Александър Градинаров
Архетип (9)

(Другият ключ за Да Винчи код)

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
1,3 (× 9 гласа)

8
Полицейски участък

Джипът отведе трафиканта на антични предмети Качамаков в полицейското управление. Докато двамата униформени влачеха арестанта към единичните килии в подвала, непознатият цивилен с черната шапка отиде при дежурния офицер. Дебелият майор се надигна иззад бюрото си и отдаде чест на гола глава. Мъжът с шапката му махна небрежно.

— Свободно, Кочев! — каза той. — Докарах ти един следствен. Извършил е убийство на пасажера „Поборник“! Приложи му пълна терапия, на разсъмване аз ще го довърша… Цигара искаш ли?

Той предложи Марлборо на майора, който прие охотно. Двамата запушиха. Човекът с шапката продължи:

— Искам го омекнал, но не скапан! Схващаш ли? Охотно предразположен към коопериране! ОК?

Другият кимна.

Непознатият напусна дежурната стая. Униформеният майор направи гримаса зад гърба му, за да облекчи ужаса, сковал сфинктера му. Големи тежкари се пишеха тези от специалните служби, реши той с досада, за да омаловажи страха си. Правеха се на американски ченгета… Лайнарите му с лайнари! Какво диреше тук този главорез? Задържан убиец? Миришеше на инсценировка. Въпросите напираха един през друг в главата на майора. Появата на специалния агент му действаше като кошмарно видение от миналото.

Кочев смукна отново от „Борото“ и погледна димящата вносна цигара между пръстите си. Ако имаше начин да заебе заповедите на този копой, би го направил на драго сърце. Той почувства неприятно свиване в стомаха при мисълта, че онзи може да му извие врата. Беше чувал отвратителни истории за този тип. Бил хладнокръвен, безпощаден убиец… По-лош от гангстер! В първия миг Кочев не го позна, макар че зловещото лице на това цивилно ченге го порази веднага. След това си припомни — беше невъзможно да забрави тази мъртвешка физиономия дори след сто години. Навремето разправяха, че заради извращения го изпратили в чужбина, докато се размине. Там, на запад, той изпълнявал екзекуции за секретните служби на страните от лагера… Но за какъв дявол се беше завърнал сега? За да изтръгне показания от един дребен убиец? Какво се криеше зад всичко това?

Той стана, отиде до хладилника и извади едно умряло от студ „Шуменско пиво“. Дръпна халката и запрати половината от съдържанието на бутилката в гърлото си. Студената бира проясни мислите му.

Майор Кочев допускаше за кого работи едно такова суперченге… Не знаеше как да го нарече. Сигурно беше полковник. Но чинът тук не играе роля. Този тип принадлежи към някоя от онези всемогъщи групировки, създадени за подривна дейност на запад още в началото на 80-те.

Макар и свързан с местния полулегален синдикат от бивши ченгета, Кочев изпита страх. Тази законспирирана в чужбина мафия управляваше понастоящем страната и той нямаше никакво желание да се изпречва на пътя на този бивш екзекутор. Чак съжали, че се наложи да приеме арестувания именно по време на дежурството си. Но какво можеше да направи?

Той разтри плешивото си теме.

Утре цялото районно ще се върти на пети пред този палач! Утре, когато шефът на местната Сигурност се разпореди, нека правят каквото щат със задържания. Сега майорът не искаше да има нищо общо с тази работа. И без това беше затънал до гуша с местните мафиоти. Той беше пазител на реда, а не палач… Да си ебат майката! За да си „измие ръцете“, майорът все пак трябваше да разпита задържания. Но първо реши да вечеря. Имаше цяла нощ на разположение.

Час по-късно той привършваше свинската пържола и допиваше втора бутилка „Шуменско пиво“, когато постовият сержант му докладва, че по служба го търси една докторица.

— Май е от лудницата, шефе — обясни сержанта. — Една линейка спря отвън.

Луди за връзване върлуваха из града, помисли с досада дежурният майор и кимна на постовия да въведе психиатърката. След миг в дежурната стая нахлу пращяща от енергия млада жена със стегнат бюст и възхитително стройни крака.

— Здравейте, Кочев! — развика се тя от вратата. — Вардят ви като спящата красавица!

При вида й Кочев се надигна неволно от стола, защото на такава първокласна дама не можеше да не стане на крака. Тази доктор Зумпалова беше истинска секс бомба и той отдавна й беше хвърлил око. Случваше се да се срещат при съдебни експертизи. И колчем се сетеше за твърдите й като стомана гърди, майорът завличаше дебелата крава, за която беше женен, право в кревата. След което се чувстваше като ударник в млеконадоя!

Той стисна ръка на психиатърката и я огледа сластно. Тя му намигна и премина на въпроса без заобикалки:

— Кочев, наш пациент пак е попаднал във вашата клиника за радикални терапии. Ето заповед на прокурора да се възстанови по местоживеене! Къде е загубената ми душка?

— Няма ли да пиете една бира, доктор Зумпалова? Има студена.

— Кочев, на главата си имам една камара буйни! Ако не откача до края на това дежурство, утре ще мина да ви взема за по една в Гранд Хотел Риц! Става ли така? Към осем и половина!

— Става и още как! — в главата на полицая се завъртяха вихрени картини.

Психиатърката се изсмя и раздруса с пръсти напращялата му от сланина буза.

— Къде е този Качамаков, давайте го!

— Ама той ли е… — инстинктът на ченге изсвири тревога. — Не мога да го освободя!

— Защо бе, Мечо Пух?

— Убил е човек! Получих инструкции да…

— Този шизофреник не е от вашата компетентност, майоре! Четете заповедта на прокурора!

Кочев хвърли око на заповедта. Изведнъж лицето му се проясни при мисълта каква мутра ще направи онзи копой, като види утре клетката празна, а пиленцето отлетяло. Той изръмжа на сержанта.

— Твоите юнаци да го закарат в линейката — изчурулика жената, — оттам нататък санитарите ще го поемат! Хайде, чао!

— Утре в осем и половина, нали — припомни Кочев.

— Приготви се да черпиш, малкия!

Тя излезе. Кочев се обади да изведат арестанта, наля си още една бира от хладилника и потъна в мечти. Какво не би дал, за да й го отпере… на тая доктор Зумпалова! Още утре, в осем и половина!