Александър Градинаров
Архетип (2) (Другият ключ за Да Винчи код)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
1,3 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
hammster (2018)

Издание:

Автор: Александър Градинаров

Заглавие: Архетип

Издание: второ

Издател: Издателство „Сатир“

Година на издаване: 2005

Печатница: „Изток-Запад“

Излязла от печат: септември 2005

Редактор: Савка Чолакова

Коректор: Мария Вачева-Щърбанова

ISBN: 954-90007-3-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6806

История

  1. — Добавяне

Първа част
Завещание

Португалия — 1344

Англия — 1464

Франция — 1584

Германия — 1704

България — 1824

Йерусалим — 1944

В 1344 г. първите велики майстори от всяка група се установяват в шест точно определени места. (…)

Веригата продължава през вековете, но срещата с павликяните се проваля в 1824. (…) Европа днес е театър на един таен балет между групи, които се търсят, но не се намират, като всеки знае, че трябва много малко, за да станат владетели на света.

„Махалото на Фуко“, Умберто Еко

— Какво, ти казваш, че Господ е двуполов, о, Трисмегист?

— Да, Асклепий, и не само Бог, но и всички живи същества и растения…

Corpus Hermeticum// 20, 21

Архетиповете са комплекси, които изживяваме като съдба в най-съкровената, интимна част на живота си. Днес Анима не се появява в съзнанието ни като богиня, а като страшна лична грешка или като най-храброто приключение, което някога сме предприели.

„Корените на съзнанието“, К. Г. Юнг

1
Гангстери

Археологът Иван Наумов се събуди от мучене на параход. Протяжният вой го стресна, той се изправи и застина в койката си. В каютата цареше мрак. През кръглия люк нахлуваше пулсиращо сияние от неоновите лампи на виенското пристанище.

Археологът измъкна изпод койката малък сак и го отвори. Допирът с твърдата плът на обвитата в кожа свещена статуетка Ребис го успокои. Бе сънувал, че му я задигат. Родолфо го предаваше на гангстерите, прелъстяваше Тереза и офейкваше със златния идол. Жалкият му подлец!

Археологът се усмихна в тъмното, но сърцето му остана свито. Тялото му още вибрираше от кошмара на внезапното събуждане. Тереза спеше в съседната койка. Той чуваше равномерното дишане на жена си и различаваше в полумрака висящата й от леглото бяла ръка. Милата, забърка я в тази каша. Иван Наумов изпита страх. Ням, изсмукващ страх от предстояща опасност.

Часовникът показваше полунощ. Оставаше половин час. Чувстваше се вцепенен от съня. Вън речната вода се плискаше в борда на парахода, само на половин метър от люковете на трета класа, в която пътуваха.

Мястото на срещата бе на яхтеното пристанище. „Сатурн“ щеше да пристане на седми понтон пет минути преди уречения час. Не можеше да бърка! Безпокойството му нарасна. Ако му свият номер? Той си представи как го пресрещат и му задигат статуетката. Невъзможно! Беше уверен, че е предвидил всичко. Ребис го закриляше.

Археологът измъкна от сака статуетката на двуполовия бог, разпови я от фината кожа и я постави върху масата между двете легла. Златното божество засия на светлината, нахлуваща през кръглия люк. Статуетката притежаваше магическа сила, в това нямаше съмнение. Всички древни извори го твърдяха, а Иван Наумов го установи от собствен опит. Освежаваща сила! Точно така! Идолът излъчваше енергия. Но кой знае защо, археологът сега изпитваше страх. Нямаше търпение час по-скоро да приключи всичко.

— Мили?

Той пъхна обратно статуетката в сака и вдигна глава. Жената се подпря на лакът в койката си и го погледна с големите си блестящи очи.

Той се изправи. Плещестата му фигура запълни тясното помещение на каютата. Тереза скочи от леглото и обви ръце около врата му. Искаше да го последва, но той отказа. Не си струваше риска.

Тя беше прелестна по нощница, с разбъркани, тъмни коси и той я пожела. Жената настояваше шепнешком да го придружи. Мъжът поклати отрицателно глава. Мислеше, че животът му губи смисъл, ако се провали. Той се сети за сина им, който обожаваше приключенията. Бяха го оставили на няколко хиляди километра надолу по течението, в ръцете на една смахната старица. Сърцето на археолога се сви.

— Помисли за Давид!

Тереза настоя, че ако го убият, нито тя, нито детето ще преживеят загубата му. Представителите на Фондацията го бяха предупредили. Той я попита какво предлага, сякаш искаше да се остави да го убеждава.

Първоначалният им план изглеждаше по-адаптиран за новата ситуация. Иван тръгва пръв с фалшивата статуетка като примамка. Тереза изчаква с оригинала развитието на събитията. Ако го нападнат, вика полиция. От офиса на бреговата охрана се вижда яхтеното пристанище. В противен случай, ще извършат размяната и ще приберат парите.

Иван Наумов кимна утвърдително.

Двамата напуснаха каютата си, пресякоха палубата и слязоха на кея. Вахтеният хъркаше като заклан до леерите. Мъжът и жената прекосиха Мексико плац, всеки със своя сак в ръка и с по една статуетка — истинска и фалшива. Зад гърба на двамата съпрузи една сянка се плъзна по трапа и ги сподири в нощта.

Двамата стигнаха до контейнерите и се промъкнаха в тясната просека между стоманените туловища. Наредените един върху друг очукани ръждиви паралелепипеди образуваха истински лабиринт, в който се ориентираха само плъховете и машинистите на кранове. Когато се изравниха със сградата на бреговата охрана, Иван Наумов се раздели с жена си и продължи сам. Тереза се прикри зад контейнерите, без да го изпуска от очи. Една сянка се приближи. Жената се обърна, но не различи нищо в непрогледния мрак.

