Александър Градинаров
Архетип (16)

(Другият ключ за Да Винчи код)

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
1,3 (× 9 гласа)

15
Спалнята

Вкъщи Давид изфуча по стълбите и се заключи в банята. В огледалото лицето му изглеждаше жестоко пострадало. Хареса му тази нова физиономия. Дълго се гледа, сякаш най-после бе открил истинското си лице. Точно такъв искаше да бъде — истински мъж, покрит с белези! Но сега трябваше да прикрие следите от побоя, ако не иска Гергана Михайлова да прибави някоя друга червена ивица към индианската му маскировка.

Той се съблече и се пъхна под душа, за да измие кръвта. Състоянието на гърба му не беше от най-розовите, но следите от палката на Ракията не личаха под дрехите. Момчето остана известно време под ледената вода, като преповтаряше мислено сблъсъците за деня. Един ден ще си отмъсти. Ще скалпира Ракията и ще разполови черепа на Кастрака. Рано или късно ще им го върне с лихвите.

Давид приключи с миенето, наметна голяма, шарена хавлия на цветя. Намаза синините си с паста за зъби, за да ретушира кръвоизливите по лицето и излезе от банята. Вървеше на пръсти към стаята си, като се ослушваше, но от Гергана Михайлова нямаше и следа. Сякаш бе потънала вдън земя.

Той мина покрай спалнята на майка си и баща си, но нещо го спря. Хрумна му, че може да са скрили тайно послание за него, за да го предпазят от опасността! Оръжие, с което да се пребори с враговете си. Статуетката? Нали това търсеха онези дебили. Знаеше, че тя е в дъното на всичко. Момчето си спомни как баща му му я показа първия път! Предложи му една игра. Опитваха да си представят разни неща, докато я държаха в ръка. Беше го предупредил, че не трябва никому да споменава за нея. Даскалите го разпитваха като престъпник. Ченгетата няма да закъснеят да направят същото. Ако имаше някакви следи, той трябваше да ги прикрие, и то веднага! Той се ослуша пак за старата, но не долови шум и реши, че е излязла. Бутна вратата и се вмъкна в спалнята на родителите си.

Обширната полутъмна спалня го стъписа. Едната стена беше изцяло с книги. В дъното се различаваха гардероб и двойно легло със завеса против комари. На единствената гола стена висеше огромна картина, изобразяваща морска битка. Завесите на прозорците висяха спуснати. Момчето тръгна в полумрака, който още ухаеше на парфюма на майка му. Стана му мъчно. Спомни си как идваше да го буди в неделните утрини. Леглото им, в което толкова бяха играли някога, сега бе застлано с черна лъскава кувертюра. Като надгробна плоча. Те нямаше да се върнат. В гърлото на момчето заседна буца. Искаше да заплаче, но стисна зъби. Бе обещал на баща си да се държи мъжки.

Нещо мръдна до стената и сърцето му се преобърна. Той различи отражението си в овалното огледало и се ядоса, че се плаши от сянката си. Къде биха могли да скрият статуетката?

Отвори гардероба. Вътре висяха рокли и костюми. Парфюмът на майка му се засили, сякаш се беше скрила между роклите си. Ето тук някъде, долу, тя криеше разни неща. В дъното, под тези кутии… Роклите му пречеха и той запокити няколко на леглото, за да разчисти терена. Почти веднага откри това, което търсеше: малка бяла кутия. Отвори я. Вътре лежеше статуетката. Той я сграбчи в ръка. Почувства лекотата на гипсовата отливка между пръстите си и въздъхна облекчено. Държеше копието. Въпреки това в полумрака статуетката толкова приличаше на оригинала, че го побиха тръпки. Лукавият бог държеше назидателно вдигнатия си към небето показалец на свитата в лакътя дясна ръка. С лявата стискаше дългия си фалос, чийто размери биха възмутили учителката му по изящни изкуства. Но най-поразително от всичко оставаше лицето му. Безсрамно ухиленото лице на Харпо Маркс. Стоеше гол, с дълга къдрава коса, с вечната си патешка усмивка и подигравателно оцъклени очи. Какво искаше да му каже този даймон? Смътно осъзнато чувство за опасност го накара да скрие всичко обратно и да се разкара от стаята.

Започна да окача обратно вечерните тоалети на майка си, когато попадна на черната, полупрозрачна рокля за концерти на цигуларката, и спря. Изведнъж му хрумна да се преоблече като жена. Ще заблуди враговете си под маскировката и ще си отмъсти! Той пусна халата на пода и се гмурна в прозрачните воали на роклята. Обожаваше да се маскира. Когато затвори ципа, се почувства щастлив. Самият допир с фината материя го окрили. Оставаше да скрие евентуално кинжала във воланите или нещо от сорта.

Той се огледа и отражението му в огледалото го порази. Сякаш с роклята наистина се превръщаше в жена. От тайната игра му спря дъхът. Знаеше, че трябва да я прекрати, да се махне веднага. Давид и друг път беше обличал женски дрехи, но за карнавални цели или заради ония детски приумици да разсмива възрастните. Когато играеше героите на Омир например, слагаше нощница на Тереза, вместо хитон… Нали и Ахил беше живял преоблечен като момиче в двореца на цар Ликомед? Нали там го беше скрила майка му, за да избегне смъртта пред стените на Троя. И той се запита защо неговата майка го бе изоставила? С какво се бе провинил пред нея? С какво?

Бяха убили майка му и баща му. Може би той също имаше вина за смъртта им. Беше разправял, че са тръгнали да откриват златен град, беше съчинявал лъжливи писма от тяхно име. Беше се държал недостойно и боговете се бяха разгневили.

Той чу шум от стъпки и свали роклята, когато вратата се отвори с трясък. Гергана Михайлова нахлу в спалнята.

— Какво търсиш тук? — извика тя.

Размахваше заплашително ръжен и ревеше, че цялата къща е наводнена от мокрите му копита. Момчето й отвърна неучтиво. Той метна хавлията през рамо, грабна статуетката от леглото и хукна към вратата. Удар с ръжен през ръката го накара да изтърве бурнуса. Старата налетя отново и той парира втората атака със статуетката. Кованото желязо я раздроби на парчета и порази кокалчетата му. Момчето изкрещя от болка и побягна. Старата беше откачила. Той дори не успя да изпита гняв от унищожаването на Андрогина. Изпитваше ужас. Сякаш не беше вече предрешен отмъстител, а обикновено циврещо момиче.

Дъртата крещеше подире му, че ще му избие всички романтични ангели от главата. Тя го подгони по-свирепа от Горгона Медуза, но Давид избяга на тавана и успя да залости вратата под носа й. Старата вещица задумка с ръжена. Заканваше се, че ще го одере жив. Накрая й омръзна и спря.

— Мри на студа! — процеди тя и се спусна обратно по стълбата.