да измия бълхите, кучешката миризма и целия този цирк от себе си.

Поглеждам часовника си. 12:03. Горе-долу по това време ченгетата щурмуваха „Плажа“. Спрял е. Сигурно го бях ударила при едно от паданията си в тунелите. Надявам се, че баща ми не е влизал в стаята ми снощи, за да ме провери. Ако го е направил, ще ме убие.

— Къде сме? Къде е най-близката метростанция? — питам Амаде.

— Метростанция? Какво е това?

Толкова искам да престане. Отивам до прозореца и дръпвам тежката, прашна завеса. Париж е още там, което поне е нещо. Но виждам точно това, което видях снощи — коне и карети. Няма коли. Няма автобуси. Жените носят старомодни дрехи. Мъжете продават дърва за огрев и мляко в гюмове. „Това е филм“, казвам си аз. Отново. Оглеждам се за Айфеловата кула, но не я виждам. Не виждам никакви високи сгради. Пускам завесата да падне. В другия край на стаята Амаде продължава да се мъчи с фразата. Причинява ми главоболие.

— Грешен акорд. Пробвай сол минор.

— Минор, така ли?

— Минор.

— Необичаен избор — чуди се той, но го пробва.

— Имаш ли още кафе? — питам аз.

— Да — отговаря той, но не помръдва от мястото си.

Оглеждам се за кафеварката, хладилника и мивката, но не виждам. Намираме се в огромна стая, в която има камина и мебели. Отварям вратите на един дървен шкаф и откривам стомна червено вино, буца твърд кашкавал и влажна купчинка смляно кафе в една паничка. Този тип е голям сноб. Взимам паничката и се оглеждам за кошчето за боклук.

— Какво правиш? — пита Амаде.

— Изхвърлям боклука. Къде държиш кафето?

— Ти глупава ли си? Това е кафето! Остави го!

— Но то е използвано.

— Само два пъти. Още има вкус. Имам късмет, че успях да намеря толкова много. Сега от плантациите идва съвсем малко кафе и още по-малко захар. Това, което стига тук, е ужасно скъпо. Знаеш това. — Той присвива очи. — Може би имаш някой познат? Който ти доставя кафе и захар? Ще ти платя добре. Не мога да композирам без кафе. Не мога да мисля без кафе.

— Да, добре. Ей сега ще ти донеса — отговарям аз. Двойно еспресо. За мен. Защото ми писна от него и от неговите глупости.

— Сега? Посред бял ден? Да не си луда? Не знаеш ли какво се случва с търговците на черно? Ако те хванат, ще те убият.

Поглеждам го.

— Майтапът се изтърка. Отдавна.

— Какъв майтап? — казва той объркано.

— Знаеш какъв майтап. Цялото това нещо с революцията. Знам, че това е снимачна площадка, о’кей? И ти си актьор. Беше забавно през първите няколко часа, но сега вече не е. Изобщо. Къде е банята? Много ми се ходи.

Той все още ме гледа объркано. След това сочи към едно тенекиено ведро в ъгъла.

— Няма да се къпеш, нали? — казва той. — Нямам достатъчно дърва, за да стопля толкова вода.

— Къде е тоалетната? — процеждам през зъби аз.

Тон бърка под масата и вади нощно гърне. И аз напълно полудявам. Изтръгвам го от ръцете му и го хвърлям на пода. То се троши на парчета.

— Спри! Спри веднага! — крещя му аз, чувствайки се така, сякаш губя разсъдъка си.

Амаде поглежда счупеното гърне. Изправя се и оставя китарата си на пода.

— Помогнах ти — казва той гневно. — Нахраних те. Дадох ти кафе. Позволих ти да спиш в леглото ми. И ти така ли ми се отплащаш? Махай се. Махай се от къщата ми.

— Виж какво… извинявай. Не исках да…

Но нямам време да довърша изречението си, защото той грабва якето, чантата и китарата ми, отваря вратата и ги изхвърля на площадката. След това застава до вратата и ме поглежда злобно.

Излизам и той затръшва вратата след мен. Аз сядам на стълбите и закривам лицето си с ръце. Тук е студено. Гладна съм. Трябва да тръгвам, но не го правя. Страх ме е. Страх ме е да стана и да изляза от тази сграда. Страх ме е, че ако го направя, този свят от осемнадесети век по някакъв начин ще стане истински.

Но не мога вечно да стоя тук. Ще се напикая в гащите. Изправям се и слизам по стълбите.

„Всичко ще се оправи“, казвам си аз. „Всичко ще се оправи“.