Александър Градинаров
Архетип (33) (Другият ключ за Да Винчи код)

32
Господарят и слугата

Същата вечер доктор Панайот Хамамов привика Силвий на доклад в кабинета си. Освен че беше секретар, Силвий завеждаше негласно черните досиета в лудницата и играеше роля на пета колона между пациентите. Всички знаеха за изчезването на Гочо и Гарвала, но още търсеха телата им. Доктор Хама искаше да разбере какви са настроенията сред лудите след инцидента. Насъскваше ли ги Кач, или се беше укротил след появата на Кантор. Силвий, който обичаше да се прави на шут, застана пред директора и се поклони доземи.

— Имам страшна новина, Папа! — развика се невменяемият. — Качамака се разпял пред Епилептиката!

Доктор Хама го изгледа втренчено.

— Става дума за статуетка — започна възбудено Силвий, — която трябвало да послужи като указание за откриването на един златен град.

— Ел Дорадо? — каза насмешливо доктор Хама.

— Според секретните пресмятания на алкохолиците сумата неколкократно превишава най-храбрите мечти на конквистадорите.

— Злато, така ли? — оживи се психиатърът.

Силвий кимна утвърдително.

— Става дума за магическо средство — обясни той — за превръщане на нормалните в луди и обратното. Съществувала такава златна страна, където лудите управлявали и се наричали нормални, а истински нормалните им служели за роби. Ключът към тази трансформация била именно златната статуетка. Статуетката на Ребис.

— Къде е тази панацея, не казаха ли?

Силвий сви рамене. Това раздуваха лудите, това докладваше. Кач им обещаваше изцеление и те му вярваха. Доктор Хама заповяда да набута Родолфо обратно зад решетките. Нареди му също да разбере дали някой от лудите не е разпознал днес Кръв. Бяха във война. Всички военновременни закони влизаха в сила.

Когато Силвий излезе, доктор Хама се опита да анализира поведението на агресора си. Една-единствена фраза заслужаваше внимание. Но тя говореше прекалено много за душевното му състояние. „Какво си ги наредил като в Лувъра“ — беше изсъскал Кантор. Веднага след това той се нахвърли да унищожи копията на основните архетипни сили. Не срещу него самия, а срещу статуите на божествата. Много ясно! В неговата глава именно божествата даваха сила на психиатъра и Кръв искаше да го лиши от тяхната подкрепа. Като всеки профан, Кантор беше абсолютно неспособен да осъществява контакт с висшите сили. „Какво си ги наредил като в Лувъра…“ Разбира се, Лувърът му е непоносим. Лувърът беше храм на чужда за неговото разбиране религия. Там се намираха образите на божествата. Посланието на 5 000 години човешка цивилизация крещеше от всяка стена, от всеки ъгъл. Мачкаше, давеше, потискаше. То беше абсолютно неразбираемо за простака, а енергията му беше толкова мощна, че изкарваше от релси и най-дебелокожите.

Доктор Хама си спомни как за пръв път бе посетил световноизвестния музей още по времето на Желязната завеса като лекар в делегацията на група партийни величия. Това бяха хора от първия ешелон на тогавашната управляваща класа. Тяхната примитивна реакция на хванати от гората пред шедьоврите на човешката цивилизация го порази до дъното на душата. Държаха се по-зле от маймуни, правеха неприлични забележки за голите тела и се ръгаха в ребрата, сякаш се намираха на родната си селска вада да зяпат надупената попадия да пере гащи. Всъщност тяхната реакция беше естествена. Всяка сцена, всеки жест, всеки поглед, всяка усмивка на божествените лица, които ги гледаха от картините, заклеймява тяхното съществуване и ги запращаха там, откъдето се бяха пръкнали — от мрачния Тартар. И тези миниатюрни величия, издигнали се на гребена на вълната именно поради принадлежността си към най-нисшия слой на човешката духовна йерархия, го чувстваха инстинктивно. Презрението, което световната цивилизация им засвидетелстваше, ги унижаваше, уязвяваше, вадеше ги вън от кожата. Олимпийските архетипи бяха недостижими за тях. Водачите на някогашната комунистическата мафия служеха на своя Хефартемид, подземен колос на мрака, като му принасяха човешки жертви. Молох — осени го внезапно. Молох, Минотавърът, Лернейската Хидра, всички тези чудовища бяха проявления на едно и също зло и то се наричаше материализъм, управляван от Жестоката Майка. Портретът на Божествената и на нейния син също се намираха в Лувъра. Но полковникът едва ли беше толкова добър познавач, за да долови тънкости. Той просто интуитивно чувстваше това, което го превъзхожда, и го ненавиждаше, защото беше същото, към което най-силно се стреми. Значи Кръв беше обсебен от тази роля на шампион на звездата, паднала от челото на Лукавия. Но кой би могъл да го посвети? Кой?

