Александър Градинаров
Архетип (55)

(Другият ключ за Да Винчи код)

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
1,3 (× 9 гласа)

54
Изгубеният рай

Давид се съвзе. Лежеше в легло. Някой го потупваше по бузата. Една млада жена в бяла престилка се усмихваше насреща му с неподправен израз на съучастничество.

— Браво — рече арабийски сестрата, — това се казва спартанско здраве.

Тя провери пулса. Гледаше го със сините си очи на ангел-пазител. Давид забеляза, че гърдите й са доста едри за крехката й фигура и се повдигат твърде бурно за невинните й сини очи. Тя пусна ръката му и тръгна към вратата. Момчето съжали, че го напуска. Преди да й извика, тя изчезна зад тапицираната в бяло врата.

Стаята беше голяма и варосана. На отсрещната стена висеше плакат, изобразяващ тих морски пейзаж в южна страна. През прозореца слънцето грееше неистово и птичките пееха. Лек ветрец издуваше прозрачните бели завеси и Давид забеляза, че зад тях стърчат дебели, боядисани с бяла боя решетки. Намираше се в „Шейсетте кораба“ — това беше ясно, но нямаше идея колко време е прекарал.

Той отново прехвърли през главата си кошмарната нощ на „Поборник“. Бе загубил съзнание с убеждението, че умира… Но ето, възкръсна отново. Даже се чувства в супер форма! Той си спомни за Кач и Кантор, хванати за гушите на бака, предупредителните викове на доктор Хама. Какво ли беше станало после?

Стана от леглото и навлече зелен болничен халат. Посегна към бравата, но в същия миг вратата се отвори и на прага застана едър санитар с бръсната глава и дебел врат.

— Следвай ме! — рече той. — Директорът те вика.

Двамата тръгнаха по коридор, из който лудите щъкаха свободно. Повечето изглеждаха кротушки и само единици хвърлиха на Давид подозрителни погледи. Всичко блестеше от чистота, нямаше помен от среднощния бунт, от пожара и от последвалия ужасен хаос.

Достигнаха обширен салон с оръфани кресла, маси и столове, където пациенти с вглъбени физиономии бичеха тихо карти, табла и шах. Санитарят се спря да поговори с една медицинска сестра, която очевидно му правеше мили очи, докато привидно цупеше устни. И тогава, съвсем неочаквано, Давид забеляза доктор Хама, който седеше сам в едно кресло и пушеше цигара. Психиатърът го повика. Нещо не бе в ред, но какво?

Давид седна на посоченото кресло. Учуди се, че психиатърът почти не го гледа. Изглеждаше адски отслабнал, направо стопен, и на Давид се стори, че е остарял с десет години.

— Прави се, че гледаш през прозореца — каза сподавено доктор Хама. — Ще го направим тази нощ!

— Кое? — учуди се Давид.

— Не ми задавай глупави въпроси! Те всички умряха… Онези с червените шапки дойдоха и ги застреляха като гарги. Обявиха бунт на рецидивисти в „Шейсетте кораба“ и им теглиха куршума! Останалите се издавиха. Така разправят, но истината е съвсем друга.

Той замълча и Давид забеляза, че кафявите, изпъкнали очи на доктор Хама се насълзяват. Стана му криво. Какво ли бе станало с Кач и Кантор?

— Мъртви са и двамата — рече психиатърът в отговор на мислите му. — Да бях поне ги сподирил в ада. Най-добрите ми екземпляри! Но не се тревожи, още тази нощ ще вдигнем котва.

Към тях се приближи гологлавият санитар и кимна на Давид да го последва. Доктор Хама се направи, че не го забелязва, и остана с неподвижно вперен поглед в далечината. Санитарят изсумтя и почука с показалец по слепоочието си. Жестът му беше вулгарен, изпълнен с първична ненавист, и Давид настръхна. Те стигнаха мълчешком кабинета на директора на клиниката. Санитарят отвори вратата и момчето потъна в огромното помещение.

В дъното на мрачния кабинет някой стана и заобиколи бюрото. Момчето се запита дали е мъж или жена? Деляха ги няколко метра, когато от полумрака изплуваха блестящи очи и хищно начервена уста. Зина!

— Е, съкровище? — каза тя.

Давид изтръпна. Възкръсналата мъртва го оглеждаше като парче месо в магазина. Глупаво се хвана на номера й с пробитото й слепоочие във ваната. Почувства се изгубен. После го нагнети енергия. Давид бе научил урока на Ребис за трансмутацията и никакъв страх не можеше да го извади от равновесие. Точно обратното. Страхът му даваше сили.

