Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Revolution, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране и начална корекция
Silverkata (2020)
Допълнителна корекция и форматиране
Epsilon (2020)

Издание:

Автор: Дженифър Донъли

Заглавие: Революция

Преводач: Емил Минчев

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо (не е указано)

Издател: Артлайн Студиос

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: американска (не е указана)

Редактор: Мартина Попова

ISBN: 978-954-2908-85-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/13321

История

  1. — Добавяне

67.

Хора псуват и крещят, заравят хапчета и трева, тичат и прекатурват свещи. Не виждам нищо. Някакъв тип ме прескача. Получавам удар в главата от нечия чанта. Двама спелеолози притичват покрай мен с блеснали лампички.

Мятам чантата си през рамо, грабвам китарата и се изправям на крака. В същия миг някакво момиче се блъска в мен и едва не ме събаря на земята. Искам да бягам, но не знам накъде.

— Върджил! — крещя аз.

— Анди! Къде си?

— Тук съм! Тук!

Не го виждам. Главата ми отново започва да се върти. Стомахът ми се обръща и имам чувството, че ще повърна. Прогърмява глас по високоговорител. Ченгетата ни казват да стоим на място и да не изпадаме в паника. Което кара всички да изпаднат в паника. Усещам как някой ме дърпа за ръката.

— Оставете го! — казва някой.

— Не мога! Той е един от нас! — отговаря метълът. — Хайде! По-бързо! Не бива да те заварват тук. Това се отнася за всички ни — казва ми той и започва да ме дърпа надолу по един тунел. Аз се препъвам след него. Усуквам се и се извивам, опитвайки да му се изплъзна. Не искам да отивам с него. Искам да открия Върджил. Най-накрая успявам да се освободя.

— Върджил? Къде си? — провиквам се аз. Не го виждам. Не виждам нищо, защото тук долу е пълен мрак без свещите. Сега единствената светлина идва от фенерите на ченгетата. Тя се размазва, когато я поглеждам, сякаш бръмчи и пулсира. Спомням си, че и аз имам фенерче. Изваждам го от чантата си и го включвам. Вече виждам. Виждам полицай. И той вижда мен. Тръгва към мен.

Наистина не искам да се обаждам на баща си от парижки полицейски участък. Особено в състоянието, в което съм в момента. Хуквам към тунела. Виждам входа му, осветен от лъча на фенер. Губя равновесие. Давам всичко от себе си, за да накарам краката си да проработят. Тунелът се разклонява. Аз поемам наляво. Чувам ченгетата, които още са зад мен. Отново завивам наляво, тичайки все по-бързо. Спъвам се. Почти падам. След няколко секунди виждам нещо бяло в мрака — прилича на нечия бяла риза. Струва ми се, че това са метълите. Надявам се.

Провиквам се и увеличавам скоростта. Изведнъж кракът ми се препъва в нещо и политам във въздуха. Падам тежко. Лежа на земята. Главата ми пулсира. Нещо топло и влажно се стича по бузата ми. Толкова съм замаяна, че ми се гади. Затварям очи и отчаяно се опитвам да се овладея. Отварям ги. Никога не съм виждала такъв мрак. Или чувала такава тишина. Вече няма гласове. Няма светлини.

Чудя се дали съм заспала, припаднала или мъртва.

Не може да е това. Ако бях едно от тези три неща, главата ми нямаше да ме боли толкова силно. Но съм сама. Дълбоко под Париж, в катакомбите. В мрака. В компанията на няколко милиона мъртъвци. И нямам представа как да изляза.

Изправям се на колене и опипвам земята за фенерчето си. Ръцете ми докосват мръсотия, пръст и кости. Почти изхлипвам от щастие, когато го откривам. Загаснало е, но го пляскам в дланта си и то пак светва. Вдигам калъфа с китарата и поемам след метълите. Трябва да ги открия. Те са единственият ми шанс да изляза оттук. Надявам се, че няма повече разклонения в тунела. Надявам се, че няма повече възможности за грешки. След няколко минути ги виждам, далече напред в мрака. Придвижват се бавно.