Имаше само един отговор на този въпрос и той беше: някой събрат психиатър! Доктор Хама дори не искаше да мисли какво се е случило с този негов колега, който бе имал нещастието да се сдобие с подобен пациент. Доктор Зилберщайн! изкрещя един глас в мозъка му. Не може да бъде, по дяволите. Зилби му беше писал, че е попаднал на българин убиец, с когото се забавлявал като луд. Последните два или три пъти, когато му звъня, парижкият психолог не отговаряше. Беше го отдал на екстравагантността му, но сега си даде сметка, че не беше в привичките на Оливие да не отговаря на телефонно съобщение. Съвпадение? Трябваше веднага да провери, какво точно му е написал в посланието си, пъхнато в кафявия плик.

Пред очите психиатъра отново изникна сцената, когато за пръв път срещна Зилби. Беше в деня, когато с партийните величия посети Лувъра. Той инсценира, че се е заблудил, и тръгна да броди сам из Голямата галерия. Чувстваше се като избягал от час ученик, с тази разлика, че можеше да си навлече големи неприятности с тази самоотлъчка. Но удоволствието, което си достави нямаше цена. Свободата, какво не би дал за нея! Да консумира световното изкуство в присъствието на олигофрени приличаше на любов с обична жена пред очите на онанираща група.

Той се спря пред картините на Леонардо и започна да ги съзерцава с удоволствието на малко момче, откраднало голям сладолед. И тогава някой заговори на френски зад гърба му. Психиатърът се обърна рязко. В главата му мислите препускаха бясно.

— Видях ви преди малко с онези господа — каза свойски мъжът насреща му и се усмихна.

Доктор Хама можеше да познае евреин от птичи полет. Като дете се забавляваше да разпознава евреите по улицата. Как точно го постигаше, самият той нямаше понятие, но със същата техника можеше да подуши всеки колега психиатър. Сега пред него стоеше евреин психиатър и доктор Хама въздъхна облекчено. Той му отвърна на френски, че това не са господа, а другари, и мъжът отсреща отново се усмихна. Доктор Хама разбра веднага, че ще станат приятели. Зилби беше риж, къдрав и синеок. Той се представи. Казваше се Оливие Зилберщайн.

— Вие, разбира се, се интересувате от Леонардо — подхвана той направо. — Това е прословутата му картина Свети Йоан Кръстител, която е много по-важна от Мона Лиза. Знаете ли защо? — И той започна да му говори.

Тридесет години бяха изминали оттогава. Тридесет години приятелство…

За пръв път Панайот Хамамов изпита страх, страх от това, което му предстои. Изгаряше го желание да се откаже веднага. Да зареже цялата тази хермафродитна епопея и да замине далеко. Нещо в него се възпротиви. Това, което през годините на тоталитарен произвол го беше карало да се съпротивлява. Въпреки страха, въпреки ужаса, че някоя хубава нощ можеха да потропат на вратата му и да го отведат завинаги. Той си помисли не без ирония, че Кръв търси Ребис, за да се сдобие с душа, а той търсеше Архетипа, за да се сдобие със смелост. Всички те бяха длъжници на боговете.