Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Revolution, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране и начална корекция
Silverkata (2020)
Допълнителна корекция и форматиране
Epsilon (2020)

Издание:

Автор: Дженифър Донъли

Заглавие: Революция

Преводач: Емил Минчев

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо (не е указано)

Издател: Артлайн Студиос

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: американска (не е указана)

Редактор: Мартина Попова

ISBN: 978-954-2908-85-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/13321

История

  1. — Добавяне

30.

29 април, 1795 г.

— Ще се скрия, Алекс! — извика Луи-Шарл. — Брой до десет и се опитай да ме намериш!

Той хукна да бяга, а аз останах под масата, където се бяхме скрили, за да ядем шоколади, откраднати от чинията на майка му. Сложих маската на лицето си и започнах да броя.

Беше средата на лятото. Кралицата и придворните й дами си бяха устроили маскен бал в градината с децата си. Тя се надяваше, че това ще зарадва Луи-Шарл. Кралицата беше Титания. Красивият граф Ферсен беше Оберон. Кралят, изморен след цял ден лов, се бе оттеглил в покоите си да спи. Свиреше музика. В дърветата сияеха фенери. Имаше вечеря, след това сладолед и шампанско. А после започнахме игра на криеница.

Луи-Шарл носеше маймунска маска. Моята беше на птица — врабче. Свърших с броенето и хукнах след него. Видях го клекнал до един розов храст, но се престорих, че не го виждам. Той отново рипна, а аз тръгнах след него, крещейки името му. Вдигах камъни и го търсех под тях, тресях розови храсти, надявайки се да изпадне отвътре. Той през цялото време се кикотеше и навлизаше все по-навътре в градината. Тук беше тъмно. Нямаше фенери, окачени на дърветата. Единствената светлина идваше от луната.

— Луи-Шарл? — извиках аз. — Покажи се. Отдалечихме се твърде много. Трябва да се връщаме.

Но Луи-Шарл не ми отговори.

Продължих да вървя надолу по пътеката. Статуите блестяха като призраци на лунната светлина. Листата шумоляха на вечерния бриз. Минах покрай малко езерце и гъсталак от бели рози. И изведнъж го видях — не Луи-Шарл, а мъж с маска на вълк, седнал на една пейка.

— Луи-Шарл! — извиках аз уплашено. — Луи-Шарл, къде си?

— Какво е това? — каза мъжът. — Малко птиче от улиците на Париж? Врабче, което вече не яде лайна от канавката, а шоколад от чинията на кралицата. Колко далече си долетяла, птичко.

— Луи-Шарл! — извиках аз, отстъпвайки назад. — Къде си?

— Опасявам се, че не е тук — отвърна мъжът.

— Луи-Шарл! Луи-Шарл! — виках аз, като гласът ми бе започнал да трепери.

Беше тихо. Толкова тихо, че чувах единствено бясното препускане на сърцето си. След това мъжът каза:

— Хайде, Луи-Шарл, излез. Достатъчно игри.

Луи-Шарл изскочи зад него.

— Преметнахме те, Алекс! Преметнахме те! — викаше той и подскачаше около мен.

Грабнах го и го прегърнах. Страхът още не ме бе напуснал. Единствената мисъл в главата ми беше: „Ами ако бях изгубила момчето? Аз отговарям за него. Ами ако го бяха отвлекли? Кралят щеше да ми одере кожата.“

— Кой си ти? — попитах аз мъжа.

Той вдигна маската си. Очите му, черни като нощта, намериха моите.

— Филип, херцог на Орлеан — рече той.

Херцогът на Орлеан. Братовчед на краля. А аз му се сопнах сякаш е коняр.

Веднага направих реверанс, забила поглед в земята.

— Простете ми, милорд — промърморих аз.

Той махна с ръка, приемайки извинението.

— Трябва да се връщаме при кралицата, иначе ще се тревожи — казах аз. — Лека нощ.

Не бяхме направили и пет крачки, преди Луи-Шарл да извика:

— Маската ми!

Обърнах се. Орлеан я държеше. Махна ми да се приближа, за да я взема. Усмихна се, но усмивката не достигна очите му. Със скоростта на пепелянка, той грабна ръката ми и ме дръпна към себе си.