— Ей, чакайте! — крещя на френски аз.

Те спират и ме изчакват да ги настигна. Виждам защо ходят толкова бавно. Нямат фенерче, а свещ.

— Достатъчно — казвам аз и подавам фенерчето си на готиния. — Изведи ни оттук.

Но той не помръдва. Вместо това започва да си играе с фенерчето. Насочва го към тавана и стените. Осветява лицето си. Един от другите го взима. Обръща го в ръцете си. Докосва го с пръст. Без да иска го изключва. Моли ме отново да го включа.

Надрусани са. Сигурна съм. Което е страхотно. Просто страхотно. Аз съм изгубена в парижките катакомби с група надрусани мъже — какво страхотно приключение, наистина. Включвам фенерчето и го давам на готиния. Чуваме вик, дошъл от мястото, където бяхме допреди малко и отново тръгваме. Движим се бързо. След няколко минути тунелът се стеснява. Известно време цапаме през студена, черна вода, но после подът започва да се издига нагоре и земята отново става суха.

Изведнъж усещам миризма — не, воня. Никога преди не съм помирисвала подобно нещо. Толкова е плътна, че мога да я докосна. Смърди на зло. Толкова е силна, че е като физическо същество. Изпускам китарата и чантата си, превивам се и повръщам. Толкова ми е зле, че дори не се чувствам смутена от това, че повърнах. Когато целият ми стомах се изпразва, аз се изправям. Кашлям, плюя и се опитвам да си поема дъх. Имам чувството, че някой е излял киселина в гърлото ми. От очите ми се стичат сълзи. Поглеждам другите. Те са добре. Всички са добре. Гледат ме с учудени изражения. Сякаш не могат да разберат какво ми става.

— Това някакъв майтап ли е? — казвам аз с пресипнал глас. — Не усещате ли тази смрад?

— Да — отговаря един от тях.

— Какво е това?

— Трупове, разбира се. Намираме се в катакомбите.

— Да, но… — започвам аз.

И след това ги виждам. На светлината на фенерчето. Виждам труповете. Купчини от трупове. Някои са изсъхнали. Други са още влажни. Повечето са облечени. Нито един няма глава.

— Не. Не може да бъде. Не може да бъде! Пресни трупове? — провиквам се аз. — Слизала съм и преди. Никой не ми е казвал, че тук има пресни трупове. Би трябвало да са на двеста години или повече. Това е лошо. Много лошо. Трябва да се обадим на някого. На медиите. На полицията. На Андерсън Купър[1].

Четиримата мъже се споглеждат така, сякаш се държа странно. Сякаш аз се държа странно!

Имам чувството, че губя разсъдъка си. Започвам да пищя и готиният се опитва да ме успокои.

— Тихо. Може да има стражи наоколо — казва ми той. — Защо реагираш така? Сигурно си виждала и по-ужасни неща по време на баловете. — Той бърка под жилетката си и вади малка кесия от муселин. Подава ми я. — Ето. Дръж това под носа си.

Аз залепям кесията за лицето си като противогаз. Мирише на канела и портокали. Помага ми. Отново тръгваме. Аз съм се втренчила в гърбовете на метълите и не поглеждам нито наляво, нито надясно.

Знам, че французите обичат силните миризми. Знам, че обожават смрадливото сирене и трюфелите. Знам, че Наполеон е писал на Жозефин от фронта да не се къпе, защото се прибира вкъщи след няколко дни. Знам тези неща. Но това, което се случва в момента, е противно на логиката. Наистина вярвам, че ще умра, ако не изляза скоро оттук, а тези мъже се държат така, сякаш в това няма нищо нередно. Започвам да си тананикам една песен на The Ramones. Защото в момента наистина искам да бъда упоена.

