Александър Градинаров
Архетип (22)

(Другият ключ за Да Винчи код)

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
1,3 (× 9 гласа)

Втора част
Посвещение

Симон Петър им каза: „Мария да ни остави, защото жените не са достойни за Живота.“

Христос им каза: „Ето аз ще я направя мъж, така че тя да стане жив дух, подобен на вас, мъжете. Защото всяка жена, която стане мъж, ще влезе в Царството небесно“

Апокрифно Евангелие от Тома (109–114)

Обичайте враговете си, те са инструментите на вашата съдба

Джоузеф Кембъл, „Героят с хиляди лица“

В ложата шпагата се държи винаги в лявата ръка.

Жюл Буше, „Масонска символика“

21
Деца убийци

На другия ден Гергана Михайлова причака Давид в подножието на стълбите. Докато той заключи вратата на тавана, тя се развика, че ще сложи край на неговите своеволия. Да й предаде ключа от тавана. Веднага! Давид й изръмжа да се разкара.

Гергана Михайлова размаха ръжена и тръгна нагоре, за да изпълни заканите си. Момчето реши да я поразиграва, но докато превърти ключа и отвори вратата, старицата го достигна и го шибна с ръжена в глезените. Болката го разсече чак до мозъка. Тя го удари отново с безмилостна точност и това го озвери. Завъртя се и я ритна напосоки. Ритникът запрати старата надолу по стълбите. Давид се уплаши, изтича нагоре и захлопна вратата на тавана зад гърба си.

Известно време той се ослушва напразно. Опитва се да различи движение долу в стаите, но долавяше само мъртва тишина. Ако дъртата пукне? Призляваше му при мисълта за вкочанения й труп с огромна локва кръв под главата. Върви доказвай, че е станало при самозащита. Въображението му отчаяно търсеше спасителни изходи и връщаше напразно назад лентата на събитията. Ако не беше я сритал, тя може би щеше да му прости и да заживеят в мир. Сърцето му се изпълни с надежда при тази перспектива. Но страхът от последствията отново загриза мозъка му. Ако дъртата е хвърлила топа, реши той накрая, по-добре час по-скоро да се отърве от трупа.

Той слезе долу, но не откри следи. Гергана Михайлова беше изчезнала. Външно всичко изглеждаше както преди. Това не го успокои. Можеше да е отишла в болницата и там, преди да издъхне, да го натопи на ченгетата!

Тогава забеляза ръжена — подпрян на стълбите до входната врата. Момчето се приближи и го взе в ръка. Инструментът за мъчения на старата представляваше дебела пръчка от ковано желязо с дървена дръжка и закривен шип на върха. Един удар с това средновековно оръжие разбиваше главата като зряла диня. Той огледа кървавите ивици, които разсичаха прасците му. Старата вещица щеше да му плати!

Входният звънец издрънча. Ченгетата — изтръпна той и бързо остави ръжена на мястото му. Отвън изсвириха с уста бойната свирка на баща му, с който родителите му го викаха за вечеря. За малко не подскочи от радост. Сигналът се повтори. Игра на Кастрака? Не, само баща му го свиреше така. Върнаха се, реши той и се втурна да им отвори. Сърцето му лудо заби. Отвори широко входната врата и замръзна. На прага се поклащаше Ракията. Перчемът му стърчеше по-чорлав от всякога, очите му проблясваха под щръкналите вежди.

— Не ме очакваше, нали? — каза той с подигравка и от устата му лъхна на гроздова.

Учителят по музика отмести момчето с червения връх на палката си и тръгна със залитане нагоре по стълбите. Мърмореше, че много се лъжел, ако си въобразява, че никой друг, освен татенцето му няма да изсвири шибания му сигнал. Обаче класният му бил музикант! Ракията спря на площадката в антрето и впи в Давид изпъкналите си като лоени топки очи.

— Къде е стаята ти? Дошъл съм на посещение! — добави строго той.

Проверяващият учител нахълта в столовата, прекоси вестибюла и заобхожда нахално къщата, като завираше нос навсякъде. Отваряше гардероби, бъркаше из долапи, ровеше с палката си в бельото, в посудата, в окачените дрехи. Ракиената му смрад се влачеше подире му като вмирисана опашка на помияр. Той нареждаше през зъби, че докато той се свивал с оная тлъстотия жена си в една дупка под наем, тия тука се ширели… Тази врата каква е? Класният ръководител натисна бравата на спалнята на майка му и баща му, която Дъртата държеше заключена след онзи сблъсък. Давид настръхна.

