Александър Градинаров
Архетип (54)

(Другият ключ за Да Винчи код)

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
1,3 (× 9 гласа)

53
Narrenschiff[1]

 

Нощта изстиваше като труп. Фееричната мъгла ближеше уличната настилка, оставяйки мокра кондензна следа. Градът изглеждаше призрачно пуст. Сенки на бездомни кучета бродеха из празните улици. Котки се биеха за вечерята си около вонящи кофи. Мяукания цепеха нощната тишина.

Давид тичаше през заспалия град. В главата му беше каша. Краката му летяха сами. Той спря и клекна между две коли, за да си поеме дъх. Не виждаше изход. Чувстваше се като жалка прашинка, носена от вихър. Той сключи ръце и се помоли на майки си и баща си от тяхното небе или от техния ад да му помогнат. Пред очите му изплува разтегнатата уста на Харпо, дебилно ухилените му лукави очи.

Няколко помияра прекосиха с куцукане улицата. Давид напусна убежището си и продължи да тича напосоки. В главата му въпросите напираха един през друг. Защо Кръв уби Зина? Къде е Родолфо Кач? Кого искаше да залови доктор Хама?… Кой е убиецът с маската? Безжизненото тяло на Зина във ваната се поклащаше зловещо пред очите му.

Изведнъж той съобрази, че единственото безопасно място е лудницата „Шейсетте кораба“. На убиеца няма да му хрумне да го търси там. Каквото и да кроеше доктор Хама, той няма да го остави.

Първото нещо, което го втрещи, когато приближи, беше, че порталът на „Шейсетте кораба“ зее отворен. След това чу викове. По болничните корпуси играеха отблясъци на факли. Музика гърмеше. Фойерверки описваха огнени дъги. Диви песни отекваха в мрака. Цареше бъркотия, истински хаос, с който прииждаше нещо страховито. Давид си спомни думите на Перлата, че лудите искаха главата на сина й.

Момчето се затича към централната сграда, където бе кабинетът на психиатъра. Наоколо препускаха маскирани мъже и жени, размахваха факли и ревяха неприлични песни. Крещяха закани. Липсата на дори най-невзрачен представител на реда създаваше чувство за произвол, за нещо страшно.

Давид влетя в сградата на диспансера и хукна нагоре по стълбите. Откъм кабинета на директора долитаха крясъци и той се уплаши, че лудите линчуват доктор Хама. Вратата към коридора зееше и група санитари с бели облекла се тълпяха на прага. В дъното на кабинета доктор Хама се бръснеше невъзмутимо на свещи пред стенно огледало.

Един от санитарите докладваше, че дебилите освободили Кач от Изолатора. Положението ставаше неудържимо! Известно време се чуваше само звука от стърженето на бръснача по четинестите бузи на психиатъра.

— Какво да правим, господин директоре? — настоя санитарят.

— Вървете си! — отсече доктор Хама.

Той спря да се бръсне и се извърна.

— Оставете ги да правят каквото щат! — добави той отчетливо.

Санитарите се мъдреха. Давид забеляза, че до един бяха въоръжени с бухалки. Санитарят, който играеше ролята на старши, възрази, че лудите са способни на всичко.

— Правете каквото ви казвам! — заповяда доктор Хама.

Санитарите се подчиниха. Започнаха да се изнизват по коридора към изхода. Директорът се провикна подире им да затворят вратата. В този момент Давид се вмъкна в кабинета и тръгна към доктор Хама. Един от санитарите му извика да спре. Но психиатърът нареди да го оставят, сякаш знаеше за кого става дума.

Доктор Хама носеше черен панталон и бяла риза. Тази официалност в този късен час стъписваше. До приборите за бръснене лежеше черен револвер. Стъпките на санитарите заглъхваха по коридора. Долу, под прозорците, крясъците се възобновиха с нова сила. Лудите настояваха да видят директора на лудницата. „Папа! Папа! Папа!“ — крещеше тълпата.

— Какво стана със Зина? — попита доктор Хама.