— Играеш опасна роля — рече той тихо. — Внимавай. Не всички роли са толкова лесни.

Пусна ме. Отстъпих назад, след това се обърнах и стиснах ръката на Луи-Шарл.

Никога преди не бях изпитвала такъв страх. Какво имаше предвид? Нима бе прозрял истината? Нима знаеше, че аз просто използвах детето, за да постигна свои собствени цели? Щеше ли да каже на кралицата?

Проклех се за глупостта си. Никой не можеше да погледне в мислите на друг човек. Само Бог и дявола можеха това. Херцогът просто ми се бе скарал за това, че бях позволила на дофина да се отдалечи толкова много от майка си.

Луи-Шарл подскачаше и не спираше да дърдори по пътя обратно. Разказа ми как ме бе изиграл и похвали собствената си интелигентност. Аз се засмях и казах:

— Реших, че са те откраднали циганите. Но има едно нещо, което не разбирам — къде се бе скрил братовчедът Орлеан по време на партито? Не видях вълча маска на вечеря. Нито една.

— О, той не е бил поканен — отвърна Луи-Шарл. — Никога не го канят. Мама не го харесва. Чух я да говори с леля Елизабет за него. Каза, че се прави на ренегат, но всъщност иска да седне на трона. Аз не мисля, че е толкова лош.

Тогава се обърнах, очаквайки да го видя застанал зад нас, неподвижен и безшумен, ръцете му покрити със златни пръстени, блеснали на лунната светлина. Но пейката беше празна. Вълкът си бе отишъл.

 

 

30 април 1795 г.

Дойде есента. Листата опадаха, небесата посивяха и разтревожените благородници отлетяха като лебеди от приказка. Заплюваха ги по улиците. Замеряха каретите им с изпражнения. Хвърляха камъни през прозорците им. Те виждаха това, което кралят не бе осъзнал.

Д’Артоа, красивият, вечно засмян брат на краля, хвърли Луи-Шарл високо във въздуха преди да го целуне за сбогом и обеща като се върне да му донесе цяла кавалерия от оловни войничета.

Херцогиня де Полинак, любимата гувернантка на момчето, имаше сълзи в очите, когато го прегърна.

— Само за кратко е, скъпи мой — каза му тя. — Ще се върна напролет, когато черешовите дървета разцъфнат. Обещавам ти.

Покатерихме се на едно дърво и изгледахме как каретите се отдалечават в облак от прах.

 

 

Сутринта на пети октомври 1789 г. бе дъждовна. През този ден не се надигна прах. Ако това бе станало, кралят може би щеше да осъзнае опасността. Може би щеше да има време да помисли. Да реши. Да качи семейството си в бърза карета и да отпраши. Но имаше само кал. Разбъркана от краката на жени и войници от Париж. Дойдоха въоръжени с пики и ножове, глад и гняв. Дойдоха за краля и кралицата.

Преди тях дойде ездач. Видях го. Бях в покоите на кралицата и забавлявах Луи-Шарл. Изведнъж чухме викове, идващи отвън. Мъж прекоси мраморния двор и изкачи стъпалата, почерняйки ги с кал. Той се поклони и рече с прегракнал глас:

— Идвам от Париж, Ваше Величество. Тази сутрин имаше бунт в кметството. Жените от пазара се събраха отпред, искайки хляб. Когато кметът каза, че няма, те нахлуха в сградата. Взеха пушки и барут. Беше извикана парижката гвардия, но мъжете отказаха да стрелят по тях. Една жена изкрещя, че трябва да отидат във Версай, за да поискат хляб от краля. Останалите се съгласиха и тълпата тръгна. Лафайет смята, че са около шест хиляди.

— Тук е полкът на Фландерс, можем да разчитаме и на нашите телохранители — отвърна кралицата. — Те лесно ще отблъснат една тълпа от жени.

Мъжът поклати глава.

— Парижката гвардия идва с тях — каза той.

— Но Лафайет е техният генерал! — извика кралицата. — Защо не ги е спрял?

— Опита се, но гвардията е съставена от петнадесет хиляди мъже. Ако бе отказал да тръгне с тях, щяха да дезертират. Или да го убият. Все още ги води. Или поне се опитва.

Кралицата пребледня.

— Кралят — рече тя. — Къде е кралят?

