Александър Градинаров
Архетип (1) (Другият ключ за Да Винчи код)

Защо написах тази книга

През 1994 г. прочетох „Светата Кръв, Светия Граал“ и така се влюбих в нея, че зарязах всичко и тръгнах да обикалям Франция по следите на една-две хиляди годишна загадка. Нещо ме караше да смятам, че разгадаването й е свързано с България. Започнах да чета всичко, що се отнася до Граала и рицарите на Храма, а това насочи разследването ми към антична митология, таро, алхимия, аналитична психология. Няколко книги станаха мои пътеводни звезди. „Махалото на Фуко“ на Умберто Еко, „Откровението на Тамплиерите“ на Лин Пикнет, „Мойсей и Монотеизма“ на Фройд и всички книги на Юнг. Наложи се да проникна в библиотеки на парижки тайни общества, за да набавя липсващи парчета от пъзела. Честите ми посещения в Лувъра помогнаха да установя някои допълнителни връзки. Всички пътища водеха към една цел — инициатични техники за достигане Архетипа на Хермафродит, като извор на космическа енергия.

Терминът Да Винчи код, лансиран от Лин Пикнет, не се решава еднозначно от алхимичната сватба на Христос с Мария Магдалена. В книгата му много по-голямо място е отделено на еретичното схващане за първостепенната роля на Йоан Кръстител в създаването на нова психотехника за черпене на двойствена енергия. Тази техника е свързана с усвояване на силата на тъмната страна в индивида. Двойствеността мъж-жена на всяка личност е предпоставка за вътрешно обогатяване чрез взаимодействие между двете му половини. Артистичният апогей на това послание са картините на Леонардо: Мона Лиза и Йоан Кръстител-Бакхус.

Но посланието на Двойния Архетип е много по-древно. То идва именно от нашите земи, където прадедите ни са знаели да го експлоатират чрез специално създадени за целта мистерии. Романът „Архетип“ е опит за възстановяване на изгубената традиция, която ни е толкова необходима днес, за да погледнем в бъдещето.

* * *

В края на XX век ураган от събития събори управляващата репресивна машина в България — стоглава хидра, която пиеше кръвта на хората. Катастрофата, последвала от смъртта на чудовището, може да се оприличи на гражданска война, на чумна епидемия, на природно бедствие. С тази разлика, че звярът умря от преяждане, вместо да го обезглавят и одерат на площада. Гигантският труп започна да се разлага, но хората нямаха представа как да се борят с такава грандиозна мърша, защото това означаваше да се борят със самите себе си. Тези, които събраха кураж да отстояват душата и разума си, разбраха, че за да се приспособят към новия ред, е нужно да обичат това, което мразят почти толкова силно, както и да мразят онова, което обичат, ако не и още повече. И само така, а не мечтаейки как да унищожат враговете си, щяха да погледнат с нови очи ослепителния хоризонт на този нов свят, в който светлината и сянката бяха завинаги разменили местата си.