Александър Градинаров
Архетип (35)

(Другият ключ за Да Винчи код)

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
1,3 (× 9 гласа)

34
Рицарската стая

На другия ден, според уговорката, доктор Хама прие Давид в стаята с мечовете. Рицарската стая, както още я наричаха, представляваше просторен салон, чиито прозорци гледаха към реката. По стените висяха всевъзможни оръжия, батални картини и портрети на войводи. В единия ъгъл се пъчеха две английски кожени кресла и месингов плот на ориенталска масичка, с три рязани кремъклийки вместо крака. Върху масичката почиваха бутилка Джеймсън и две чаши.

Когато Давид влезе, едно младо синеоко създание тъкмо целуваше доктор Хама по бузите, като му обеща да намине следващата седмица. Той й даде сто кинта и я тупна бащински по задника. Синеоката намигна на момчето и тръгна към вратата.

Психиатърът покани своя гост, като се извини, че наскоро се отдал на една стара страст — цигулката. Той му показа един инструмент с алест цвят, който напомняше женски коси. Ако няма нищо против, ще му изсвири едно парче. Гратис, много естествено. Давид му призна, че и той свирел преди, но сега всичко било зарязано, откакто майка му изчезнала.

— Често ли мислиш за тях? — попита психиатърът, докато търкаше с колофон лъка на цигулката си.

— Всеки ден! — отвърна момчето.

И той сподели, че според Кастрака, ако не отмъсти за родителите си, никога няма да стане истински мъж.

Доктор Хама поглади темето си.

Но как да отмъсти, след като не е още мъж? Момчето призна, че е дошло да търси помощ. Сълзи напираха в очите му. Стисна зъби, за да ги задържи. Обърна се и тръгна към стената с оръжията. Сабите му действаха като магнит. Той откачи една права драгунска сабя и замахна срещу въображаем противник. Доктор Хама го наблюдаваше от креслото си. Давид замахна пак и почувства нещо, което му напомни онази нощ, когато навлече роклята горе на тавана. Сякаш между роклята и сабята съществуваше тайна връзка. Приличаше на хвърлянето на тухли в прозорците на училището, целувките на Мария, образът на Харпо с вирнатия нагоре пръст.

— Възможностите ми за помощ са ограничени — рече доктор Хама. — Необходимо ти е посвещение, но аз не мога да ти го дам.

И той добави, че неговата заместничка Зина предлага да опитат. Давид знаеше от баща си, че пътищата на мъжкото и женско посвещение се разминават. Психиатърът го покани да се срещнат с психоложката.

— Ако не осъществиш връзка с Архетипа, някой друг ще го направи и тогава ще започнат да се случват ужасни неща.

Давид потръпна. Те вече се случваха! Доктор Хама го гледаше втренчено.

Момчето стоеше разкрачено в средата на стаята, стиснало голямата сабя в ръце. Психиатърът изведнъж си даде сметка, че прави обратен трансфер. По дяволите, каза си той, всички принципи, етики, по дяволите целият свят. Той искаше да помогне на това хлапе да стане мъж и да отмъсти за родителите си. Но първо трябваше да го предпази. И той му подхвърли, че го чакат изпитания. Момчето продължаваше да размахва сабята като в някакъв филм.

Тогава психиатърът го попита какво го плаши повече: че няма да отмъсти за родителите си или че няма да стане мъж? Въпросът отключи спомен в главата на Давид и го върна назад. В нощта, когато циганите разчекваха Мария на пода, а тя пищеше като заклана, той се уплаши както никога досега. Представи си как го пребиват; почувства тежки юмруци да го блъскат в слепоочията, воня на потни мишници, наглият им смях караше ушите му да пищят. Ужаси се, че ще го разчекнат. Загуби си ума, но как да го признае сега на доктор Хама. Каза, че като дете се ужасявал от една каменна Горгона Медуза, която баща му му показвал. Чудовищна жена със змии вместо коси и ужасни вкаменяващи очи.

Психиатърът го попита дали като всички мъже се страхува най-много от това, от което жените се страхуват най-малко. Знае ли какво е то?

Момчето се изчерви. Страхуваше се, че няма да стане мъж. Пишката му ще остане без косми. Призна, че се упражнявал да сече главата на едно чучело, като гледал отражението му в огледалото на тавана, защото го е страх от гадната Медуза.

Доктор Хама му обясни, че страхът от Горгоната е еднакъв със страха от обезчестяването. Вкаменяващият страх на всеки мъж да се превърне в жена. Затова в античността третирали юношите като момичета! И той го попита дали разбира какво означава това.

— Доктор Хама! — извика Давид. — Ти да не си педофил?

Психиатърът направи кисела физиономия.

— Защото излиза — продължи момчето, — че най-големите мръсници днес са били най-силно загрижени за бъдещето ни вчера.

Добродетелите на миналото са съвременните грехове! Психиатърът го попита дали обича да се маскира като жена. Давид кимна. В главата му лентата започна да се пренавива.

Доктор Хама му обясни, че ритуалното маскиране било тясно свързано с посвещаването на мъжа. На езика на съвременната психология това означавало експлоатация на неговата женска половина. Възбуждане на неговата Свещена женственост. По такъв начин бащите намерили символичен начин да посвещават синовете си. Съвременните морални задръжки нямали никаква стойност в онези времена. Единствено важно било преминаването на по-висше енергийно ниво.

— Как?

— Страхът от обезчестяване блокира енергията. Главата на Медуза вкаменява непосветения. Но този, който е минал през изпитанието, знае, че веднъж отсечена, главата на чудовището се превръща в оръжие на успеха му. Това, от което се страхуваш най-много, е сигурен лек против страха ти.

