Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Revolution, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране и начална корекция
Silverkata (2020)
Допълнителна корекция и форматиране
Epsilon (2020)

Издание:

Автор: Дженифър Донъли

Заглавие: Революция

Преводач: Емил Минчев

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо (не е указано)

Издател: Артлайн Студиос

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: американска (не е указана)

Редактор: Мартина Попова

ISBN: 978-954-2908-85-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/13321

История

  1. — Добавяне

44.

Катерим се. Нагоре и все нагоре. Изкачваме Монмартр на път за „Сакре-Кьор“, църквата на хълма. За да видим изгрева.

Върджил паркира колата на място, което трудно би побрало кутия за обувки, на една тясна уличка южно от църквата. Излиза, отваря багажника и вади мушама, чанта и одеяло.

— На лагер ли ще ходим? — питам аз, гледайки одеялото. — Иначе намекът би бил твърде груб, синко.

Той клати усмихнато глава.

— Вземи това — казва и ми подава чантата. — Да тръгваме. Нямаме много време.

Започвам да се чудя в какво съм се забъркала. Чудя се дали ще се опита да ме целуне. Всеки друг мъж би опитал нещо подобно на един от хилядите светофари, на които спряхме по пътя. Но аз вече знам, че той не е като всеки друг мъж.

Изглежда не изкачвам стръмната, калдъръмена уличка достатъчно бързо, защото той грабва ръката ми и започва да ме дърпа. Изкачваме едно каменно стълбище и излизаме на огромната, наклонена поляна, ширнала се около „Сакре-Кьор“. Оттук се вижда целият Париж. Светлините на града блещукат като звезди в мрака. Той избира място в центъра на поляната и разгъва мушамата.

— Сядай — казва ми.

Сядам. Той сяда до мен и замята одеялото на раменете ни. Харесва ми да седя толкова близо до него. Излъчва онази страхотна мъжка миризма на мека кожа и „Тайд“. Или „Персил“. Или на праха, който използват тук. Отваря чантата и вади термос, пълно горещо кафе, пластмасова кутия, пълна с храна и две вилици.

— Бистела — казва той и ми подава едната вилица. — Майка ми го направи. Извинявай, че е студен. Приготви ми го за вечеря. Това е пай с пилешко…

— … и стафиди, бадеми и канела. Знам какво е бистела — прекъсвам го аз. — Живея близо до „Атлантик Авеню“ в Бруклин. Там има един марокански ресторант. Както и един сирийски, един йеменски и един тунизийски.

Отхапвам. Вкусен е.

— Страхотен е — казвам аз и отново си отхапвам от пая. Бистела е любимото ми ястие. Отхапвам за трети път, след което си спомням, че аз съм вечеряла, а той не е.

— Искам да те питам нещо — казвам аз и облизвам устни.

— Ммм? — отговаря той, дъвчейки.

— Кога ще се случи?

Той ме поглежда с престорено учудване.

— Какво кога ще се случи? — отговаря той.

— Ха-ха-ха. Скоро, нали?

— Нямам представа за какво говориш.

Но вече се усмихва.

Започвам да се оглеждам, но очевидно съм сбъркала посоката, защото той хваща брадичката ми и нежно обръща главата ми.

— Там — казва той и сочи. — На изток.

Поглеждам натам, накъдето ми сочи. И я виждам.

Причината да ме доведе тук. Виждам розово-оранжеви огнени ивици, които разцъфват на хоризонта. Виждам първите златни лъчи на слънцето. Виждам как заскрежените покриви на Париж заблестяват така, сякаш са направени от диаманти.

— О, Върджил, красиво е — пришепвам аз. Защото не мога да говоря по-високо.

— Помислих си, че ще ти хареса. Защото хареса песента ми — отговаря тихо той. — Онази за изгрева над Париж.

Той направи всичко това за мен. Би толкова път за мен. Кафето. Мушамата. Одеялото. Всичко това за мен. Цяла нощ е карал по улиците на Париж. Часове. Трябвало е да се прибере вкъщи и да поспи. Но вместо това ме доведе тук. За да видя изгрева.

Трябва да кажа още нещо. Трябва да му благодаря, но не мога. Голямата твърда буца, заседнала в гърлото ми, не ми позволява. Ставам и отивам до края на поляната. Облягам се на каменната стена и се вторачвам в блещукащия град под мен. Поглеждам към него през рамо. Той седи на мушамата, с лице, вдигнато към зората. Изведнъж искам времето да спре. Точно тук. Точно сега. За да живея в този миг завинаги.

Когато най-накрая се връщам при него, зъбите ми тракат.

— Изумително е. Благодаря ти — казвам аз, сядам и се завивам с одеялото.

— Пак заповядай — отговаря той.

Ако искаше да ме целуне, щеше да го направи сега. Но не го прави. Което може би е добре. Все пак той живее в Париж, а аз в Бруклин. И утре заминавам.

Така стоят нещата и това е.

Треперя като лист на вятъра. Слънцето е изгряло, но още не е стоплило въздуха. Посягам към термоса с кафе в същия миг, в който Върджил посяга към кутията с пай и удряме главите си доста силно. Аз псувам и разтривам главата си. Той прави същото. Аз го поглеждам и избухвам в смях. Той също. И лицето му е толкова близо до моето. И изведнъж вече не се смея. Защото изведнъж той ме целува.