Давид наблюдаваше лицето му. Нещо дяволски успокояващо се прокрадваше в това среднощно бръснене. Стърженето на бръснача, уверените движения на острието по бузите. Черният панталон на мъжа и бялата му риза напомняха за дуел или екзекуция.

— Кръв я застреля — каза момчето. — Санитарите закъсняха.

— Заключи вратата! Побързай!

Момчето стоеше неподвижно.

— Тя падна във ваната, доктор Хама — продължи Давид като в транс, — цялата беше в кръв… Кантор разби прозореца и я застреля.

— Видя я в кръв, така ли? — попита тихо бръснещият се.

— Плуваше като надуваем дюшек във ваната…

Психиатърът се извърна и го погледна изпитателно.

— Помолих те да заключиш вратата… — напомни му той и в гласа му изби тревога. — Кръв, видя ли го?

Момчето тръгна към изхода. Мислеше: само този, който знае за смъртта на Кастрака, е убиецът! Какво ще се случи сега, след като затвори вратата? Той спря в средата на кабинета и се обърна. В отблясъка на свещите доктор Хама изплакна лицето си в порцеланов леген и взе да се бърше с розова кърпа. Момчето го наблюдаваше в огледалото. Зад гърба му паркетът изскърца. Една назъбена сянка нарасна върху отсрещната стена. Давид изкрещя и се хвърли по очи. Светлината угасна. Изтрещяха изстрели. Доктор Хама му изрева да не мърда. Давид лазеше в тъмното по паркета. Нечии пръсти го сграбчиха и повлякоха. Изквича, но разпозна одеколона на психиатъра и напрегна сили да раздвижи краката си. Зад гърба им меко хлопна врата. Спуснаха се по стълби. Давид усети движение в застоялия въздух. Лъхна ги миризма на подземие. Доктор Хама го поведе напред. Светлината на джобния му фенер разсече тъмен проход, който водеше в неизвестна посока.

— Побързай — шепнеше запъхтяно психиатърът, — само няколко мига са му нужни, за да открие тайната врата!

Те се спуснаха по изронени стъпала. Доктор Хама дишаше като парна яхта в бързей и проклинаше на всички световни езици. Те доловиха свеж въздух и мярнаха нощното небе, препречено от решетки. Доктор Хама отключи желязната врата. Двамата се озоваха в шлюзов тунел с канал, който водеше към каменистия бряг на Дунава. Психиатърът заключи отново вратата и облекчено въздъхна.

В канала се полюшваше завързана моторна лодка. Мъжът направи знак на момчето да го последва и скочи в лодката. Той нахлупи мазна капитанска шапка и моментално се преобрази.

— Хващай лопатите! — заповяда той, докато сваляше калъфа на двигателя. После откачи въжето и оттласна лодката от стената.

Момчето закрепи железните „ключове“ на борда и пъхна в тях веслата. Доктор Хама се потеше от нерви да запали мотора. Давид започна да гребе към изхода на тунела. Оттам долетяха викове, проблеснаха факли. При всяко дръпване на ремъка двигателят хъркаше, но отказваше да запали. До слуха им долетя гневен тропот. Тълпа от душевноболни нахлу в прохода. Някой забеляза двамата бегълци и ги замери с факлата си. В същия миг моторът изрева и лодката се понесе по реката. Факлите, с които лудите я замеряха, осеяха черната вода. Някои скочиха в канала, за да ги спрат.

Лодката летеше и хвърляше гейзери мръсна вода. В последния момент доктор Хама забеляза, че вратите на шлюза се затварят под носа им. Някой им беше скроил мръсен номер. Психиатърът извика предупредително, но преди да успее да завие, лодката се блъсна в желязната преграда и носът се разлетя на трески. Ударът събори психиатъра по очи, главата му се удари в седалката на гребеца. Давид падна назад и тежкото тяло на доктор Хама го затисна. Двамата загубиха съзнание. Лодката потъваше като торпилирана.

Лудите ги извлачиха на брега. Омотаха ги с въжета и ги поведоха с песни към кораба.