— На лов, мадам — беше отговорът.

— Бързо го намерете! Преди тълпата да го открие! — извика тя.

Телохранителите на краля потеглиха. Откриха го и го върнаха в двореца. Заключиха портите. Кралят свика съвета си.

— Трябва да приемете Правата на човека — казаха някои от министрите му. — Както и августовските декрети.

Други го посъветваха да избяга. Трети — да остане във Версай.

Самият крал искаше само да изпрати кралицата и децата на сигурно място, но тя отказа да го изостави. Така че той реши да остане във Версай и обрече всички.

 

 

Жените от пазара пристигнаха на свечеряване, изморени, премръзнали и мокри. Спряха пред заключените порти на двореца. Кралят излезе и им се извини за положението, в което ги бе поставил и им обеща, че веднага ще изпрати жито в Париж. Нареди на слугите си да им донесат храна и вино, което уталожи малко гнева им.

Но в полунощ пристигна парижката гвардия и техният гняв не бе толкова лесен за потушаване. Имаше няколко сблъсъка между войници и телохранителите на краля. Не си бях легнала, защото бях твърде разтревожена, за да спя. Разговарях с Барере, капитан на гвардията на дофина. Видях размяната на любезности от прозореца. Един от лакеите на краля, който беше приятел на капитана, влезе малко преди зазоряване, за да ни каже, че Лафайет бе изчел списък с искания от името на войниците и жените.

Първо — кралят трябва да разпусне телохранителите си и да позволи на парижанските гвардейци да го пазят. Две — той трябва да осигури храна за града. Три — трябва да напусне Версай и да заживее в Париж. Кралят се съгласил с първите две, но казал, че трябва да помисли за третото. След това се оттеглил в покоите си, докато Лафайет потеглил към града с надеждата да си наеме стая в странноприемницата.

Барере ми каза да се върна в стаята си, но не го послушах. Отвъд портите на двореца горяха факли. Не виждах жените в мрака, но ги чувах. Кълняха и проклинаха, смееха се и крещяха, пияни. Звуците влизаха през прозорците ни. Бяха изморени от дългия преход, но защо не спяха?

Бях твърде разтревожена и затова се измъкнах от двореца. Покатерих се по желязната ограда, което беше най-лесно на мястото, където прътовете се допираха до западната стена на двора. Отидох там, където стояха те, свити около огньовете си. Исках да чуя думите им и да разбера какво са намислили. По-късно водачите на Революцията обявиха, че обсадилите двореца жени били почтени майки и съпруги. Казвам ви, че някои бяха такива, но не всички. Имаше и проститутки, и джебчии. Както и мъже — сводници, крадци, агитатори. Познавах ги от площада.

Имаше и още един, който сновеше между тях, облечен в обикновено на вид сиво палто, с триъгълна шапка, захлупена ниско над очите му. Носеше шал, скриващ долната половина на лицето му сякаш бе разбойник. Той не говореше за хляб и свобода, а за пакост и убийство. Ходеше от човек на човек, раздаваше монети, изправяше жените на крака и ги увещаваше да вдигнат пиките и тоягите си. Веднъж погледна към мен и очите му, черни като нощта, смразиха кръвта във вените ми. Миг по-късно подаде някаква кесия през оградата на стражите, които стояха от другата страна. Твърде късно осъзнах какво правеше — подкупваше стражите да отворят портите. Извиках за помощ, но гласът ми бе заглушен от рева на тълпата.

— Убийте я! — изкрещя една жена и мина през портата. — Убийте кралицата! Изтръгнете сърцето й!

— Убийте ги всичките! — провикна се друга.

Почти бях глътнала езика си от страх. Хукнах през портите, прекосих двора и влетях в двореца. Повечето жени ме бяха изпреварили. Други тичаха по петите ми. За щастие ме взеха за една от тях. Втурнаха се нагоре по стъпалата на кралицата, но тъкмо тогава разсъдъкът ми се върна и аз заобиколих стълбището и поех по един тесен коридор, водещ към покоите на дофина. Когато влязох към мен бяха насочени пушки, но капитанът ме позна и възпря мъжете си.

— Влязоха в двореца! — извиках аз.

Той ме грабна грубо.

— Къде са?

