Александър Градинаров
Архетип (26)

(Другият ключ за Да Винчи код)

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
1,3 (× 9 гласа)

25
Кукловодът

Генерал Раков обикаляше кабинета на виенския си офис и нервничеше. Цяла седмица беше изтекла от започването на операцията „Луцифер“, а Кръв още не беше му доставил статуетката. Глух гняв бушуваше в бившия генерал от българските тайни служби срещу негодния изпълнител на поставената бойна задача. Дали пък старият екзекутор не беше загубил качествата си. Май Дебелия имаше право. Дали не беше се видиотил?

Раков спря пред големия прозорец, който отваряше панорамна гледка към центъра на австрийската столица. Долу се виждаше „Кертнер щрасе“, по-нататък стърчеше камбанарията на Свети Стефан, а като напрегне очи, погледът му стигаше чак до Дунава. Той изпита чувство за мощ, сякаш градът му принадлежи. От върха на кулата на Раков Ентърпрайсис се виждаше цяла Виена. За десет години Петър Раков беше построил своята империя с парите на българската комунистическа партия. Когато в началото на 80-те години шефовете на тайните служби докладваха, че социализмът агонизира, върхушката на партията реши да спаси трезора на потъващия кораб. Българската държава започна да взема кредити от западни банки и чрез подставени лица да открива частни фирми в различни европейски столици. Тези кредити се превърнаха в доларов дълг за страната, който простият народ още изплаща. Когато социалистическата система експлодира като гигантски гноен мехур и опръска половината свят със заразната си лимфа, тези хитро законспирирани звена вече функционираха в тила на капиталистическия враг. Те бяха свързани помежду си в мрежа, която действаше самостойно и подкрепяше при нужда старото чудовище, което я беше създало. Партията! Раков беше най-силният от тези бивши партийни величия, които се бяха превърнали в настоящи капиталистически босове.

Раков беше достигнал върха. Разполагаше с власт на магнат и можеше да си мери патката със западните финансови величия. Мразеше Виена. Едва ли съществуваше по-тъп пенсионерски град в Европа, но политиката на австрийската държава му допадаше. Тук се беше пръкнал бащата на националсоциализма и като истински комунист, Раков изпитваше нескривано възхищение от методите на Адолф. Австрийците държаха здраво фронта срещу настъпващата маса от чернилки и рязани тарамбуки. За педерасите да не говорим. Тези изобщо не можеше да ги понася. Какво не би дал да лансира днес един истински съвременен концлагер, един мегаевропейски концлагер, където щеше да стопи лагерите на всички тези чуждестранни навлеци и отрепки. А обратните директно щяха да хванат пътя към газовите камери. Разбира се, евреи щяха да го управляват. Той щеше да дърпа задкулисно конците.

Оттатък в приемната иззвъня телефон и той наостри уши, за да чуе дали секретарката му Петя не разговаря с любовника си през работно време. От самата мисъл, че Петя може да направи любовна услуга на някой хилав студент, той почувства тръпка под колана и се запита дали да не й го плъзне веднага в устата. Чувстваше хлад в дланда, ташаците му бяха настръхнали като посред зима. Устата на Петя беше като пещ, истински крематориум беше вулвата й, където членът на Раков всеки път възкръсваше за нов живот като феникс от пепелта.

Той отново се сети за Кръв и за статуетката, която вече трябваше да украсява бюрото му. Защо се бави старият кръвопиец? Той знаеше как екзекуторът набавя сведенията си и неговите прийоми го изпълваха с възхищение. Възхищението на едно чудовище към друго такова. Да смучеш кръвта на тези, които вярват сляпо в силата на кръвната връзка, му се струваше великолепно. Истинско откровение и ирония на съдбата. Като всеки индивид, издигнат от гребена на вълната по случайност, Раков нямаше никакво основание да се гордее с предците си. Те бяха неуки прости говеда, лентяи и крадци, както повечето от предците на комунистическите водачи. Но той, Раков, бе схванал как да се измъкне от този житейски сценарий на жалък простак, осъден вовеки да робува в най-ниската каста на човешката социална йерархия. Партията го беше научила да пролива чуждата кръв. Кръвта на тези, които се гордееха с произхода си. Чийто деди бяха талантливи политици, учени, артисти. Тяхната кръв служеше за тор на долнопробната течност, която циркулираше във вените на париите. Раков дълбоко презираше собствените си сподвижници заради политическото им късогледство, заради липсата на размах в проектите, заради питекантропския им интерес към кокала.