— Отваряй! — заповяда Ракията.

Той напъна с рамо, но без успех и гневно изсумтя. Момчето му обясни припряно, че това е стаята на майка му и че баба му държи ключа. Косматата ръка на Ракията продължаваше да насилва бравата.

— Спалнята на цигуларката, а! — възкликна просташки той. — Мислеше се за велика, а к’во излезе, едни говна!

Главата на Давид забуча. Ако каже още една дума за майка му, ще съжалява.

— Искаш ли да ти обърша една? — изкрещя пияният даскал. — Защо строши прозорците на музикалната стая? Хулиган!

Той го изгледа кръвнишки, но внезапно се усмихна пиянски разнежено. Имаше нещо лигаво в израза му, някаква коткаща настойчивост в гласа му. И той го попита дали родителите му не са скрили статуетката зад тази врата. Усмивката му се разшири тържествуващо и момчето почувства, че го побиват тръпки на отвращение.

Ракията блъсна с тяло вратата, двете крила се отвориха с трясък. Той запали лампата и се спусна към библиотеката, където сияеше стереоуредба с компактдискове. Започна да ги вади като обезумял.

— Какво е това? — крещеше той — Моцарт, Шостакович? Какви са тия говна?

Изведнъж той съобрази, че се намира в чужда къща. Спря да рови и се обърна към момчето, което стоеше по средата на стаята и го наблюдаваше напрегнато. Ракията изсумтя пренебрежително. Толкова добре си живеели родителите му. За какво им трябвало да си чупят главата със златни статуетки по чужбина. Погледът му отскочи към леглото, застлано с черна кувертюра. Ракията се приближи като хипнотизиран и прокара пръсти по блестящия антрацит на сатена. Нещо го осени, завъртя се на пети и се настани в един от фотьойлите до библиотеката.

— Дай една ракия! — каза той.

Давид му отвърна, че нямат ракия. Лицето на проверяващия учител стана заплашително. Момчето отстъпи към бара на библиотеката и го отвори. Ако Ракията му посегне, не знаеше какво е способен да направи. Той извади от бара чаша и бутилка коняк. Можеше да хлопне с бутилката натрапника по главата, но се страхуваше от провал. Трябваше да действа с хитрост, а не със сила. Да се подчини привидно. Изпита облекчение, да се остави на събитията. Защо да не бъде послушен ученик? Вътрешностите му останаха сгърчени.

Давид наля на Ракията. Онзи направо се разтопи при вида на златистата течност. Той покани момчето да вземе чаша и да седне до него. Давид се настани на посочената му табуретка. Ракията му наля коняк и обеща пълна дискретност. Двамата се чукнаха и Димитров пресуши на един дъх чашата. Той го попита фамилиарно дали в тази стая е спял като малък с родителите си. Момчето кимна. Знаеше, че този разговор е някак задължителен. Класният се информираше за домашните условия на ученика. Но въпросите му звучаха подмолно, отвратително. Ракията сложи ръка на коляното му. С другата пак си наля и вдигна чашата.

— И после те преместиха да спиш в друга стая да не им пречиш нощем, така ли?… — настоя просташки той.

Давид отвърна, че вече не е дете. Онзи обърна чашата и се усмихна пиянски.

— Пий! — извика той. — Мъж!

Момчето се уплаши, че възрастният чете мислите му. Изпи питието в чашата си. Въздухът в стаята се зареди с напрежение.

— Спомни си как искаше да видиш как го правят — гъгнеше Ракията. — Когато дишат тежко, а леглото им скърца и трещи. Майка ти не викаше ли: ох, а така, мили, вкарай го по-навътре!

Под въздействие на алкохола педофилът губеше задръжките си. Косматата му ръка открито галеше издутата част на панталона. Той го попита с надебелял език дали е искал да участва в техните нощни игри.

Главата на Давид бучеше. Вън се чу остро изсвирване и той си помисли, че този път това е Кастрака. Не знаеше какво да прави. Ракията придвижи свойски ръка по бедрото му. Давид го блъсна и скочи. Лицето на даскала се разплу, устните му изглеждаха като начервени и по-увиснали отпреди. Той щракна с пръсти и посочи на момчето да донесе закачения до леглото пеньоар на майка си. Давид не разбра. Накъде биеше старият гадняр? Изглеждаше удивително променен, фъфлещ и безпомощен. Перчемът му висеше разчорлен, очите размътени и зачервени. Започна да пелтечи, че бил влюбен в майка му навремето. Давид можел да му бъде син. Да му позволи да вдиша за последен път парфюма на мъртвата, преди да се изпари. Давид замръзна. Ракията негов баща?! Какво не би дал да му избие тази мисъл от главата.