— Качват се по стълбището на кралицата. Побързайте!

Той влетя в спалнята на дофина и отметна завивките. Луи-Шарл се събуди, уплаши се, скочи от леглото и пропълзя под него. Капитанът се опита да го изтегли навън, но момчето ревеше и риташе и не искаше да излезе. От горния етаж се чуха писъци и изстрел.

— Изкарай го оттам! — извика ми капитанът.

Коленичих до леглото.

— Луи-Шарл, излез — казах аз. — Трябва да излезеш веднага.

— Няма! Кажи на стража да се маха!

— Той не е страж, той е фелдмаршал — отвърнах аз, опитвайки се да го накарам да си помисли, че това е игра. — Английските войници са на границата. Трябва да се предадем.

Като чу това, Луи-Шарл подаде главата си.

— Негодник! — извика той. — Един френски принц никога не би се предал!

— Само ако кралят заповяда, генерале — отвърнах аз. — Тук ни превъзхождат числено, но в Халфльор ни чакат подкрепления.

Още изстрели. И писъци.

— Проклятие! Нямаме време за това! — извика капитанът.

Аз се долепих до пода, играейки ролята на кобила. Луи-Шарл изпълзя изпод леглото и скочи на гърба ми. Грабнах един свещник от нощната масичка и му го подадох.

— Рота, изтегляме се! — изкрещя той, размахвайки свещника като меч.

Изхвърчахме от стаята, заобиколени от стражи. Хукнахме нагоре по едно слугинско стълбище и се озовахме в галерията с огледалата. Чух нови изстрели. Чупене на стъкло. Погледнах през прозореца и видях как застрелват един страж, а друг намушкват. Една жена носеше глава, забита на пика, докато други крещяха и танцуваха около нея.

Капитанът се закова на място пред едно огледало и го заудря с юмруци. Помислих си, че е полудял, но после видях пантите.

— Ваше Величество! — извика той. — Тук е капитан Барере! Водя ви дофина. Ваше Величество, моля ви, отворете!

Той отново удари стъклото с юмрук, но нямаше отговор.

— Трябва да опитаме по друг начин. Бързо! — излая той и ни забута към далечния край на галерията.

Когато стигнахме там, той изпрати трима стражи да разузнаят. Те веднага се върнаха.

— Няма начин — каза единият. — Влезли са в приемните зали.

Опитахме да се върнем по пътя, по който бяхме дошли, но по коридора към нас се понесоха викове и писъци. Бяхме попаднали в капан. Позлатени нимфи ни гледаха сляпо, докато се лутахме наляво-надясно. Изрисувани богове ни наблюдаваха безучастно. Огледалата размножаваха жалката картина, която представлявахме — дузина стражи и девойка в бричове, водени от малко момче, размахващо свещник.

Капитанът заповяда на мъжете да ни обградят от всички страни, да коленичат и да насочат пушките си. Но какъв беше смисълът? Неколцина от тълпата щяха да се строполят след първия залп, но докато стражите презареждат, останалите щяха да се хвърлят отгоре ни.

Луи-Шарл вече не раздаваше заповеди. Беше изпуснал свещника си.

— Страх ме е, Алекс — прошепна той в ухото ми, обвил врата ми с ръчички. — Вече не ми се играе.

Аз бях толкова уплашена, че не можех да му отвърна нищо. Дори не можех да накарам краката си да помръднат. Пред очите ми отново се появи онази отрязана глава и кървавите ръце на жените, танцуващи около нея. Видях как същите ръце посягат към Луи-Шарл и това ме накара да се размърдам. Хвърлих се към вратата-огледало като обладана от демони. Сребърното стъкло се напука под свитите ми на юмруци ръце.

— Отворете вратата! Отворете! Дофинът е с мен! Не ме ли чувате? Отворете проклетата врата!

Вдигнах един стол и го запратих към вратата. Не знам как Луи-Шарл успя да се задържи на гърба ми. Удрях огледалото отново и отново. Виковете на тълпата се приближаваха. Сякаш идваха отвсякъде. Чух как капитанът казва на мъжете си:

— Не откривайте огън! Не стреляйте! Още не… чакайте… чакайте!

Столът се разчупи на трески. Аз взех един крак и започнах да налагам вратата като дивачка и тя най-накрая се отвори.

