Дженифър Донъли
Революция (3)

3.

— Госпожице Алперс?

Пипната. Спирам и бавно се обръщам в коридора. Познавам този глас. Всички в „Св. Анселм“ го познават. Това е Аделейд Бийзмейер, директорката.

— Имаш ли минутка?

— Ами не, госпожице Бийзмейер. Закъснявам за час по музика.

— Ще се обадя на господин Голдфарб и ще му кажа, че ще закъснееш. Ела в кабинета ми, ако обичаш.

Махва ми да вляза вътре и се обажда на Нейтън. Оставям калъфа с китарата на пода и сядам. Часовникът на стената показва 3:01. Една безценна минута от урока по музика вече е изчезнала завинаги. Шестдесет секунди музика, които никога няма да си върна. Кракът ми започва да се тресе. Натискам капачката на коляното си, за да го спра.

— Чай от лайка? — предлага ми Бийзи и оставя телефона на бюрото. — Току-що го сварих.

— Не, благодаря.

Виждам папка на бюрото. Върху нея е изписано името ми — Диандра Ксения Алперс. Кръстена съм на двете си баби. Смених си името на „Анди“ веднага след като проговорих.

Извръщам поглед от папката, която ме изпълва с мрачни предчувствия, и поглеждам Бийзи. Тя щъка наляво-надясно и прилича на хобит — ниска и рошава. Носи сандали „Биркенсток“, независимо от сезона, както и лилави дрехи, характерни за жена в менопауза. Обръща се неочаквано и вижда, че я гледам, затова аз извръщам поглед и разглеждам стаята. На перваза стоят вази, от тавана висят саксии, а на рафтовете, закачени за стената, има паници — всичките боядисани в някакъв оттенък на кално.

— Харесваш ли ги? — пита ме тя и кимва към калните паници.

— Необикновени са.

— Мои са. Аз ги изработвам.

Майка ми има навика да замеря стената с подобни.

— Това е моят творчески отдушник — добавя тя. — Моето изкуство.

— Уау — отвръщам аз и соча към една саксия. — Тази ми напомня на „Герника“.

Бийзи се усмихва. Направо засиява.

— Наистина ли?

— Не, разбира се.

Усмивката се плъзва надолу по лицето й, приземява се на пода и се разбива на парчета.

Сигурна съм, че ще ме изхвърли от кабинета си. Аз бих постъпила така. Но тя не го прави. Оставя чашата с чай на бюрото си и сяда. Отново поглеждам към часовника. 3:04. Кракът ми отново започва да трепери.

— Анди, ще мина по същество. Разтревожена съм — казва тя и отваря папката ми. — Утре започва зимната ваканция, а ти не си изпратила документи за кандидатстване в нито един университет. Нито един. Не си предала и план на дипломната си работа. Тук виждам, че си избрала тема… френски композитор от осемнадесети век на име Амаде Малербю… един от първите класици, които композират почти единствено за китара.

— За шестструнна — казвам аз. — Други композитори пишат музика за лютни, мандолини и виолончела.

— Интересно — отвръща Бийзи. — Харесва ми заглавието… „Кой е твоят татко? Проследяване на музикалното ДНК от Амаде Малербю до Джони Грийнуд“.

— Мерси. Виджей го измисли. Каза ми, че старото ми заглавие „Музикалното наследство на Амаде Малербю“ не е достатъчно претенциозно.

Бийзи не обръща внимание на думите ми. Оставя папката на бюрото и ме поглежда.

— Защо нямаш напредък?

„Защото вече не ми пука, госпожице Бийзмейер“, иска ми се да й отговоря. Не ми пука нито за Амаде Малербю, нито за часовете, нито за кандидатстването или за каквото и да било. Защото сивият свят, в който живея от две години, започна да почернява по краищата. Но не мога да кажа това, защото директорката веднага ще ме изпрати обратно в кабинета на д-р Бекър за поредната доза умопомрачителни лекарства. Махам един непослушен кичур коса от лицето си, опитвайки се да спечеля време, опитвайки се да измисля подходящ отговор.

— Господи, Анди. Ръката ти — казва тя. — Какво е станало?

