Дженифър Донъли
Революция (14)

14.

Сърцето ми спира.

— Какво има? — питам аз.

Той вдига пръст.

— Кога? Не, не… разбира се, че не… да, съгласен съм, Мат.

— Какво се е случило? Може ли да говоря с нея? — питам аз притеснено.

— Мат, един момент — казва татко и покрива телефона с ръка. — Майка ти е реагирала зле на един антипсихотик, който доктор Бекър й е дал. Вече го е спрял и сега се обажда, за да ни каже и да обсъдим друго лекарство.

— Може ли да говоря с нея?

— Не. В момента се възстановява.

— Може ли да говоря с него? Искам да говоря с него — казвам аз, вече напълно отчаяна.

Татко кимва.

— Мат? Извинявай. Слушай, Анди е разтревожена за майка си. Иска да говори с теб — казва той и ми подава телефона.

— Здравей, Анди. Как е в Париж? — пита ме доктор Бекър.

— Мама добре ли е?

— Реагира зле на едно лекарство. Предимно гадене и повръщане. Не е рядко явление.

— Рисува ли? Не й е толкова лошо, че да не може да рисува, нали?

Няколко секунди доктор Бекър мълчи, след което казва:

— Анди, майка ти трябва да приеме мъката си. Ако иска отново да води пълноценен и щастлив живот, тя трябва да се изправи лице в лице със загубата на сина си, а не да крие чувствата си в това, което рисува.

— ОК, добре, но тя трябва да рисува — казвам аз. Не съм в настроение за психиатърските му глупости.

Ново мълчание, след което докторът отговаря:

— Не, не рисува.

— Но аз сложих боите в багажа й. Както и един портативен статив и няколко платна. Оставих ги в стаята й. Показах й къде ги сложих.

— Знам това. Аз ги махнах.

— Какво си направил? — възкликвам аз и оставям яростта да ме яхне. — Идиот такъв! Не мога да повярвам, че си направил това!

— Дай ми телефона — казва татко. Тръгва към мен с протегната ръка, но аз му обръщам гръб, за да не ми го вземе.

— Анди, осъзнавам, че си разстроена, но те уверявам, че състоянието на майка ти ще се подобри чрез терапия с лекарства. Говоря за осезаеми, очевидни подобрения — казва доктор Бекър.

— Имаш предвид, че ще се превърне в зомби. Когато лекарствата действат. Като мен. А когато не действат, ще стане психарка. Като мен.

— Както казах, ще можем да проследим напредъка…

— Напредъка? Точно това е рисуването за нея — напредък. Тя има нужда от боите и четките си. Не разбираш ли това?

— Анди…

— Слава Богу, че преди няколкостотин години ти и твоите хапчета не сте съществували, иначе нямаше да има Вермеер или Караваджо. Щеше да ги натъпчеш с лекарства и сега нямаше да имаме „Момичето с перлената обица“ и „Залавянето на Христос“.

— Анди! — възкликва баща ми, хваща телефона и се опитва да го измъкне от ръката ми.

Наричам доктор Бекър „тъпак“. Казвам му, че искам да говоря с майка си. Той ми отговаря, че не може. Не и в това състояние. Щяла съм да я разстроя допълнително. След това го наричам нещо по-лошо.

— Това беше! — казва татко и измъква телефона от ръката ми. Залепя го за ухото си. — Съжалявам, Мат. Дай ми няколко минути. Ще ти позвъня пак.

Затваря и започва да ми крещи.

— Това беше напълно неуместно! Ти си извън контрол! Искам да се успокоиш, след което ще се обадиш на доктор Бекър и ще му се извиниш.

Толкова съм разстроена, че не мога да спра да крача около масата.

— Защо го направи? — крещя аз в отговор. — Защо я изпрати там?

— За да се оправи. Тя е болна, Анди.

— Тя се оправяше! Беше спряла да плаче по цял ден. Беше спряла да хвърля неща. Трябва да си е вкъщи. У дома. Трябва да рисува.

Няколко секунди татко не казва нищо, след което започва пак:

— Трябва да спреш. Трябва да разбереш. Мислиш си, че можеш да оправиш нещата. Че можеш да оправиш нея. Мислиш си, че ако успееш да оправиш всичко, тогава…

— Помниш ли „Жабокът-принц“? — прекъсвам го аз.

— Какво? Не, не го помня.

— Това бе любимата приказка на Труман, когато беше малък. Имало едно време един млад принц. Той имал прислужник. Един ден принцът бил омагьосан и превърнат в жабок. Когато това се случило, сърцето на прислужника се разбило. Само три железни обръча можели да го държат цяло, само те били способни…

— Животът не е приказка. Не си ли разбрала това досега?

— Сърцето на мама е разбито.

— Анди, тя ти каза още тогава. Аз ти казах. Психиатърът ти каза. Всички ти казахме. Вината не е твоя.

Смея се. Или поне се опитвам. Но това, което излиза от гърлото ми, звучи като вопъл.

Татко сваля очилата си и защипва носа си с ръка. Дълго време стоим така, обърнати един към друг, неподвижни. Изведнъж ми писва.

— Излизам — казвам аз.

— Добре. Прави, каквото искаш. Предавам се — отговаря той.

— Предаде се — поправям го. — Преди много време.

Грабвам китарата и раницата си, тичам надолу по стълбите и излитам през вратата. Запътвам се на изток. Не знам къде отивам. Някъде, където мога да седна и да посвиря, заглушавайки целия свят и всички хора в него. Особено баща ми.

Защото това, което каза, не е вярно и двамата го знаем.

Вината беше моя. Сърцето на мама е разбито заради мен.

Аз съм тази, която уби сина й.