Внезапно Ракията се изправи, откачи дантеления пеньоар на Тереза и го наметна. Панталонът му падна и откри болезнено бялата плът на косматите му крака. Огромният му полов орган изскочи между тях. Давид побягна към вратата. Пияният педофил го подгони, застигна го в коридора, спъна го и го повали на пода. В ужаса си момчето докопа ръжена, извърна се и го фрасна по главата. Острият шип се заби в бузата на насилника. Пияният педофил изрева и заблъска главата на жертвата си в бетона. В същия миг вратата се отвори и в преддверието нахлу Кастрака. Той налетя право в лапите на побеснелия мъж, който го сграбчи за яката. Хулиганът ловко се извъртя, спипа ръжена и му нанесе с него удар като със стик в главата. Музикантът рухна. Главата му изкънтя върху каменните стълби. На сантиметри от пребледнялото лице на Давид очите на Ракията се оцъклиха завинаги.

— Педал! — каза с омраза Кастрака.

Той издърпа Давид изпод трупа, пъхна окървавения ръжен в ръката му и чак тогава го свести. Ракията лежеше по корем, все още докаран с пеньоара на Тереза, а кръвта му капеше по пода. Давид отвори очи и видя трупа.

— Ставай! — Кастрака го разтърси.

Той му обясни, че Кръв го гони по петите. Трябваше да офейкат! Давид не можеше да повярва на очите си. Ръженът стърчеше в ръката му, а на метър от него се въргаляше оцъклената, продупчена глава на Ракията. Той хвърли ръжена като гърмяща змия и погледна ужасено Кастрака. Онзи се ухили мазно. Съвсем отчетливо чуха как дворната порта хлопна.

Те повлякоха трупа към входа на избата. Давид натисна с лакът дръжката на вратата, когато позвъниха на входа. Кастрака блъсна тялото надолу по стълбите и се спусна след него. Давид заключи вратата на мазата и пъхна ключа в джоба на панталоните си. Тогава забеляза оплесканото с кръв стълбище. Отвън позвъниха настойчиво. Давид се хвърли да пусне резето, но вратата се отвори.

Скелетообразен мъж с оръфан шлифер и метално сива шапка застана на прага. Хлътналите му очи се впиха в лицето на Давид.

— Ти ли си Давид Наумов? — попита непознатият.

Давид се вкопчи в шлифера му.

— Целият съм в кръв, господине — извика той — оплескан съм до уши.

И той запелтечи как баба му го малтретирала с ръжена. Агентът забеляза кървавите петна и пребледня. Изглеждаше хипнотизиран от оплесканото с кръв стълбище. В този миг довтаса Гергана Михайлова с бутилка коняк в ръка. При вида на Кантор тя изкрещя, блъсна Давид назад в коридора и захлопна вратата под носа му. Веднага след това се чу глух звук от падащо тяло. Отдалечаващи се тежки крачки. Входната порта издрънча.

Когато момчето се престраши и отвори вратата, Гергана Михайлова лежеше неподвижно на земята. Кръв беше изчезнал. Давид изтича и заключи портата. Грабна старицата и я завлече в спалнята й. Когато я положи в кревата, тя изпъшка и това го успокои. Остави я да се съвземе, чакаха го неотложни дела.

Избърса кръвта в антрето. Грабна една лопата и слезе в мазата, за да се занимае с трупа. От Кастрака нямаше следа.

До стълбата той откри сгърченото тяло на Ракията. Със свалени гащи, беше забил глава между белите си крака като за последна „свирка“, преди да го закопаят. Трябваше да се отърве от тази мърша. Но как? Да го погребе? Или да го нареже на парчета и да го сготви с чушки и чесън? Като Анибал Канибал! Ще го затвори в буркани и ще го пробута на Дъртата през зимата. Като че ли древните герои се церемоняха със сразените си врагове. Сваляха им доспехите и оставяха лешоядите да ги погребат в стомасите си.

Давид закачи мъртвеца с една ръждива кука за яката и го повлече към долното помещение на избата. Спусна се по изронените от времето тухлени стъпала и започна да го влачи по пръстения, с дъх на влага и на мухъл под. Оставаше да избере място къде да го зарови. Той спря и сбърчи нос. Дори мъртъв старият алкохолик смърдеше на отходна яма.