Срещата с хората от Фондацията трябваше да стане на яхтеното пристанище. Щяха да ги чакат на „Сатурн“. Дори мафията да подуши намеренията им, рискът от стълкновение беше минимален. Така му обясниха. Вчера, на път към сградата на Фондацията на „Табор щрасе“, двама го проследиха. Те можеха да се окажат ченгета и убийци с еднакъв успех. Когато разказа за тях в офиса на Фондацията, предложиха му среща на яхтата, за да избегнат риска от повторно минаване през града. Сега се питаше дали не беше сбъркал?

Фондацията беше фасада на едно от големите международни секретни общества с офиси по целия свят. Като учен ексцентрик, Иван Наумов беше скептичен към всякаква колективна изява. За него единствено важен оставаше личният път в посвещаването. Затова не беше член на никое тайно общество. Беше прекалено горд, за да се подчинява на заповедите на какъвто и да е орден. Емоционалните му резерви нямаха нищо общо с рационалните му познания на учен, специалист по антични мистерии. В края на краищата той познаваше техните секретни ритуали на посвещаване по-добре от самите тях. Затова реши да им се довери.

Иван Наумов вървеше по кея с единственото си оръжие — оловен бокс в джоба. Изглеждаше истинска лудост да се навира сам в устата на вълка. Предаването на статуетката трябваше да остане в тайна. Прекалено голяма беше силата на андрогинния бог! Затова се съгласи с тази тайна размяна. Ако Фондацията му отпусне уговорената сума, за да продължи издирванията си при пълна дискретност, той ще им остави в залог Ребис. Такова беше условието. При всички случаи Фондацията печели. Стойността на Двуполовия многократно надхвърля стоте хиляди долара, които ще получи за експедицията си. Ако го измамят, убиват „златната кокошка“, а една институция от този ранг не би рискувала реномето си на дребно. Без неговата помощ те никога нямаше да се доберат до златния град.

Внезапно двама изскочиха от сянката на контейнерите. Археологът стисна оловния бокс в джоба си и се хвърли напред. Двайсетина метра по-нататък гора от мачти се поклащаше приветливо от кея. Двамата го нападнаха едновременно. Иван Наумов запокити сака с фалшивата статуетка в лицата им, изкрещя и се гмурна през урагана от удари, които заваляха върху му. Въоръжен с бокса, юмрукът му срещна нечия челюст. Но удар с палка го повали. В нощта отекна женски вик. С последни сили Иван Наумов помоли бог Ребис да запази жена му от убийците.

Тереза видя нападението и хукна към офиса на речната охрана. В тъмното някой я повали и изтръгна сака с оригиналната статуетка. Жената падна и изпищя. В същия миг гангстерите дотърчаха и я хлопнаха с палка по главата. Хвърлиха безжизнените тела на двамата съпрузи в малка камионетка и напуснаха района на пристанището.

След час сребрист мерцедес с виенски номер спря пред разкошна вила в австрийската столица. От мерцедеса изскочиха двама костюмирани мъжаги, които изпълняваха поръчкови убийства за силните на деня.

Домакинът, подпухнал старик с балкански мустаци и корем като бъчва, ги прие по чехли в кухнята. Очите му светеха като въглени. Върху двуметрова кухненска маса от орех имаше бутилка ракия и чаши. На стол с висока облегалка седеше повехнал мъж с лице на антиквар. Дебел телохранител с рязана пушка на колене дремеше до вратата.

Щом влязоха, двамата убийци погледнаха към дебелия с пушката. След това поставиха върху голия плот на масата сак. Шкембестото старче им направи знак да го отворят. Единият измъкна статуетка и я размаха като футболна купа пред очите на запалянковци. Мъжът погледна фолклорния мустак с огнените очи, сложи си часовникарски окуляр и взе статуетката в ръце. Няколко минути се оказаха достатъчни, за да произнесе присъдата си.

— Фалшификат, господин Раков — обяви експертът със сух глас, чийто руски акцент изпъкваше като червена подутина върху восъчното лице на покойник.

Раков попита двамата убийци за съдбата на жертвите. Обясниха му, че са на сигурно място според уговорката. Но трети човек избягал към кораба. Старецът започна да ги псува. Без да се смущават, двамата попитаха как да постъпят с мъжа и жената. Те бяха професионалисти, не искаха улики зад гърба си.

— Извикайте Кръв от Париж — заповяда старецът. — Само той може да ни измъкне от тези говна.

И той показа вратата на двете мутри. Наля си чаша ракия и я пресуши на един дъх. Викаха му чичо Вася, мрачна птица, за когото говореха, че се занимава с магии.

— Кръв е изрод — обади се дебелият телохранител с пушката, който дремеше досега.

Старчето му изрева да си затваря човката, сякаш се караше на напълнило гащите дете. После добави по-меко, че ако и този път Кръв се осере, Дебелият може да го погъделичка ректално с големия си патлак. Онзи млясна замечтано и отново задряма.

— Лучше обосраться, чем недосрать — заключи мъжът с лице на антиквар и пак си наля ракия.

Не можеше да откъсне очи от статуетката. Дори копието говореше твърде красноречиво. Той видя, че Раков също я съзерцава. Двамата размениха погледи. Какво не биха дали, за да притежават час по-скоро оригинала.

 

 

В тъмнината на подземието, в което ги хвърлиха, Тереза и Иван Наумови бавно идваха в съзнание. Лежаха в локва кръв върху бетона със завързани ръце и крака. Като живи трупове. Не знаеха дори, че са един до друг. Но мислите им бяха едни и същи. Те отчаяно се връщаха назад към онзи ден, когато преди две седмици тръгнаха. И се питаха дали някога ще видят отново детето си и дали имат право да постъпват така.