Александър Градинаров
Архетип (17) (Другият ключ за Да Винчи код)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
1,3 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
hammster (2018)

Издание:

Автор: Александър Градинаров

Заглавие: Архетип

Издание: второ

Издател: Издателство „Сатир“

Година на издаване: 2005

Печатница: „Изток-Запад“

Излязла от печат: септември 2005

Редактор: Савка Чолакова

Коректор: Мария Вачева-Щърбанова

ISBN: 954-90007-3-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6806

История

  1. — Добавяне

16
Убежище

Таванът представляваше помещение от сто и петдесет квадрата. Напомняше корабен трюм, задръстен с разнообразна стока. Стари мебели, сандъци и етажерки с прашни, обвити в паяжини книги. Беше идеално място за игра и притежаваше чар на разбойническо свърталище.

Давид се барикадира до капандурата, откъдето можеше да се измъкне при нужда. Той отвори стари сандъци с дрехи и измъкна пожълтяло бельо. Навлече панталон и сако, които смърдяха на нафталин, и се огледа в прашното огледало. Оставаше му да обзаведе новото си убежище.

Намери талашитени плоскости и ги закова с големи пирони в напречните греди. Образуваха се преградни стени. Остави тясна пролука за врата и тапицира стените със стари черги и килими. Вътрешността на бърлогата заприлича на проядена от молци ориенталска шатра. Давид сглоби стар железен креват, инсталира два стола и една скърцаща от дървояд маса. Отгоре й постави свещник с преполовена червена свещ. Като начало му хареса. Изглеждаше уютно, истинска бандитска дупка. Оставаше да се справи със студа. В един сандък откри стари шинели, които станаха одеяла. Запали свещта и се излегна в кревата. Изпитваше глад, но не това бе най-важното. Чувстваше се доволен и учудващо спокоен за пръв път от изчезването на родителите си. Бе успял да си създаде убежище. Истински замък, който му принадлежи. Лежеше неподвижен в прашния, смърдящ на стари книги мрак. Постепенно си даваше сметка, че е готов на всичко, за да запази своя нов дом.

Същата нощ Давид се спусна на пръсти в старата кухня и я прерови до основи. Баща му беше заповядал да се държи като мъж, каквото и да се случи. Ако археологът е допускал трагична развръзка, той би оставил на сина си секретни инструкции как да се измъкне от тази каша.

Давид прегледа камарите с ръкописи, отвори всички книги, обърна маски и картини по стените и провери в каниите на кинжалите. Нищо. Вече се отчайваше, когато си припомни думите на баща си, че най-добрият начин да скриеш нещо е да го оставиш наяве. Обходи с очи стаята. На едната стена се издигаше библиотеката. На срещуположната стояха лавиците с археологични находки: фрагменти от статуи, бронзови върхове на стрели, глинени кухненски съдове. До прозореца беше масата, затрупана с ръкописи. Зад нея зееше камината за алхимични опити, сега запълнена с глинени фигури. Те приличаха на оцветената със златен бронз гипсова статуетка! Той онемя. Гадните лъжци, обвиняваха родителите му в кражба. Но баща му собственоръчно ги бе изработил една по една.

Давид ги разгледа внимателно. От една година баща му майстореше тези статуетки, за които твърдеше, че ще завладеят света. Заради тях той се свърза с шантавия Родолфо Качамаков, който правеше трафик на ценни предмети. Този мошеник подлъга майка му и баща му да заминат. Давид преглътна надигащата се в гърлото му буца и впери отново очи в скулптурите.

Повечето имитираха древни оригинали. Внимателното вглеждане обаче натрапваше прилика. Някои от персонажите бяха въоръжени с двуостри брадви, други носеха сърпове. Най-смешно от всичко му се стори, че жените приличаха на мъже, а мъжете на жени! Ето например тази брадата Афродита имаше фалос, а този Дионисос — хубави малки гърди… И всички, абсолютно всички напомняха Харпо Маркс! Ето тук се виждаха Гручо и Чико, както и техни братовчеди или братовчедки, втори, трети и дори девети. Но всички до една бяха копия, от оригиналната статуетка нямаше следа.

Момчето се ухили. Докато ровеше преди малко из записките на баща си, той се натъкна на подобни гравюри. Изображения на голи фигури с корони на главата. „Тези нито мъже, нито жени…“ — изскочи в мозъка му дежурната фраза на Гергана Михайлова. Той се върна обратно към работната маса. Прерови отново записките на баща си и откри пожълтелите гравюри. Имаше нещо отблъскващо в тези изображения на затлъстели крале и кралици, увенчани с корони, държащи слънца и луни и обградени от ангели, дяволи и митични птици. Някои въртяха любов най-безсрамно в тъмни пещери. Виждаха се и зловещи змии, налапали опашките си до такава степен, че очите им щяха да изскочат от орбитите. Двуглави чудовища стискаха в ръцете си прави ъгли и пергели, сякаш ходеха в специализирано училище за изроди. Всички гравюри бяха осеяни с надписи на латински, неразбираеми за Давид. Най-често от всички се срещаше наименованието Rebis. Той го преписа и реши да провери значението му в речника. Нещо го караше да мисли, че отговорът на загадката се крие именно в тази дума. Ребис-Хермафродит това беше името на статуетката, заради която родителите му бяха изчезнали.