— Бах.

Тя клати глава.

— Всичко това е заради болката, нали? Бягането от час, лошите оценки… а сега дори си открила начин да използваш красивата си музика, за да се нараняваш. Това е някакво самоналожено наказание. Трябва да спреш, Анди. Трябва да си простиш за това, което се случи. Трябва да простиш на самата себе си.

Гневът отново се надига в мен, червен и смъртен носен. Така, както се надигна, когато онова момче от „Слейтър“ докосна ключа. Извръщам поглед, опитвайки се да го удържа. Иска ми се Бийзи да скочи през прозореца заедно с грозните си паници. Иска ми се да слушам ноти и акорди, а не нейния глас. Иска ми се да слушам Сюита №1 на Бах. Композирана за виолончело и транскрибирана за китара. Иска ми се точно в този миг да свиря заедно с Нейтън.

— Как е моят луд диамант, я? — винаги ми казва той, когато влизам в класната му стая. Любимите му музиканти са Бах, Моцарт и момчетата от Pink Floyd.

Нейтън е стар. На седемдесет и пет години е. Когато бил малък, цялото му семейство загинало в Аушвиц. Майка му и сестра му били натирени в газовите камери в деня на пристигането си, защото били твърде слаби, за да работят. Нейтън оцелял заради таланта си — той бил едно осем годишно момченце, което свирело на цигулка като ангел. Всяка вечер свирил в офицерската столова. Германците харесвали музиката и му давали да яде остатъците от вечерята си. Всяка вечер малкият Нейтън се връщал в казармата и повръщал храната, за да може баща му да се нахрани. Опитвал се да го прави тихо, но една нощ един пазач го хванал. Пребили го и отвели баща му.

Знам какво ще каже Нейтън за ръката ми. Ще каже, че да кървиш за Бах не е голяма работа. Ще каже, че хора като Бетовен, Били Холидей и Сид Барет са дали всичко от себе си за музиката си, така че какво е един нокът? Няма да възприеме това като някаква трагедия. Твърде умен е за това. И твърде стар. Познавал е болката, познавал е мъката. И знае, че прошката не съществува.

— Анди? Анди, чуваш ли какво ти казвам?

Бийзи продължава с мъмренето.

— Да, чувам ви, госпожице Бийзмейер — отвръщам: сериозно аз, надявайки се, че ако изглеждам така, сякаш се разкайвам, ще се измъкна от кабинета й преди полунощ.

— Изпратих писма на родителите ти. В тях споменавам това, че не си успяла да спазиш срока за предаване на план на дипломната си работа. Сигурно знаеш за тези писма. Изпратих едно на майка ти и едно на баща ти.

Знам за писмото за майка ми. Пощальонът го пъхна през процепа. Лежа на пода в коридора около седмица, преди да го изритам настрани. Не знаех, че Бийзи е изпратила писмо и на баща ми, но това няма значение. Той не отваря пощата си. Писмата са за простосмъртните.

— Имаш ли нещо да ми кажеш за това, Анди? Каквото и да било?

— Ами… не знам… така де… не виждам как ще стане, госпожице Бийзмейер, нали разбирате? Дипломната работа. Просто не виждам. Не може ли просто да ми дадете дипломата през юни и да си тръгна?

— За да заслужиш дипломата си, трябва да завършиш и предадеш дипломната си работа, която след това ще бъде оценена. Знаеш това. Не можеш да завършиш без дипломна работа. Това би било несправедливо към твоите съученици.

Кимвам. Не ми пука. Изобщо. Просто искам да вляза в час.

— А документите за кандидатстване? За „Джулиард“? „Джейкъбс“? Училище „Ийстмън“? — пита ме Бийзи. — Написа ли необходимите есета? Насрочила ли си интервюта?

Клатя глава, прекъсвайки я. Вече и двата ми крака се тресат. Потя се. Треперя. Имам нужда от своята музика. От своя учител. Спешна нужда. Наистина спешна. Веднага.

Бийзи въздъхва дълбоко.

