Александър Градинаров
Архетип (46)

(Другият ключ за Да Винчи код)

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
1,3 (× 9 гласа)

45
Смъртта на Минотавъра

Когато Давид се събуди на другия ден, вече притъмняваше. Лежеше като упоен в полутъмната стая и се опитваше да възстанови изтеклите събития.

Карнавалът в психиатричната клиника ще заинтересува Кръв. Спомни си, че предишната вечер едва се бяха изскубнали от ноктите на вампира. Той ще го търси! Зина каза, че договорът му с него губи сила. Кръв става негов враг. Лудите се готвят да заминат с кораб по реката. Не беше ли това хитър начин да измъкне Кач статуетката? Трябва да се бърза!

Подозрителен шум го стресна. Момчето скочи от леглото и се упъти към вратата. Сладостен глас му нашепваше, че е преспал у Зина. Снощи тя го целуваше и той й обеща, че ще й достави статуетката. На всяка цена! Беше му позволила да милва гърдите й, но когато се опита да бръкне под полата, тя го спря. Дали наистина имаше фалос? Ето кое го глождеше непрекъснато.

Той чу гласа й зад вратата: говореше с някого по телефона. Понечи да я повика, но нещо го спря. Имаше среща с Кастрака тази вечер пред градската поща. Зина му каза, че двамата братя са виновни за смъртта на родителите му. Нагнети го гняв. Часовникът на нощното шкафче показваше осем. Остава му половин час. Той погледна през отворения прозорец. Само на метър гигантски кестен протягаше клони към прозореца.

Давид се залови за клоните и се спусна надолу като маймуна. Беше обещал на Зина да й достави Андрогина. Мисълта за нея го тласкаше към нови подвизи. Мечтаеше отново да се маскира с рокля. Сякаш преобличането му отваряше врати, даваше му криле, с които да лети в простора. В главата му бързо се оформи план.

Той се прибра вкъщи и изхвърча на тавана, за да се приготви. Да следи хулигана не бе безопасно. Едно е да го причака нощем и да го хлопне по главата. Съвсем друго да го следи, когато отива да се моли на Андрогина. Изпотяваше се при мисълта какво ще го сполети, ако онзи го спипа. Нямаше време за губене. Кантор може да го арестува всеки миг. Зина иска Ребис!… За да отмъсти за родителите си, трябва да рискува. Сякаш Хермафродит държи решението на всички наболели проблеми. Той коленичи пред малките статуетки на родителите си и се помоли. Да елиминира Кастрака и да си възвърне това, което му принадлежи. Знаеше как да го заблуди. Ще се преоблече в женски дрехи!

Момчето приготви необходимото в малка раница. Промуши с шнур чифт дунапренени топки, към които добави бял тишърт с розов надпис I love You. Планът му изглеждаше добър, но трябва да действа бързо, за да успее. Той нарами раницата и изхвърча от къщи. Пътьом сграбчи ръжена и така въоръжен, стигна мястото на срещата.

В трите заведения на градината гъмжеше от клиенти. Върху люлките на детската площадка се мляскаха тийнейджъри. Давид забеляза Кастрака да седи сам на една пейка и да пуши. Щом го приближи, онзи скочи и блъвна закани. Давид направи крачка и му показа ръжена. Кастрака му изсъска, че се е продал на ченгетата. Той забълва гадости по адрес на Зина, че е шафрантия на мафиози! Можел да си фантазира как ще й го напраска, обаче да внимава да не го изтрие като хилаво градинско цвете. Била адски превъртяна. Дрънкала простотии за Едипови комплекси, но това били изпечени лъжи. Педофилите им хвърляли прах в очите, за да ги държат в подчинение!

Давид му изтананика версията си. Когато му спомена, че Кантор ще го арестува в скривалището на Андрогина, Кастрака побледня. Давид се завъртя на пети, за да го остави насаме с лошите мисли, но онзи го спря.

— Тръгвай — изръмжа той, — ще им измъкна статуетката под носа!

Да отиде с Кастрака означаваше да се изложи на страшен риск. Ако онзи загрее блъфа, ще се прости с Ребис завинаги. Кастрака зашушна, че е дошъл моментът да се разправят с всички накуп. Ще помолят Архетипа. Ще обещаят кръв на Дяволородица. Трябва да са двама. Ще принесат нови жертви на чудовището. Психоложката и ченгето. Нищо по-лесно. Да извършат посвещението още сега.

— Тръгваш ли? — подкани го нетърпеливо хулиганът.

Изкушението беше голямо.