Най-накрая започваме да се изкачваме. Каменният под изведнъж става стръмен, а после се превръща в спираловидно каменно стълбище. Минаваме през желязна врата като тази, през която влязохме на идване, след което прекосяваме тесен коридор. Готиният отваря друга врата, която е малка и дървена. Озоваваме се в гробница — истинска гробница, която е прашна и плесенясала. За щастие мъртъвците, които я обитават, са прибрани някъде. Един от мъжете, струва ми се, че името му е Анри, отваря входната врата на гробницата и влизаме в голяма, тъмна църква. Той затваря вратата и ни повежда навън. Излизаме на калдъръмена улица.

— Гладен съм — казва готиният.

Аз се чувствам така, сякаш никога повече няма да ям. Никога.

— Може ли да ми върнеш фенерчето? — казвам аз. Искам да се махна оттук. Да се прибера вкъщи. Да се обадя в полицията и да им разкажа за грозната сценка с пресните трупове в катакомбите.

Той ми подава фенерчето, осветявайки лицето ми.

— Главата ти кърви.

Докосва челото ми с пръсти и ми ги показва — червени са. Аз започвам да ровя в чантата си за кърпичка, а той пита Анри дали иска да дойде с него, за да хапнат.

— Не мога. Трябва да се прибирам вкъщи. Жена ми и без това ще ме убие.

Жена? Той изглежда на осемнадесет. Най-много на осемнадесет.

Другите двама метъли също казват, че ще си ходят у дома. Готиният пита мен, но преди да мога да му отговоря, Анри го дръпва настрани, но не достатъчно далече, за да не чуя какво си шепнат.

— Остави го тук. Твърде опасно е — казва гневно Анри.

— Не мога да го оставя безпомощен на улицата. Не загубихме ли вече достатъчно хора?

— Вижте, момчета, не съм безпомощна — казвам аз. Вече ми писна от това „го“. — Мога сама да се прибера. Просто трябва да открия стоянка за таксита. Или метростанция. Ще се оправя. Наистина.

Оглеждам се, надявайки се да видя Върджил. Жул. Някой, който познавам. Готиният целува приятелите си за сбогом, след което взима кърпичката от ръката ми и попива челото ми.

— Трябва да се погрижиш за това, преди да се възпали.

— Защо не дадеш почивка на актьорските си умения, за да ми кажеш къде е най-близката метростанция? — казвам аз.

Той ме поглежда разтревожено.

— Струва ми се, че трябва да хапнеш нещо. Може би падането е размътило ума ти — отговаря той. — Хайде. Кафене „Шартр“ не е далече. Познавам готвача. Ще ни сготви нещо вкусно.

— Благодаря за предложението, но не съм гладна и трябва да се прибирам вкъщи.

— Тогава нека те изпратя докъдето мога.

— Добре. Щом искаш.

— Чакай — казва той и преди да имам време да го спра посяга към червената лента и ключа на Труман и ги пъха под ризата ми. Сваля собствената си червена лента, след което изтрива пудрата и ружа от лицето си с кърпичка. — Трябва да внимаваме.

Насочваме се на изток. Аз се наслаждавам на факта, че съм извън катакомбите. И че нощта е към края си. Искам да се махна оттук. Но най-вече искам да намеря Върджил.

— Аз съм Анди, между другото — казвам аз.

— За мен е удоволствие — отговаря той и се покланя. — Моето име е Амаде.

— Амаде — повтарям аз. — Странно. В момента пиша за един Амаде. Той също е музикант, но е живял през осемнадесети век и…

В този момент излизаме от страничната уличка и се озоваваме на „Рю дьо Риволи“ и думите засядат в гърлото ми. Защото изведнъж нещата стават още по-странни.

Бележки

[1] Андерсън Купър — популярен американски телевизионен журналист, водещ на предаването „Андерсън Купър 360“ по CNN. — Б.пр.