Като повечето всемогъщи хора, Раков се мислеше за богоизбран и макар да не вярваше точно в Бога, вярваше в някаква могъща, свръхестествена сила. Смяташе, че е натоварен с определена мисия, и лелееше мечти как да я осъществи. Андрогинната статуетка му беше необходима именно за да реализира мечтата си. Само свръхестествена сила е в състояние да му помогне, за да превърне в реалност грандиозния си проект.

В продължение на четвърт век Раков беше изпълнявал длъжността главен политкомисар на всички концлагери в България. От идването на власт на Тата чак до смутната 81-ва, когато руснаците нахлуха в Афганистан, а Западът се разпищя като вдовица за хуй, че се накърнява териториалната цялост на суверенна страна. Тогава Рейгън обяви Междузвездни войни, руснаците се насраха в червените си ботуши, а българските комуняги решиха да се спасяват поединично. Раков направи главоломна кариера в Партията и достигна Политбюро. По същото време операция „Метастази“ беше пусната в ход и верни партийни функционери застанаха начело на новосъздадените комунистически фирми в Западна Европа. Някой трябваше да координира проникването в тила на врага. Генерал Раков беше избран за този отговорен пост.

Дълбоко в душата си на надзирател Раков мечтаеше да реализира тоталния, абсолютен концлагер. Ако имаше талант на ренесансов писател, той сигурно щеше да напише „Секретарят“, апологетично произведение на комунистическите методи, с което да затъмни славата на Макиавели, или просто „Лагерът“ като антипод на Платоновата „Държава“. Но бившият генерал от българските тайни служби беше човек на действието и затова гореше от нетърпение да реализира мечтата си. Ето как виждаше той бъдещото устройство на Обединена Европа.

Гръбнакът на неговия футуристичен проект беше Ферма за евреи. Като практичен балканец, Раков не можеше да разбере тевтонския романтизъм на Адолф да избива такива ценни кадри. Наистина, конфискуваните богатства, златните зъби, ръкавиците от човешка кожа и сапуните, всичко това тежеше на кантара, но като съвременен бизнесмен, Раков беше разбрал, че награбеното, колкото и да е много, рано или късно се изчерпва. Необходимо беше да се произвежда непрекъснато, да се бълват материални блага и затова в основата на бъдещото хиперпроизводство трябваше да залегне производството на евреи. Ако успееше да организира контрол над тяхното възпроизводство, щеше да се превърне в „нъмбър уан“ в световния пазар за мозъци. Щеше да започне кротко със стотина двойки в някое усамотено кътче на планетата. Оттам нататък ефектът щеше да бъде лавинообразен. Веднъж развъдени и пуснати в обръщение, евреите щяха да организират от А до Я останалите поднива на лагера до най-малките подробности. Достатъчно беше да контролира раждаемостта им. А това можеше да стане само с тази хермафродитна статуетка. Техният всемогъщ бог щеше да им заповяда да се подчиняват и готово! С техните камъни по тяхната глава!

Оттатък се чу раздвижване, кикот на ощипана женска и Раков с ненавист си помисли, че ако тази малка курва се кани да го води за носа, ще я накара да съжалява, нея и младия й тъпкач. В следващия миг на вратата се почука и преди бившият генерал да изреве, на прага се появи чичо Вася. Той се вмъкна в кабинета като привидение и шефът му за пореден път изпита чувството, че този тип буквално му се изплъзва между пръстите.

Чичо Вася, или Василий Леонидович Герцев, беше бивш директор на Съветския институт за свръхестествени явления и настояща връзка на Раков с руската мафия, в която се бе превърнала част от някогашната партийна машина. Беше прекарал половината от живота си в един от онези затворени градове, които по същество бяха луксозни концлагери. Той беше разказал на Раков, че някогашната изследователска работа на института била посветена на възцаряването на Новия Месия и превръщането на света в гигантски концлагер. Бяха закъснели. Трябваше спешно да създадат подходящ нов усилвател на архетипна енергия, но физиците саботираха проекта и СССР потъна като Титаник в безкрайния океан на времето. Сърпът и чукът, заключени в петолъчката, вече не функционираха. Разбира се, съветските специални служби никога не бяха се отказвали да открият някой от античните усилватели като Кивота, Граала или копието на Касий Лонгин. Но кой би могъл да предположи наличие на античен Ребис в България под носа им. При това сега чичо Вася си даваше сметка, че трябваше да бъдат по-далновидни. Страната на Розата, или с други думи — на Тайната — криеше изненади. Ето че сега един българин Раков, стар боен другар, се бе съгласил да финансира проекта Всемирная Колима.