Той се хвърли с радостен вик в обятията на новата директорка. Страхът му се превърна в неудържим любовен изблик, който струеше от всичките му пори, от несвързаните му думи, от безумно протегнатите му ръце, и завладяваше. Като каещ се грешник той се притисна към нея и зарови лице между острите й гърди. Студената й желязна плът се стегна под лъскавата коприна на костюма, сякаш да го сграбчи. Давид я тласна мислено с всичката сила на порива си. С усмивката на Харпо, с мисълта на вирнатия му пръст. Усети я как омекна под целувките му. Той падна на колене и й поиска прошка.

Зина го привлече върху големия черен диван за анализа и му каза да се успокои. Попита го как се чувства след преживените перипетии. Давид й отвърна, че е на седмото небе и лети към осмото като ракета. Тя стана и се върна обратно зад бюрото.

— Басирам се, че гориш от любопитство да узнаеш как попадна тук? — промърмори тя.

Момчето кимна утвърдително, но в следващия миг си даде сметка, че вече не му пука какво се е случило.

И тогава забеляза златната статуетка до ръба на бюрото. Изглеждаше променена, претърпяла пълна метаморфоза: от грозна бледа ларва до златна пеперуда. Зловещата хтонична богиня се бе превърнала в рафинирано двуполово божество!

Ребис, помогни ми, помоли се момчето на сина на Дяволската Богородица.

Зина му разказа как баща му открил статуетка на Медуза при разкопки в стария порт на града. Медуза била от камък, но тежала извънредно за размерите си. Дори с бронзова арматура, пак не би тежала толкова много. Като пресметнал съответните относителни тегла, археологът установил, че във вътрешността има не бронз, а злато. Не можел да повярва на късмета си! Изкушението да извади благородния метал било голямо, но Иван Наумов бил археолог, а не селянин иманяр. Щял да запази непокътната статуетката, ако логични разсъждения върху същността на Медуза не го накарали да промени решението си.

Зина запали цигара, пламъкът освети за миг лицето й и накара златната статуетка да заискри на бюрото.

Медуза вкаменявала всеки, който погледнел отвратителната й глава, продължи разказа си психиатърката. Такова било наказанието за инцестната й връзка с бога на морето. Горгоната отказвала да роди децата си, които заченала от баща си Посейдон, в един храм на Атина Палада. Когато, напътстван от богинята на разума, Персей отсякъл главата на чудовището, от кръвта му се пръкнали двете му отрочета… крилат кон и златен хермафродит, въоръжен със сабя. Психоаналитичната поука от този акт била очевидна, обясни Зина. Мъжът, който отреже вкаменяващата глава на парадокса-жена, като я отрази в огледалото на разума си, ще освободи творческа енергия и ще получи златна компенсация за усилията си.

Зина се засмя доволно и закрачи пред бюрото.

Археологът Иван Наумов измъкнал златната статуетка от каменната утроба на чудовището, продължи тя разказа си… и тогава чак разбрал на какво съкровище се е натъкнал. Защото златната статуетка пред очите му била истински античен Андрогин. Кралското дете, на което принадлежи света. Мечта на орфици, гностици, херметици и алхимици. Тази статуетка била прозрение, божествено знамение и ключ към друг свят с много по-големи съкровища. Но неблагоразумното, самонадеяно плямпане на Иван го изправило на пътя на опасна мафия, която поискала златния идол за свои цели. Това му изяло главата. Неговата и тази на жена му.

Зина изгледа Давид в очите. Момчето се мъчеше да изглежда храбро.

— Сигурно искаш да знаеш как точно са ги… — попита тя.

Той кимна.

— По най-жесток начин, Кръв ги разкъсал като диво животно — промълви Зина, — но не намерил статуетката, защото Родолфо я откраднал и избягал с нея.

Тя се усмихна унесено, сякаш виждаше драмата да се разиграва пред очите й. Давид я попита дали Кач и човекът с маската са едно и също лице, но Зина поклати отрицателно глава. Не се ли сещал? При това било толкова близо до ума. И тя дръпна едно от чекмеджетата на бюрото, измъкна бялата маска на Смъртта и я залепи на лицето си.

— Ще ти нацепя розовия задник, ако ме бъзикаш — изхриптя психоложката с гласа на Родолфо.