Целият мъжки състав на лудницата чакаше строен върху бака на „Поборник“. Двигателите на старото корито бумтяха, но светлините бяха угасени и на борда цареше тъмнина.

Върху покрива на капитанската рубка Родолфо Кач държеше реч на своите събратя по съдба. Въодушевяваше ги, че е настъпил исторически момент да напуснат този гранясал пристан, където без друго гниели. Трябвало да изпълнят бунтовна мисия. Чакала ги слава. Лудите от цял свят ще се присъединят към техния поход и ще обявят възцаряването на Новия Месия. Ребис! Роденият във вълните! Такива щуротии брътвеше бесният психопат, а дебилите го съзерцаваха с отворени уста, като че ли бе самият бог на лудостта.

Когато довлякоха двамата пленници, всички зареваха, но Кач ги изкомандва да си затварят устата. Психиатърът и момчето идваха на себе си. Родолфо заповяда да ги освободят от въжетата и да ги изправят на крака.

— Хвърлете момчето в трюма — нареди той. — Нека Панайот Хамамов застане пред нас и отговаря за престъпленията си!

Докторът застана сам в кръга от мъже. Той не бързаше да им говори. Отри с длан лице и впери късогледите си очи на пекинез нагоре в мостика. На фона на лунното небе Кач люлееше крака от надстройката. Психиатърът го попита в какво го упреква.

— Ти ни излъга, доктор Хама! — извика Кач и насочи мръсния си пръст в лицето му. — Години наред ти ни замазва очите с екзотични лайна за приключения. Баламосваше ни, че един ден ще видим нови светове, в които ще можем да живеем като свободни мъже. Но времето изтече! Ние направихме своя избор!

— Кач — започна доктор Хама — ти каза ли на тези мъже на какъв риск ги излагаш? Каза ли им, че този кораб няма да измине и сто мили нагоре по реката и ще се разпадне на съставните си части…

— Затваряй си лъжливата уста! Дори да се издавим, целият свят ще научи за нашия подвиг. Ще станем знаме за безумците, които гният в Световната лудница! Както преди повече от сто години бунтовниците отвлякоха този кораб, за да загинат геройски на родна земя… Така ние ще я напуснем, за да открием червей за костите си в чужди светове, но смисълът на нашата акция ще бъде същият! Защото днес всичко трябва да се прави обратно на здравия разум!

— Ти си смешен, Кач! В пресата ще пишат, че банда луди са отвлекли допотопен кораб. Новината ще обиколи света, но никой няма да ви съчувства. Всички ще се смеят, че българските откачалки се давят като власи на края на Дунава!

Брадясалите лица на невменяемите се разкривиха. Закрещяха, размахаха ръце. Очите им заискриха в светлините на факлите. Предлагаха да прекарат Папа под кила, да го обесят на реите и разни от сорта. Рецидивистите от Изолатора напираха да го содомизират по ред на номерата, та да видел как я карат цял живот в „Шейсетте кораба“… Двама-трима по-храбри епилептици приближиха психиатъра и разкъсаха безочливо дрехите му. Той стоеше неподвижен. Дебела котвена верига омотаха около глезените му. Заплашваха, че ще го хвърлят в Дунава, но той не пророни дума.

Кач вдигна ръка и ги накара да замълчат. Доктор Хама го предупреди за пореден път, че бреговата охрана ще ги арестува на разсъмване, но лудият му изрева да млъква.

— Няма кой да ни спре, директоре — провикна се побърканият. — Аз притежавам статуята на Бога!

Той се изправи и размаха някаква тъмна статуетка.

— Кой ще ни спре, братя? — извика отново той.

— Аз! — извика с брутална отчетливост един глас във внезапно възцарилата се тишина.

Тъмната фигура на Кръв изникна на борда. В следващия миг корабът като че ли експлодира. В машинното дадоха пълен напред. Корпусът се разтърси, двигателите заработиха с пълна сила, „долапите“ се завъртяха и „Поборник“ се отдели от брега. На бака множеството се люшна напред.