Също както в Средновековието църквата беше преследвала алхимиците, в съветско време Партията забраняваше психоаналитиците. Психотехниките, използвани от едните и другите, предоставяха на индивида реална възможност за свързване с архетипните енергии. Опасността от подобна духовна конкуренция на властващата идеологическа доктрина беше реалност. Това съвсем не означаваше, че в съветската военната индустрия, към чието ведомство спадаше Институтът за свръхестествени открития (ИСО), не разполагаха с талантливи психоаналитици. Нещо повече, там работеха магьосници, вещици, гадатели, вуду убийци, кандобле заклинатели. Тези специалисти търсеха слабите места в човешката психика, онези психобутони, които при натискане превръщаха човека в сляпа машина.

Във Виена Василий Леонидович си вадеше хляба, като правеше експертизи на извънредно ценни предмети, всевъзможни антики, реликви — от ренесансови картини до свети мощи, всичко минаваше през ръцете му. Правеше също предсказания. Представяше се за алхимик, превъплъщение на Нострадамус под името Востропатер. Чичо Вася приличаше на жена. Стара, повехнала жена. Тази прилика порази Раков и той инстинктивно сбърчи нос от погнуса. Към черния списък на нещата, които ненавиждаше, спадаха и възрастните жени. Само като си представеше спечените им влагалища и приличните им на вкаменелости клитори, идеше му да си издрайфа червата. Точно затова не понасяше Запада и неговата демокрация. Освен чернилки, педерасти и евреи, тази лицемерна политическа система постоянно му навираше дърти жени в носа. И най-интересното бе, че тук дори мъжете остаряваха като жени. В Париж това го порази най-силно. Старите мъже приличаха на бабички. А старите жени приличаха на дядовци. Късо подстригани, мустакати и с грапави гласове. В бизнеса той все по-често се сблъскваше с такива валкирии, които няколко пъти се опитаха да му дават тон в живота, но той ги изпрати на екскурзия в пъкъла.

— Чичо Вася, защо днес приличаш на гъз в главата? — попита той с присъщия си дебелашки хумор. — На сбръчкан женски гъз, погледни се в огледалото!

— Знаеш ли вица за оня — започна да фъфли руснакът, — дето още от сутринта го заяждали, че бил като гъз в главата. Горкият се навел, за да се хвърли в една шахта. Но отвътре се чул глас: „Здесь не срать!“

Двамата се разсмяха. Скатологичната тема беше любимата на чичо Вася. В това отношение двамата с Раков си бяха плюли в устата, защото последният също обожаваше фекалните послания. Мечтата на чичо Вася беше да построи Храм на лайното в Париж, защото единствено французите можеха да оценят дълбокото послание на човешките изпражнения. Лайното за тях представляваше извор на благополучие, късмет в живота. Лайно, подадено от задника — ето един красив символ на Новата епоха на консумативна надпревара. Лайното описваше активната компонента, сфинктера — пасивната. Острие и чаша, изглеждаше гениално, да му ебеш майката! От алхимична гледна точка беше точно така, ако можеше да се вярва на старата френска поговорка. Съществуваше тясна връзка между лайното и философския камък. Лайното беше еквивалент на злато. Това го знаеха дори първокурсниците от училищата по алхимия в средните векове, но сега професорите пърдяха по-високо от гъза си. А-а, затова ли, припомни си Раков първите си офицерски години, в Тополовград викаха на лайносъбирачката „златарка“. Безкрайна е българската мъдрост, поясни чичо Вася. Оставаше му да продаде още две картини на Пикасо и сумата за лансиране на операцията щеше да е готова. Le Temple de la Merde. Ето това си струваше труда да мечтаеш. Но такъв авангардистичен проект не можеше да бъде реализиран преди възцаряването на Новия Месия. Според алхимичните изчисления на чичо Вася тази съдбовна дата наближаваше неумолимо.

Руснакът извади плоска бутилка водка от широкия си развлачен лоден, отпи и я подаде на Раков. Генералът почти я пресуши на един дъх и балканската му жажда изтръгна стон на недоверие от гърдите на чичо Вася. Руснакът обичаше водката като роден брат. Раков позвъни и нареди на Петя да сервира по-едрокалибрена бутилка.

Когато Петя напълни чашите и затвори вратата, Раков съобщи на чичо Вася, че Кръв е ударил на камък. Искаше да разбере какво спираше убиеца да му достави веднага статуетката, която щеше да промени съдбата на света. Чичо Вася отпи от чашата, извади малка кристална топка и седна до бюрото.

Той веднага видя, че Кръв има проблем, почти неразрешим проблем, но не смееше да го сподели с Раков. Гриша Вампира, Кръв, бе легендарна фигура и имаше непоклатима репутация в техните среди. Всъщност вампирът беше абсолютно неподходящ за тази операция и Вася още от самото начало имаше подозрения, че е психическа развалина. Сега се убеди.