Той мина опасно близо до него и момчето го последва с плъзгаво чувство, че ролите им се разменят. Целият му план отива на кино. Напуснаха градината и се насочиха към първата тъмна пряка, откъдето връщане нямаше. Някакво черно куче изтича срещу тях по тротоара. Зад него се мярна силует на мъж с шапка. Давид импровизира моментално.

— Кръв — извика той, — изчезвай!

Той блъсна Кастрака към две палети с каси бира, уж за да го прикрие. Изтича през улицата и се скри в олющена сграда. Всичко стана за секунди. Кастрака се притаи зад касите. Зад гърба на Давид вратата хлопна.

В коридора миришеше на варели. Момчето извади от раницата си две дунапренени топки и ги провеси под фланелката си. Те я издуха обещаващо, досущ като чифт женски гърди. Той обърна якето си с две лица и нахлупи рижата перука от тавана. Наоколо замириса на жена и сърцето му затуптя по-бързо. Нарами отново раницата с ръжена и отвори вратата. В същия миг Кастрака напусна укритието си. Той се озърна и огледа рижата мацка. На отсрещния тротоар Давид ускори крачка, молеше се да не го познае. Имаше чувството, че някой върви зад гърба му. Зави зад ъгъла и се вмъкна в първата телефонна кабина. Кастрака се отдалечи по главната улица, без да се обръща. Оставаше да го проследи.

Главната гъмжеше от хора и за Давид не беше трудно. Неочаквано, както си вървеше спокойно, Кастрака потъна във входа на триетажна къща. Направи го с такава бързина, че Давид се запита дали не му се е привидяло. Той изтича в първата пряка и се притаи зад една кола с надеждата да го засече на задния вход, но хулиганът не се появи.

Внезапно Давид разбра къде отива Кастрака. Имаше само едно подходящо място за тази среднощна развръзка — Старата Централа. Само там негодникът крие свещената статуетка!

Зад гърба му отекнаха крачки и момчето отново реши, че някой го следи. Плю си на петите през лабиринта от улички. Бързаше да изпревари противника си и да заеме удобна позиция в запустялата сграда.

* * *

Минаваше осем, когато доктор Хама напусна психиатричната клиника и подкара бавно към града. След всички преживени неприятности през последните дни главата му бучеше от лоши мисли. Смътни предчувствия го душаха, не виждаше начин да излезе от парадоксалната ситуация, която сам бе създал.

Психиатърът шофираше наслуки през града. Хората седяха по терасите на кафенетата и вдигаха наздравици. Трябваше да събере кураж да се остави на събитията, вместо напразно да търси пътека, която да го заведе до Андрогина. Ако допусне, че Иван Наумов е изнесъл само фалшиви статуетки зад граница, нещо, което той самият би направил на негово място, къде тогава е скрил оригинала? Там, където го е открил. След като е престояла в скривалището си близо 2000 години, без да я намерят, едва ли може да има по-надеждно място. Иван му каза, че я е открил в храма на Меркурий, но внезапно доктор Хама изпита подозрение. Защо Меркурий, а не Дионисос? Къде, по дяволите, е бил храмът на Дионисос в античния град? Трябваше веднага да провери това, преди на друг да хрумне същата идея. Не, това беше грешна следа. Загадката трябва да има глобално решение, заключи той. Парадоксът се разрешава в самия него. Какво беше посланието на Кръстителя-Хермафродит според Леонардо? Дуалистична провокация? Дяволът, този, който разделя според църквата, в действителност обединява два взаимно изключващи се принципа, като ги кара да се подхранват един друг. Човекът намира решението в себе си. Ако допусне, че ключът е противоположен на ключалката, то скривалището трябва да е противоположно на мястото на ключалката. Всички ключалки по принцип са наяве, докато всички ключове са скрити по правило. Ако едното беше горе, другото трябва да е долу… Но ако приложи първия херметичен принцип: Това, което е долу, е също и горе? Тогава ключът влиза в ключалката и тайната врата се отваря. Психиатърът реши да се остави на интуицията си. Започна да шофира из града без определена цел, просто караше натам, където най-силно му се искаше в момента.

* * *

Старата Централа бе мрачна сива постройка, вкопчена в стръмния горист бряг на Дунава. В подножието й железопътна линия пресича блатист терен, из който стърчат туловищата на натрошени вагони и осакатени цистерни. Дебели жаби крякат до пръсване в лятната нощ. Смърди на гниещи отпадъци, на градски отходен канал, чието дебело черво бълваше с грохот нечистотиите си в реката.

Старата Централа беше любимото свърталище на Кастрака. Това пусто и зловонно място предразполагаше към престъпен трафик. Давид знаеше как да проникне в сградата, но нямаше идея къде Кастрака е скрил Андрогина.