— За да отрежа главата, ми трябва меч, доктор Хама.

— За да не се страхуваш, че ще се превърнеш в жена, трябва да приемеш женското в теб. Колкото повече искаш да си мъжествен, толкова повече енергия трябва да черпиш от женската си същност. Затова твоите любими древногръцки герои се преобличат като жени.

— Ахил! Затова ли?…

— Затова майка му го скрила при цар Ликомед, за да открие женското в себе си и да стане неуязвим.

Ето защо героят бил в женски дрехи, стиснал меч в ръка.

— Тези, които залагат само на мъжеството, са жертви.

Доктор Хама посочи портретите на българските революционери. Добре, че момчето беше митологично подковано, защото ако трябваше и да го ограмотява… Наистина, кой нормален среднокултивиран човек би повярвал, че митологията не е просто сборник от легенди, а духовен наръчник за човешко поведение, чиито архетипични ситуации се възпроизвеждаха всеки божи ден. Малцина бяха способните да уловят и анализират феномените в сивото си ежедневие, за да ги съпоставят с величествения характер на античните стълкновения. За съвременната психология нямаше съмнение, че поведението на героите е архетипична база на човешкото поведение изобщо. Разбира се, времето беше поставило своето тридесетвековно цивилизационно лустро, но стигаше малък трус, за да се отключи истинската същност на Хомо сапиенс.

На пръв поглед всичко изглеждаше адски сложно. Трябваше да разреши парадокс, чиято формулировка: не мога да отмъстя за родителите си, защото не съм мъж, а не мога да стана мъж, докато не съм отмъстил, очевидно беше порочна. Всеки трябваше да обезглави първо чудовището в самия себе си — дали ще го нарече Медуза, Дракон или Минотавър, е едно и също, — а за тази цел му бе необходима неговата женска същност Атина, Медея или Ариадна… Разбира ли? Не острие на меч му било нужно, а чаша. Всъщност и двете!

— Граалът?

— Ребис е алхимичната версия на Граала. Граалът е за простите рицари… Ребис е комплексният символ на мъдреците. Затова трябва да се свържеш с Хермафродит.

Женските дрехи! Давид стоеше като хипнотизиран. Значи това беше почувствал онази нощ, като навлече роклята. Той си спомни, че още като дете баща му го поощряваше да се маскира като амазонка. Значи го беше подготвял.

Взаимното обогатяване на мъжкия и женския принцип е база за всяка хармония — дообясни доктор Хама. Но активният принцип винаги трябва да бъде отгоре. Затова Хермафродит е толкова важен и толкова опасен. И той го попита дали знае какво означава звездата на Давид? Двата триъгълника символизираха стилизиран Андрогин. Затова евреите бяха велик народ, защото се бяха научили да използват двойния Архетип.

На пръв поглед изглежда примамливо. Същевременно в цялата история има нещо прекалено сбъркано и дълбоко в себе си Давид изпитваше съпротива. Възможно ли бе митологията да се окаже реалност? Това, за което винаги бе мечтал, се оказва истина. Изпита срам, че не го е загрял по-рано. Мечът е в теб! — беше казал призракът на баща му. Сякаш не можеше да не се подчини на някаква прекалено силна вътрешна заповед, която блокираше всичко, идващо отвън. Чувството беше непоносимо.

Но най-важното, продължи да настоява психиатърът, в случай че успее да достигне Архетипа с молба за помощ, най-важното от всичко бе да му предложи нещо в замяна. Боговете винаги искат жертви. Нещо от него самия. Нещо действително свидно. Нещо, което да даде с открито сърце!

Дали доктор Хама не се опитва да го омотае с приказките си? Кастрака твърдеше, че възрастните винаги търсят да те закопаят. Затова трябва да се очистят всички дъртофели, крещеше хулиганът, като се напиеше. Атомни бомби — викаше той, — бойни газове, чума, сифилис и СПИН — всичко това им е малко! И той пърдеше, оригваше се и се драпаше между краката, сякаш между тях стърчеше гигантски фалос.

Пред очите на Давид се завъртя. Той закачи обратно сабята и се отдалечи от стената с оръжията. Упорство се изписа на лицето му.

— Обещах на баща си да се държа като мъж! — каза той.

Психиатърът изгледа наежения хлапак.

— Искаш да свършиш като тях ли? — избухна той и посочи отново портретите на българските революционери по стената. — Караджата турците го обесиха на няма двеста метра оттук и хвърлиха тялото му в градския ров да го ядат кучетата. Всички герои свършват на бесилката, запомни го!

Възцари се тишина. Доктор Хама удари на екс останалото уиски в чашата си, смачка фаса и грабна цигулката. Свиреше като бог. Той извъртя един клезмер и плувнал в пот, остави инструмента.

— Разбра ли какво те чака, ако не си опичаш мозъка?

Давид се чувстваше малък и див, но решен повече от всякога да свърши на въжето. Не се страхуваше да го обесят. След като всички герои свършваха така. На ешафода!

* * *

Когато Давид научи за смъртта на родителите си, неговото емоционално развитие спря. Така се случва и с възрастни, които при силно душевно сътресение от загуба на скъп човек не приемат новата реалност. Развитието на момчето спря в момента, когато се раздели с родителите си и баща му му заповяда да се държи като мъж, каквото и да става. В същото време хлапето бързо започна да се превръща в юноша. Светът на детството му бе изчезнал завинаги и момчето се мъчеше със зъби и нокти да спаси най-скъпото, което му бе останало — споменът за родителите си. Последното, което беше съхранил, звучеше в ушите му: да бъде мъж! Фраза, която отекваше в главата му като боен вик. Зов за кръв подчини момчето и се превърна в негова единствена същност.