Дженифър Донъли
Революция (19)

19.

Прибирам снимката. Връщам портрета в кутията. Както и дневника. След което заключвам кутията.

Казвам си, че не искам да чета дневника, защото само ще ме депресира. А не искам да се натоварвам допълнително с нещастието на други хора — и моето е предостатъчно.

Но истината е, че се страхувам от този дневник и не знам защо. Когато го чета, аз имам чувството, че приемам лакомства от непознат. Или пътувам на стоп или се качвам в метрото късно вечер.

Тръшвам се на дивана, включвам телевизора на Джи и си пускам CNN. След две минути го изключвам и набирам Виджей. Гласова поща. Взимам книгата за Малербю, която чета, и я разтварям.

„… партитурите ни разкриват, че композициите му за театъра са били приятни, но забравими. Те по никакъв начин не подсказват за гениалността и сложността на по-късните му творби…“

Затварям книгата. Не мога да се съсредоточа, и ме свърта на едно място. Ставам и отивам в кухнята да си намеря нещо за ядене. Нищо не ми привлича погледа и се връщам при кутията с ключа в ръка, досущ като глупавата съпруга на Синята брада.

Изваждам дневника и го разлиствам. Нещо изпада от него и се приземява на масата. Изрезка от вестник, малка и крехка като венчелистче.

Зеления мъж отново в действие

Париж, 2-ри флореал^[1] III — Зеления мъж, както наричат престъпника, тероризиращ гражданите на Париж с разрушителните си фойерверки, отново се е проявил снощи, нанасяйки щети на имоти на улица „Норманди“.

Никой не знае каква е целта на тези пиротехнични прояви. Някои вярват, че Зеления мъж (наречен така заради зелените листа, които хората, боравещи с фойерверки носят, за да се предпазват от искри) изпраща тези ракети, за да насочва чужди армии. Други смятат, че фойерверките са кодирани съобщения, които си разменят членове на бунтовническа групировка в града.

Генерал Бонапарт, капитан на парижката стража, бе смъмрен от Събранието тази сутрин и критикуван за това, че Зеления мъж още не е арестуван. Бонапарт увери присъстващите, че прави всичко по силите си, за да залови мерзавеца.

„Увеличих броя на стражите, патрулиращи по улиците, и обявих награда от сто хиляди франка за главата на Зеления мъж“, каза той. „Ще бъде заловен — това е само въпрос на време. И когато това се случи, наказанието ще бъде бързо и сурово.“

— Втори флореал — казвам на глас. Спомням си тази дума от уроците за Френската революция. Събранието забранило стария юлиански календар и направило деня, в който Франция станала република, 22-ри септември 1792 г., Ден Първи от Година Първа. Обявили, че летоброенето трябвало да започне наново — с тях. Струва ми се, че „Ш“ означава Година Трета, или с други думи 1795-та.

Но кой е Зеления мъж?

Отгръщам на първата страница. Авторката споменава зелен мъж. Казва, че това е била последната й роля. Но тя е момиче, а не мъж. Името й е Александрин. Да не би да се е преструвала на мъж? Защо? И ако това е така, какво е правила с тези фойерверки? Освен че е вбесявала Наполеон Бонапарт, което не ми изглежда особено умно. Човекът е бил с къс фитил. И е имал армия.

— Коя си ти? — казвам на глас. На никой.

Джиесемът ми започва да звъни и ме стряска така, сякаш са ме зашлевили.

— Господи, Виджей! Така ме изплаши! Какво искаш?

— Какво искам аз? Ти си ми оставила съобщение.

— А, да. Извинявай. Никога няма да повярваш. Току-що намерих един дневник. Беше скрит в една старинна кутия за китара. Струва ми се, че е много стар. Може би чак от времето на Революцията.

— Уау.

— Нали? В него има стара изрезка от вестник с много странна дата — втори флореал три. Имаш ли представа кой месец е това?

— Може би май? — отговаря той. — Чакай една минутка…

Чувам го да набира нещо на клавиатурата си.

— ОК, готово. Двадесет и първи април, 1795 г.

— Как разбра толкова бързо?

— Намерих таблица за превръщане онлайн. И какво се казва в дневника?

— Още не съм сигурна. Току-що започнах да го чета, но…

— Виджей! — чувам на заден фон. — Как можеш да учиш на празен стомах? Защо не си изял закуската, която ти приготвих?

— Защото говоря по телефона, мамо!

— Пак си губиш времето с приятели, нали? Кой е това?

— Ахмадинеджад^[2].

— Господи Боже! Какво казва?

— Че иска да гледа Джизи в театъра „Бейкън“ тази вечер. Путин също ще ходи. Купил си е билет от Ким Чен Ир. Всички гангстери ще ходят.

— Не се прави на умник, младежо!

— Трябва да затварям — казва ми той на мен. — Вражеските сили напредват по крайбрежието.

— Успех, войнико. Край.

— Април 1795 г. — казвам си аз, след като затварям.

Прокарвам ръка по кожената подвързия на дневника, мислейки си за момичето, което го е водило и как се е надявала да го изкара от Париж. Това очевидно не се е случило, защото ето го сега, два века по-късно, все още в Париж.

А самата Александрин? Какво ли се е случило с нея? Джи не каза ли, че китарата е била намерена в катакомбите? Може би Александрин я е скрила там, защото стражите са били по петите й. Може би я е скрила в катакомбите, а после не е успяла да се върне, за да си я вземе. Или пък се е случило нещо ужасно и тя е умряла там долу. И кутията е лежала скрита под земята до срутването, а мъжът, който я е намерил, така и не е открил фалшивото дъно, защото кой очаква да намери фалшиво дъно в кутия за китара? И освен това не е имал ключ.

Но аз го имам. По някакъв начин той е в мен. Как е възможно ключът да стигне от Париж на осемнадесети век до Бруклин на двадесет и първи?

Възможно ли е Александрин да е отпътувала за Ню Йорк вместо за Лондон? С ключа в джоба на палтото й? И по някакъв начин той се е озовал в кашон с боклуци на битпазара. Или пък ключът на Труман изобщо не е нейният ключ. Може би е просто някакъв старинен ключ, който отваря всички кутии за инструменти. Това ми изглежда много по-вероятно.

Както и да е, струва ми се, че скритото отделение не е било отваряно от дълго време. Едва ли дневникът и миниатюрата щяха да са вътре, ако това бе ставало. Не мисля, че е било отваряно откакто самата Александрин го е заключила и си е плюла на петите. Или го е заключила и е умряла.

И така до днес.

До мен.

Прибирам изрезката от вестника между страниците и продължавам да чета.