Той стигна до полуразрушената северна стена и се притаи в сянката й. Да причака негодника вътре му се стори по-разумно. Притича през осветения от луната двор и се прикри до останките на изтърбушен камион.

Дворът напомняше фрагмент от лунен пейзаж. В дъното тъмнееше гигантски портал със сводеста желязна порта на затвор. От двете й страни стърчаха бетонни колони с бетонни топки на върха. Вдясно се издигаше тъмната маса на Централата с издънени прозорци и с насочен в небето комин.

По каросерията на камиона Давид проникна през един от счупените прозорци в сградата. Докато се промушваше, дунапренените му гърди се закачиха и той без малко не ги остави като трофей върху назъбените стъкла.

Гигантското помещение, в което попадна, изглеждаше още по-внушително поради тъмнината. На места клинове светлина пронизваха мрака. От укритието си трябва да обхваща с поглед прозорците, но същевременно да остане близо до задната врата, откъдето да офейка в случай на нужда. Подозрителен шум го накара да наостри уши. Не долови друго, освен обичайното клокочене на вода. Плъхове тичаха по бетонните траверси над главата му.

На траверсите изникна човешки силует, който като че ли гледаше право в него. Виждаше ли го, по дяволите, този призрак? Само преди миг сто неща му изглеждаха сигурни, а ето че всичко се разпадна на огнени кръгове пред очите му. Сянката се плъзна по корниза и изчезна. Момчето запълзя. Перуката му го стискаше като обръч за челото, проклетите плитки се мотаеха под носа му и го душаха. Давид се уплаши, че ще го изгуби в тъмното. Кастрака се спускаше по стълбата, за да избяга през прозореца. Имаше само един начин да го спре. Безумна идея осени Давид.

Измъкна ръжена и тръгна към стълбата. Нали затова се дегизира като момиче. Да го подмами, да го хлопне по главата и да отнесе статуетката! Опасността го опияняваше.

Той навлезе в осветеното от луната пространство, когато силен удар в тила го хвърли по очи. Ръженът отлетя. Кастрака скочи на гърба му и започна да го души. Давид го отхвърли с рязко движение. Дишаше тежко, сърцето му биеше до пръсване. Хулиганът се надигна и налетя отгоре му с псувни, че ще му нацепи рошавата „слива“. Мислеше го за момиче! Давид получи юмрук в гърдите и от усилието да се задържи на крака му причерня. Кастрака го обикаляше и сипеше закани. Момчето си представи какво го чака, ако онзи го сграбчи. Въобразяваше си, че женските дрехи го пазят, а те го предадоха.

Побягна през глава. Паниката му се превърна в ужас.

Видя желязна маса — гигантски тезгях, покрит с хромова ламарина, отразяваше лунната светлина. Опита да заобиколи, но Кастрака го повали. Сграбчи го и разкъса панталоните му. В края на масата стърчеше черен лост на гилотина за рязане на ламарина. В главата на беглеца се заби, че ако иска да се спаси, трябва да рискува. Лостът стърчеше само на метър. Сякаш се откъсна от тялото си и се видя отстрани: малка хлипаща фигурка и една голяма пръхтяща сянка.

Двете боричкащи се момчета се изравниха с големия черен лост на гилотината за рязане на ламарина. С последни сили Давид избута Кастрака към ръба. Ръката му попадна под острието. Давид дръпна лоста. Гилотината изскърца.

Нечовешки рев раздра нощната тишина. Мощната пружина се върна в изходно положение като добре навита играчка. Като ония железни човечета, които цепят дърва с тенекиената си брадвичка. Кастрака виеше от болка, мяташе се, но Давид го затисна с крак. Натисна лоста отново, но гилотината заяде. Напрегна всички сили върху желязната ръкохватка.

Този път Кастрака изкрещя, така че гласът му накара Давид на свой ред да зареве от ужас. Нямаше нужда да извръща глава, за да види какво е направил. Той чу как ножът раздроби ръката на жертвата. Крясъците на насилника му даваха сили и той натисна докрай лоста, за да прекрати мъките му. Гилотината прещрака и нещо тежко тупна в мрака.

„Сега приятелче — рече си той, — ще те разфасовам както се полага за всичките ти безчинства.“

Тялото на Кастрака лежеше неподвижно. Давид го изтегли за краката. Стори му се абсолютен парцал, явно беше припаднал от болката. Кръв шуртеше от отсечената му ръка.

Давид чу гласа на Дяволската Богородица. Нареждаше му да го накълца на парчета! Да й го принесе в жертва! Да вземе силата му! На парчета! — шепнеше Дяволородица. — Дай ми кръвта му! Костите, месото!