— Татко! — изплака Луи-Шарл.

— Луи-Шарл! — извика кралят. — О, слава Богу, че си добре!

Кралят прегърна сина си и го стисна. Зад него дотича кралицата. Стражите ме избутаха в покоите на краля. Заключиха вратата и я запречиха с мебели. Беше ли ни видяла тълпата? Бяха ли стигнали галерията, преди да минем през вратата-огледало?

Аз стоях напълно неподвижно, едва поемайки си дъх, чакайки да чуя ударите. Кралят беше пребледнял като призрак, но въпреки това опита да успокои разплаканата си съпруга. Научих, че бе отишъл да я доведе и затова не ни бе чул от другата страна на вратата. Кралицата едва не бе загинала. Тълпата бе нахлула в покоите й и тя едва бе успяла да им се изплъзне, тичайки босонога по коридорите на двореца. Сега кралицата стискаше здраво Луи-Шарл и Мари-Терез и не искаше да ги пусне.

Но Луи-Шарл се изплъзна.

— Мамо, татко, вижте! — извика той, сочейки към мен. — Алекс се е наранила! Ръцете й кървят!

Аз погледнах надолу към ръцете си. Бяха покрити с кръв. Не бях почувствала нищо.

— Тя удряше вратата с ръце, за да ни чуете. И огледалото се счупи и я поряза — обясни Луи-Шарл.

Бях хукнала към двореца, но за мен щеше да е по-добре да бях останала навън. Бях рискувала собствения си живот за Луи-Шарл. Бях нарязала ръцете си и не бях усетила нищо. Никаква болка, само страх — за него.

Струва ми се, че революцията започна точно тогава.

Не за Париж и не за французите.

А за мен.

Сърцето ми препуска, когато свършвам. Толкова се страхувам за тях. Страхувам се, че няма да оцелеят. Споделям страха на Алекс. Докато чета дневника, аз съм там. Заедно с нея. Тичам нагоре по стълбите към галерията с огледалата. Чувствам туптенето на сърцето й. Чувам виковете на тълпата, които стават все по-близки.

Кой беше мъжът с триъгълната шапка? Мъжът, който разбуни духовете на тълпата, събрала се пред портите на двореца? Какво се е случило с Алекс след завземането на Версай? Беше ли останала с Луи-Шарл?

Отварям на следващата страница с отчаяно нетърпение. Прочитам първите два абзаца и тъкмо започвам третия, когато от високоговорителите прогърмява глас, който обявява, че библиотеката затваря след петнадесет минути и всички читатели трябва да върнат материалите си на рецепцията.

Какво, по дяволите?

Вдигам глава. Вече няма опашка. Изчезнала е. Ив Бонар подрежда кутии върху една количка. Хората, правили проучвания тук през целия ден, затварят чантите си, обличат палтата си и носят материалите си на рецепцията. Поглеждам часовника на стената. Пет без петнадесет. Бях прекарала четиридесет и пет минути в четене. Напълно бях забравила къде се намирам и какво трябва да правя там. Бях пропуснала шанса си да анализирам музиката на Малербю.

Не мога да повярвам. Къде бях отишла? Нима бях изпаднала в транс?

Ставам и отивам до масата си за четене. Събирам тетрадката, папката и химикалките си и ги прибирам в чантата. Жена с перли и скърцащи обувки оправя един стол, взима забравен молив от една маса и се насочва към изхода.

— Затваряме след няколко минути — информира ме тя.

От другата страна на рецепцията, Ив Бонар избутва количката си в един асансьор. Вратата се затваря след него със свистене. Лампите на тавана примигват и изгасват една след друга. Толкова съм бясна на себе си, че ми се иска да изкрещя. Утре е петък. Библиотеката е затворена през уикенда. Имам още един ден. Само един. Как ще успея да се справя за един ден? Ако продължавам в същия дух, в неделя няма да летя за никъде.

Пъхам дневника в чантата си и изведнъж ме осенява странна мисъл: Алекс иска това да се случи.

— Да бе. Алекс иска това да се случи — казвам на глас. — Алекс, която е мъртва от повече от двеста години. Ненормалница.

Последната лампа изгасва. Читалнята е празна.

Няма кой да отговори на въпроса ми.