И тя му разказа как изтръгнала от Кач, че статуетката е скрита на кораба. Промъкнала се маскирана на борда, но Кастрака я изпреварил. Идеята да се маскира й харесала. Постепенно осъзнала, че Родолфо е нейното алтер-его. Трябвало да го усвои, като го експлоатира. Така тя проследила двете момчета в лунапарка, но при появата на Кантор трябвало да се спасява. В нощта на карнавала тя внушила на Давид да премахне Кастрака. По петите му се промъкнала в запустялата централа и отмъкнала статуетката. Кръв дебнел наоколо, но доктор Хама спасил Давид в нощта на убийството. На другата сутрин тя се преобразила като Кач и го разпитала, за да го сплаши. Петолевката я видяла предната нощ на излизане от Старата централа. Налагало се да я елиминира. Накрая инсценирала собствената си смърт, за да го заблуди и приспи подозренията на директора, че е вън от играта.

— После знаеш какво се случи — довърши тя.

Психоложката премълча един-единствен факт. Елиминирането на Раков, тъй като не засягаше момчето лично, макар че беше най-ценният ход в завоюването на свещената статуетка. Без премахването на Кукловода, заграбването на Андрогина би било пирова победа и начало на страшни неприятности. Зина се обади на някогашния помощник на баща си и му обясни, че е в течение на неговата акция, но вампирът Кръв й пречи да се докопа до свещената статуетка. Старият похотливец, който я обожаваше открай време, веднага се хвана на въдицата й. Наистина, тези възрастни мъже понякога бяха по-наивни от малки момиченца. Разумът беше приоритет на възрастните жени, колкото и пустоглави да бяха на младини. Зина му обясни за панаирите на Кръв и му обеща да му достави статуетката на тепсия, ако й гласува доверие. Раков заминаваше за Париж и й даде картбланш за действие. Веднага след това тя се обади в Интерпол и го натопи до гуша. Разказа им за убийството на Марков, за атентата срещу папата и за проекта Метастази, който вече завоюваше разложения Запад. Само два дни по-късно световната преса гръмна за арестуването на големия български мафиот и бивш партиен водач Петър Раков. Истински български хибрид между дон Корлеоне и доктор Менгеле, писа френският „Фигаро“. И най-смешното, че старата хиена никога нямаше да разбере кой му подложи динената кора, тъй като медиите свързваха ареста му с дебилните признания на Кръв пред парижки психиатър. А Кръв беше мъртъв.

Зина сияеше. Беше унищожила всичките си врагове. Беше заграбила властта в клиниката и притежаваше Ребис. Йоан-Хермафродит. Богът на метаморфозата. Богът, който й даваше власт над хората! Пълна проекция… Анимус и Анима!

— Щях да забравя! — възкликна тя. — Корабът потъна! За бройка да ви изтървем с Папа. Извадиха ви последни.

Момчето не я слушаше вече. Рано или късно ще отреже главата на Медуза! Сякаш имаше значение дали са мъртви родителите му! Те живееха в него. Никой не можеше да му ги отнеме! Един ден ще отмъсти за тях. Знаеше как да го направи. Изпита далечна тъга, но стисна зъби. Каза си, че на света има по-важни неща, отколкото да съжалява за нещо, което не може да върне назад. Все едно да страда за това, което е бил вчера.

Зина свали сакото и разкопча ризата си. Отдолу се показаха гърдите й с големи тъмни кръгове около острите като шипове зърна. Давид не откъсваше очи от златната статуетка, която лудо сияеше в обгърналия бюрото полумрак. Момчето различаваше непокорно щръкналия член и радостно настръхналите гърди на това странно същество… Свети Йоан Кръстител, Ребис-Хермафродит! Къдравият ангел с вдигнат към небето показалец и дебилната усмивка на Харпо Маркс. Побиха го тръпки. Баща му беше вярвал, че този идол е ключ към друг свят. Той щеше да проникне там! Гореща вълна го обля, че ще продължи започнатото от татко си. Опита се да си представи този нов свят, който трептеше като мираж пред очите му. Свят, населен с нови същества, посветени в тайната на превръщането. „Тези нито мъже, нито жени!“, крещеше старата вещица Гергана Михайлова в пристъпите си на безумие.

Давид стана и се приближи към статуетката. Знаеше, че Зина го следи с очи, но той извърши проверката си, без тя да забележи каквото и да било. Прокара пръсти по гладката повърхност на благородния метал.

— Харесва ли ти? — попита психоложката.

— Топъл е — отвърна момчето.

Тя се приближи до него и го помилва по бузата. Парфюмът й проникна в ноздрите му. Тя го прегърна през раменете и го целуна. Момчето поруменя от удоволствие. Затаи дъх и сключи пръсти около нозете на Ребис. Един удар щеше да й пробие черепа в слепоочието. Но Андрогинът нареждаше друго и Давид се подчини. Защото Двуполовият беше дете на Дяволската Богородица, а момчето се беше заклело на Черната богиня да изпълнява желанията й.

Той остана няколко секунди в прегръдките на Зина, без да изпуска статуетката, за да се проникне в силата й.