Давид отряза и другата ръка. Така онзи нямаше повече да го опипва! Той нагласи врата на Кастрака под ножа и напъна с лоста, за да го обезглави. Главата не се отдели, но очите му останаха безпогрешно замръзнали. Давид се отдръпна от обезобразения труп с отвращение.

Как само го изплаши този тип! Помисли си, че ще го изнасили, че ще го превърне в жена завинаги. Също както Ракията искаше да го обезчести в стаята на родителите му. Той падна на колене и благодари на майка си и баща си за избавлението.

Внезапно се почувства във форма. Беше си отмъстил. Някак бавно, на малки глътки, започваше да осъзнава, че е убил човек. Именно човек, а не бездомна котка!

Той отново чу гласа на Дяволската Богородица да му нашепва, че той е нейният избраник. Нейният малък годеник!

Уби противника си като истински древен воин и сега се опиваше от победата. Сякаш със смъртта на Кастрака всички проблеми се уреждаха. Сякаш убийството му представлява край, а не начало на нови главоболия.

Той си припомни какво му разказваше баща му за разликата между масовите и индивидуални убийства. Едните се вършеха в името на закона, а другите — извън него. Голямата разлика между войните и гангстерските уреждания на сметки бе в разнопоставеността на страха. Страхът предхожда масовите изтребления, които, веднъж завършени, изпълват боеца с чувство за изпълнен дълг. Следват пиршества, почести и топли женски кълки между колосани чаршафи. Големите страхове на индивидуалния убиец започват след последното издихание на жертвата. Преследването, криенето, угризенията и наказанието тепърва му предстоят. Затова проблемът на всеки убиец е как да оцелее след убийството. Проблем, за който Давид като жалък аматьор изобщо не бе помислил.

Страховете префучаха като трасиращи куршуми в мозъка му. Ще го преследват. Ще го унищожат! С Ракията стана при самозащита… но тук имаше садизъм, наряза го на парчета… Къде, по дяволите, да скрие сега проклетия труп? Страхът обаче не разруши идилията му за мощ. Главното си оставаше отмъщението. Тържеството. Победата над врага.

В едно от съседните халета през стената минаваше лентов транспортьор, който се спускаше полегато към задния двор на централата. На метър и половина от края му имаше купчина от овъглени отпадъци, сгурия и боклуци. Двамата с Кастрака неведнъж бяха използвали транспортьора за пързалка. Сега Давид за последен път щеше да осигури на своя бивш съучастник тази малка каскада.

Натика бързо отрязаните ръце като два пищова под колана на убития. Сграбчи трупа за краката и го довлече до транспортьора. Оставаше да го плъзне надолу и да го последва, но нещо го спря. Обърна се. Някой като че ли мина през главното хале. Започваха да му се привиждат сенки. Пребърка Кастрака. Откри цигари и няколко дребни монети, които прибра.

Положи мъртвото тяло върху лентата на транспортьора и го блъсна надолу. Десетина метра по-натам лежаха блатата по брега на Дунава.

Давид довлече трупа в подножието на склона и се почувства скапан. Мисълта му пулсираше как по-скоро да се отърве от този товар. Оставаше му да прекоси железопътния насип, да напълни джобовете на Кастрака с камъни и да го потопи в блатото.

Момчето легна на земята, за да си поеме дъх. Щурците свиреха, жабите крякаха, лек ветрец поклащаше листата на дърветата. Давид се почувства сладостно отпаднал, почти добре, ако не беше малката, напрегната до скъсване черна струна в стомаха му. Затвори очи и си представи бъдещето. Мечтаеше за деня, в който ще открие родителите си.

Когато се събуди, всичко си стоеше както преди, с изключение на лепкавото чувство за опасно напреднало време. В първия миг дори не разбра къде се намира. В тъмното му се стори, че Кастрака се е изпарил, че всичко е злокобен сън. После забеляза трупа да лежи редом с него и тази близост го разсъни. Нарами храбро тялото и го повлече към блатото. Скоро се озова от другата страна на железопътната линия и нагази предпазливо в жвакащата тиня. Страхуваше се от блата, от затъване и от змии, а сега, на всичкото отгоре, мъкнеше труп.

Давид напълни джобовете на мъртвия с камъни, после се плъзна към средата на зловонния водоем. Блатото не беше голямо и щом водата стигна до гърдите му, той отпусна трупа на дъното. На другия бряг погледна назад, за да запомни мястото. Черното огледало на водната повърхност се запечата в мозъка му като фотография на покойник.