— Трябва да преодолееш мъката, Анди — казва ми тя. — Знам, че е трудно. Знам как се чувстваш. Знам за Труман. Знам какво си преживяла. Но тук не става въпрос за Труман. Тук става въпрос за теб. За твоя забележителен талант. За твоето бъдеще.

— Не. Не става въпрос за това, госпожице Бийзмейер.

Искам да спра думите, но не мога. Бийзи се опитва да ми помогне. Тя е добър човек. Пука й. Знам това. Но не мога да се спра. Не трябваше да споменава Труман. Не трябваше да казва името му.

Яростта отново се появява. Вдига се високо и не мога да я спра.

— Не става въпрос за мен. Нито за вас — казвам й. — Става въпрос за числата. Ако двама са били приети в „Принстън“ миналата година, вие искате тази година те да са четирима. Така стават нещата тук и всички знаем това. Никой не плаща такса, която се равнява на средния доход за щата Ню Хемпшир, така че детето им да влезе в някакъв забутан колеж. Родителите искат „Харвард“, „МИТ“, „Браун“. „Джулиард“ е идеален, госпожице Бийзмейер. Идеален за вас, не за мен. За това става въпрос.

Бийзи изглежда така, сякаш съм я зашлевила.

— Господи, Анди — казва тя. — Нямаше как да ме нараниш по-дълбоко, дори да се бе опитала.

— Аз наистина се опитах.

Няколко секунди Бийзи мълчи. Очите й се пълнят със сълзи. Прочиства гърлото си и казва:

— Плановете на дипломните работи трябва да бъдат предадени в първия ден след ваканцията — пети януари. Горещо се надявам твоят да бъде сред тях. Ако това не е така, опасявам се, че ще трябва да те изключим.

Вече почти не я чувам. Разпадам се. Музиката отеква в главата и ръцете ми. Имам чувството, че ще избухна, ако не я пусна навън.

Грабвам калъфа с китарата. Часовникът показва 3:21. Остават само тридесет и девет минути. За щастие, коридорите са почти напълно пусти. Хуквам да бягам. Не обръщам внимание на никого, просто тичам и тичам. Внезапно се спъвам в нещо и политам. Падам тежко на пода, удрям коленете, гърдите и брадичката си. Китарата също се забива в пода и се плъзга напред.

Дясното ми коляно пулсира от болка. Устата ми е пълна с кръв. Но не ми пука. Пука ми единствено за китарата. Тя е „Хаузър“ от 40-те. И е на Нейтън. Позволява ми да я ползвам. Допълзявам до калъфа. Дълго време не успявам да отворя закопчалките, защото ръцете ми треперят твърде силно. Когато най-накрая успявам, аз виждам, че китарата е незасегната. Нищо не е счупено. Затварям калъфа, трепереща от облекчение.

— Опа.

Вдигам глава. Купър. Върви на заден ход надолу по коридора, ухилен самодоволно. Арден Тоуд е с него. Сега разбирам. Спънал ме е. Отмъщение за тази сутрин.

— Внимавай, Анди. Така можеш да счупиш врата си — казва той.

Клатя глава.

— Не, не мога — отговарям аз. — Така не става. Опитвала съм. Все пак ти благодаря за това, че и ти опита, Куп. Оценявам жеста.

Докато говоря, от устата ми капе кръв.

Купър се вцепенява. Самодоволната му усмивка помръква. Изглежда объркан, след това уплашен.

— Изрод — изсъсква Арден и го дръпва за ръката.

Изправям се и се отдалечавам с куцукане надолу по коридора. Завивам. И стигам. Най-накрая. Отварям вратата.

Нейтън вдига глава от лист с ноти. Усмихва се.

— Как е моят луд диамант, я?

— Луд — отвръщам аз с писклив гласец.

Рошавите му бели вежди подскачат нагоре. Очите му, огромни зад дебелите стъкла на очилата му, се насочват към разкървавената ми уста, а след това към кървавата ми ръка. Прекосява стаята и взима една китара от стойката.

— Да свирим сега, я? — казва той.

Бърша устата си с ръкава на блузата си.

— Я, Нейтън — отвръщам аз. — Да свирим. Сега. Моля те. Да свирим.