— Убийте ченгето! — крещяха. — Той е без оръжие… Убийте гадното ченге!

Кантор стреля в тълпата с автоматично оръжие, за да ги отрезви. Големият калибър взриви няколко горещи глави, няколко тела се повалиха с писъци, като пръскаха кръв по палубата. Останалите замръзнаха на място — хипнотизирани от смъртта. Полковникът се втурна нагоре към мостика, за да залови жертвата си. Кач вече тичаше към кърмата, където стояха варелите с гориво.

Планът на Кач, макар и безумен, изобщо не беше налудничав. Дълбоко в непримиримото си сърце Родолфо искаше да прекоси Европа и да смае света. Но психопатът в него отдавна загуби търпение и реши да се спасява поединично. Той с ужас виждаше, че животът му изтича като речен пясък през пръстите и скоро няма да може да му се наслади. Затова реши да заложи всичко на карта. Невменяемите без друго само това чакаха. На всички им беше омръзнало да ги залъгват с красиви фрази за пътешествия. Докато техни братя, вчерашни олигофрени, правеха пачки и пълнеха гуши. И гражданите почтително ги наричаха мутри и вратове…. А те, храбрите безумци, готови за авантюри, си оставаха просто едни обикновени, кротки луди, заключени зад високи стени. Защото по-добре да си „мръсна мутра“, отколкото кротък луд. Такава беше горчивата истина и Кач реши да плюе на всички и всичко и да покаже веднъж завинаги на целия шибан свят, че лудият е луд, а ебаният е ебан.

Той знаеше, че няма да стигнат далеко. Щом бреговата охрана ги подгони, той ще подпали парахода като факел и ще остави лудите да се спасяват както знаят. Нека после да го търсят между удавените. А той ще офейка на Запад с фалшив паспорт. Със златната статуетка на Иван Наумов, той ще си осигури царско съществуване там някъде. Но това дяволско ченге обърка плановете му!

Кач достигна варелите с гориво и ги възпламени с предварително подготвен фитил. Той се затича, но преди да успее да скочи през борда, Кантор го простреля в крака. С куцане, Кач свърна отново към носа, но ставаше все по-бавен. Кръв го следваше по петите.

Родолфо скочи на палубата и падна пред омотания с верига доктор Хама. Психиатърът стърчеше безмълвно на бака, като дивашки идол в центъра на първобитен танц. Лудите се разбягаха при вида на Кантор. Кач прегърна коленете на доктор Хама и се помъчи да се изправи.

— Отзад под сакото ми — прошепна психиатърът.

Тежките крачки на Кръв приближиха. Кач измъкна пистолета под колана на доктор Хама и простреля Кантор в гърдите. Агентът се завъртя от експлозията на големия калибър в тялото си и падна на коляно. Автоматът увисна в ръката му. Кач го повали, стискаше димящия револвер в ръка. Доктор Хама му извика да го довърши. Но лудият не можеше да пропусне такъв случай да се погаври с врага си. Той изби автомата и сграбчи Кръв за врата. Искаше да си разчисти сметките с един мъртъв свят. Плъзна дулото на пистолета към слабините му, хилеше се зловещо. Канеше се да му направи топките на решето. Агентът кървеше обилно и кръвта му смърдеше на нафталин. Опитваше да ближе като умиращо куче раните си.

Изведнъж обложените му устни се размърдаха. Кач напрегна слух, за да чуе изповедта му. Окървавената ръка на агента посочи доктор Хама: „… Той уби братчето ти!“, изхриптя Кръв и клюмна. Кач се извърна. В следващия миг разбра уловката и натисна спусъка, но беше късно. Почувства зъбите на Кръв във врата си. Това бе последното, което Давид видя. Двамата, вкопчени в смъртна прегръдка. Някой го хлопна по главата и той загуби съзнание.

Останал без управление, горящият кораб дрейфуваше по течението. Няколко мили по-надолу „Поборник“ заседна в плитчините на румънския бряг, откъдето беше тръгнал някога.

Бележки

[1] Narrenschiff — корабът на лудите.