— В играта има забъркан евреин — каза руснакът — дори двама евреи!

Раков изруга. Двама, това вече е прекалено.

— Двама психиатри — уточни Вася, — единият е вече мъртъв.

Раков знаеше, че дори мъртъв, евреинът може да се окаже извънредно опасен, дори още по-опасен! Вася му обясни, че единият от двамата май бил обратен, а тримата заедно с Кръв са свързани в някакъв странен триъгълник. Но проблемът на Кръв си оставал храносмилателен. И той се впусна в едни мътни обяснения за вампирската обмяна на веществата. Защото дори интуитивно било очевидно, че този, който смуче само кръв, не може да оформи нормален екскремент. Той евакуирал само някаква кървава бърканица, червени лиги му висели от задника, подобни на мъжка менструация, а това било ужасно за психиката на един мъжкар. Добре изваяната утрешна фекалия била база на мъжката духовна уравновесеност. Жените по принцип не серяли. На пръсти се броели тези, които кендзали редовно, и хроничният им запек доказвал, че са задръстени духовно.

Раков сбърчи нос и го подкани да свършва с тия простотии и да кара по същество. Чичо Вася изсумтя недоволно.

Затова ауспухът трябвало да се почиства редовно, продължи той, и тази инициатична техника била измислена в древността, когато мъжете го слагали на женската половина от човечеството, не за да си доставят удоволствие, а за да я държат в подчинение с мъжествения си орган. А ръгането отзад било, за да възбудят онези скрити сили, които ще им позволят да станат още по-силни.

— Педераси, така ли? — попита Раков.

Големи специалисти в тези инициатични игри през Средновековието били българските павликяни. Много извори твърдели, че именно те отворили френските тамплиери за онези содомистични техники на посвещение, факт, който доказвал недвусмислено, че Хермафродитът е скрит именно в страната на Розата. Чичо Вася разсъждаваше метафизично. Затова до ден-днешен между впрочем, кварталът Тампл в Париж бил населен с обратни там, където чичо Вася бе вече избрал къща, в която да отвори Храма на лайното!

Раков започваше да губи търпение от цялата езотерично-лайняна боза. Вася побърза да му обясни, че е важно да разбере връзките, които свързват двете страни. Франция и България. Париж и онзи малък град на Дунава, забравил му името… Градът на Хермафродита!

Но защо Кръв се бави? Какво точно става, по дяволите?

Чичо Вася отново впери очи в кристалната си топка.

Ето, идва отговорът: Париж е градът на Девата! С други думи, на Чудовищната Майка, двойствено същество, чиято цел е да напъха всички обратно там, откъдето са се пръкнали. Нотър Дам е всъщност една гигантска матрица! Верующите инсценират всеки ден инцестно пенетриране в светата обител. Наистина не било за вярване, че съществуват вулви с размерите на катедрали, но катедрали, изобразяващи вулви, били далеч по-често срещано явление. Всъщност това било посланието на средновековните майстори масони. За да се изтръгнат хората от омагьосания кръг на вулвопоклонничеството, те трябвало да разрешат парадокса на Жестоката Майка. Решението на парадокса било също парадоксално и се криело в хермафродитното дете на хермафродитката. На всепоглъщаща двойственост трябвало да се противопостави всепроникваща такава. Но ключът от загадката не можел да бъде открит в града на Ключалката, а в града на Свети Йоан. Възраждащият се за нов живот от пепелта си. Царят на мрака, вещаещ светлина. Той беше старият нов Месия.

Проблемът си оставал винаги във връзките между нещата, а не в самите неща, обясни професорът по свръхестествени явления. Опасността от нещата идваше от невъзможността на хората да ги свържат и да извлекат поука. Кантор бе бойна машина, която е извънредно ефикасна при определени обстоятелства, но тук се искаше тънък усет. Вампирът рискуваше да провали всичко и да компрометира възцаряването на Новия Месия. Световният концлагер, Фермата за евреи, Храмът на лайното! Провалът заплашваше сигурността на самия Раков!

Бившият генерал изруга. Какво трябваше да се направи, попита той. Чичо Вася сви рамене. Жребият бил хвърлен. Вече нищо не можело да се направи. Кантор бил в действие. Ако се провали при първия ход, трябва моментално да бъде елиминиран. Преди да е станало късно. Противниците му са едно неуравновесено момче и един стар евреин. Но зад тях стоят духове на мъртъвци. Могъщи мъртъвци!