В единия край на „Долната маза“ се виждаше тухлен свод, наполовина зарит в земята. За него Иван Наумов твърдеше, че е остатък от римско подземие. До свода се въргаляха стари бъчви, разкривени каци и гнили дървени корита, които използваха за мишени при стрелба с лък. От другата страна стърчаха уредите на импровизираната им фитнес зала: щанги, гири и бухалки. Два боксови чувала висяха на вериги от тавана. Лъкове, копия и кинжали, стояха подредени в специална дървена пирамида.

Давид огледа тренировъчната зала, където бяха прекарали незабравими мигове с баща му. Тук получи първите си уроци по стрелба и юмручен бой. Тук също баща му го наказваше според строгите антични норми. Но кое наказание може да уплаши едно момче, разбрало смисъла на изпитанието.

Един път стреляше с прашка по гадните гугутки върху покрива на съседната къща. Две вече лежаха в праха, но един камък пръсна нечий прозорец. Насъбра се тълпа и извикаха ченгета да го арестуват. Тогава баща му се прибра и го отърва. Без сянка от гняв му нареди да го чака долу в подземието със свалени панталони. Археологът му отвъртя обещания брой удари. Не защото бе стрелял с прашка, а защото се бе оставил да го хванат на местопрестъплението. Давид стисна зъби, докато каишът шареше задника му. После беше горд, че издържа, без да заплаче. Но сега баща му го няма. Беше потънал в страната на сенките, пречукан от мръсници, и той, Давид, трябва да им плати. Ракията беше първият в списъка. Момчето заплака. Плачеше тихо в мрака за майка си и баща си и се молеше да отмъсти за тях.

Както подсмърчаше, той взе лопатата и започна да копае гроб до бъчвите. Баща му казваше, че ритуалното убийство не тежи на съвестта. Ракията бе изкупителна жертва на олтара на най-свидните му. Но още сто като него да заколи, пак няма да умиротвори душите им.

Заравянето не му отне много време. Давид изкопа плитък трап. Забеляза, че Кастрака е свалил обувките на трупа, и се запита защо го е направил. Това го уплаши, но не намери отговор и изтърколи тялото в дупката. После го зари. Затъпка добре гроба и намести отгоре му две разкапани каци, за да прикрие следите. По нищо не личеше, че там някой гние под земята. Имаше само една опасност и сега тя се вряза в мозъка му като стрела. Кастрака можеше да го издаде на ченгетата.

* * *

Кантор вървеше като сомнамбул по улицата. Той не разбра веднага, че е видял кръвта на Ракията, но я подуши. Миризмата на пролята кръв му действаше винаги главозамайващо, но сега тя го зашемети. Полковникът не понасяше вида на тази червена телесна течност. Момчето му показа обезобразените си крака. Дълбоки кървави резки в прасците. Деца убийци. Бяха очистили стария педофил. Той отново си спомни какво бе подушил, докато смучеше устните на жената в подземието: едно дете и един бог. Убиецът изпитваше панически страх от деца. Случи се, след като изтърбуши дъщерята на унгарския посланик в Лондон. Изсмука я до последната капка и я остави абсолютно бяла върху кухненската маса. Едва не умря от повръщане след това. Оттогава му призляваше при мисълта да очисти дете. Фобията му бе по-страшна от тази на лейди Макбет, защото горката кралица беше просто спонтанна убийца, докато Кантор си вадеше хляба с този занаят. Занаят, който той обичаше като роден брат, като бог, като любима жена, чиято отвратителна физиономия не можеше вече да понася, но бе принуден да й принася жертви в мрака на постелята всяка нощ. Тази неразрешима дилема задълбочаваше психозата му. Обожаваше вкуса на кръвта. Но вида й, червеният цвят го караха да губи контрол над постъпките си. Имаше само едно решение на този парадокс и това решение се казваше Ребис! Кантор знаеше, че сам той никога няма да успее да се добере до статуетката на Андрогина. За него вече беше изключено да използва силата й, освен ако не се сдобие с посредник. И сега той съвсем ясно разбра какво се е случило. Хлапетата се бяха свързали с Архетипа. Те черпеха енергия направо от източника. Педофилът беше първата им жертва. Детето — мъж и жена! Детето Бог беше влязло в правото си да убива! В бездруго пустата душа на Кръв нахлу смут и го накара да трепери. Той спря и горещо се помоли Андрогинът да сложи край на мъките му.