Изведнъж психиатърката загуби контрол и започна да го мляска напористо. Целуваше го като невидяла и Давид се учуди, защото не беше в стила й. Тя се разкопча напълно и му показа едрите си гърди. Чак сега той забеляза, че здравата се е наклала. Беше отпрала гъз и шкембе, с което го притискаше в момента. Имаше нещо прибързано и недодялано, нещо типично за застаряващ мъж в обноските й, който дишаше тежко и го галеше с големите си, потни ръце.

Момчето бързо схвана ритъма на желанията й и се остави на ласките й. Изпълваше го любопитство как точно ще го направи. Неистово го забавляваше този похотлив грубиян в лицето на Зина. Тази нито мъж, нито жена искаше да задоволи желанието си на крак. С лакоми движения да го изсърба като шкембе чорба в закусвалня. Той си играеше с гърдите й като с маракаси, когато на вратата почукаха.

— Заета съм — изкрещя директорката.

Отвън захленчиха, че било спешно. Зумпалова пусна момчето и се закопча нервно.

В главата на Давид всичко се подреди. Щом застаряващият нерез, който грухтеше в стомаха на Зина, го прелъсти, неговата собствена женска същност ще се превърне в отмъстител. Давид чу как малката фурия скръцна заплашително със зъби в мозъка му. Именно тя ще види сметката на дебелака в Зина. Той си спомни за Мария и адски му се прииска отново да я види.

— До довечера! — отсече Зина и му направи знак да изчезва.

Докато вървеше към вратата с олекнала душа и с надървена пишка, Давид си помисли, че няма нищо по-лесно от това да ликвидира психоложката, когато поиска. Но щеше да го направи само когато стане абсолютно безразличен към смъртта й.

Щом излезе от кабинета на директорката, към него се приближи предишният дебеловрат санитар, който явно му беше отреден за пазвантин. Горилата му съобщи, че има свиждане. Момчето го последва в ботаническата градина, изпълнена с екзотични дървета, цветя и растения. Санитарят му посочи в дъното шубраци, от които му правеше знаци сестра с големи сини очи.

Слънцето грееше с тропическа сила. Докато напредваше между гигантските папрати и филодендрони, Давид дочу приглушен шепот зад дънера на дебела палма. Приближи. Звънлив женски глас обясняваше подробности за съдбата на параход, чийто останки потънали в Дунава. Момчето разпозна гласа на Перлата и съобрази, че старата жена беше дошла да види сина си. Доктор Хама настояваше, че корабокрушението на „Поборник“ е долнопробна лъжа.

— Разбираш ли, майко, те преминаха „Железните врати“ и дебаркираха във Виена като истински победители! Корабът на лудите пътешества нагоре по реката и нашите момчета показаха на света кои сме ние.

Гласът на психиатъра звучеше както преди и Давид почувства тръпки на надежда. По дяволите, ако той самият научи да използва женската си половина, психиатърът знаеше по-добре от всеки друг как да се прави на луд. Нали?

Доктор Хама говореше с предишната увереност и обясняваше на майка си, че се осмелил накрая да срещне опасността в очите. Чувствал се като новороден. Рано или късно справедливостта ще възтържествува. Благодарение на Бога, много естествено.

— Гарантирам ти — шепнеше той на Перлата, — че негативният Анимус, изграден от баща й, полковника, ще я разруши. Това, което най-силно ненавижда, е онова, от което най-силно се бои.

Давид не чу всичко, някой го викна. Преди да реагира, Мария се хвърли на врата му и впи устни в неговите. Приличаше на малка горска фея. Бременността изобщо не й личеше. Какво значение може да има един подут корем сега… За Давид бебето на Кастрака не беше чуждо. Приемаше го с дълбокото убеждение, че е длъжен да го представи на света. Чувстваше се отговорен пред мъртвия хулиган.

Давид прегърна Мария. Двамата тръгнаха по алеята, като се целуваха. Между две мляскания той я попита какво е бебето, момче или момиче, но тя му отвърна, че изобщо не й пука. И на него вече от нищо не му пукаше. Наистина, какво шава в пелените, са подробности от пейзажа. Истински мъж, истинска жена… или истински хермафродит! Защо не, в края на краищата? Давид помисли, че могат да кръстят бебето така — Херма Наумов. Звучеше шик, дявол да го вземе!

— Ела да ти покажа какво райско кътче съм открила! — шепнеше припряно Мария.

Двамата се шмугнаха между екзотичните храсти и попаднаха на малка, огряна от слънцето поляна. Излегнаха се бързо във високата трева и едва разсъблечени, се замилваха като две малки дяволчета в рая.

Край