Александър Градинаров
Архетип (11)

(Другият ключ за Да Винчи код)

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
1,3 (× 9 гласа)

10
Психологията на убиеца

Специалният агент Канторджиев напусна Районното управление на полицията и тръгна през централния площад на града. Околните сгради наистина напомняха парижката османовска архитектура. В дясно оставаше голяма градина с фонтани, в която се виждаха черни конуси на подстригани по френски маниер елхи. Високо горе върху гранитния си обелиск стърчеше черна статуя на Свободата. Леката нощна мъгла я забулваше, а насочените към нея прожектори засилваха илюзията за сфумато на живо. Кръв не я погледна, но знаеше как изглежда. Черен ангел в женски дрехи и меч в лявата ръка. Мечът заместваше фалоса. Той спря пред светещото табло за туристи, на което беше изобразен градският план с основните архитектурни забележителности. Също като в Париж, помисли си отново. Бордовият компютър на поршето го беше информирал за удивителната прилика между двата града. След освобождението на България от турците градските първенци, повечето членове на тайни общества, бяха поръчали на италиански архитекти да построят техния град по подобие на френската столица. Ето сега се увери с очите си. Основните забележителности бяха на лице: Опера, Хали, Пантеон…, магазин Лафайет, хотел Риц и кабаре Мулен Руж, за къде без него! Той се изплю, не понасяше курвите. Главната артерия разсичаше града от изток на запад като ос на слънцето и най-важното, броят на улиците, които тръгваха от главния площад, беше знаменателен. Той ги преброи. Наистина бяха 13. Конвулсия разтърси жилавото му тяло. Тринадесетата енергия. Смъртта. Струваше му се невероятно, че масоните са си позволили подобна наглост… Струваше му се невероятно, че ключът на загадката се намираше на 2500 км от мястото, където той в продължение на 20 години бе обърнал всички възможни архиви, за да се докопа до него. Връщаше се там, откъдето беше започнал. Кръгът се затваряше. Змията беше налапала опашката си. Може би оттук започва неговото пътешествие в отвъдното.

Той обърна гръб, без да гледа към статуята горе на пиедестала и се спусна по стръмна улица към пристанището. 13-ата улица. Олющени къщи, прикрити от клонести дървета, се издигаха от двете страни на разнебитени тротоари.

Специалният агент Канторджиев, по прякор Кръв, крачеше, без да се обръща. Той знаеше наизуст пътя, макар че от години не беше стъпвал в този град, в който бе роден според новата си биография. Вероятно имаше още роднини, може би майка му беше жива, разсъждаваше убиецът с фалшиво лицемерие. Той отдавна бе ампутирал съзнанието си от сантиментална зависимост. Емоциите вредяха в опасната му работа на екзекутор. Но ето че странното стечение на обстоятелствата го принуди да се върне обратно.

От реката духаше топъл вятър и той жадно го подуши. Носеше миризма на тиня, на масла и кръвопиецът си помисли, че нищо не напомня по-силно вкуса на кръв от вкуса на дунавската вода. Почувства се едва ли не у дома си. Представи си новите жертви, които го чакат със свити сърца в самотните си кревати. Нещастници, които сънуват как им изпива кръвта. Кантор почувства спонтанна ерекция и завъртя слюнка в пресъхналата си уста.

Достигна ръждива желязна порта с ковани цветя, отключи дебел катинар и проникна в запуснат двор. Дървета и храсти бяха избуяли като в джунгла. Проби си път през клоните до къщата, отвори входната врата и влезе.

В коридора миришеше на застояло. Той не запали лампата. През прозорците откъм двора се процеждаше светлина. Холът се оказа полупразен, но в единия ъгъл, до стената, имаше кушетка, която щеше да му свърши работа. Не смяташе да остава тук повече от две денонощия. Още тази нощ ще изстиска необходимата информация от задържания, дори ако трябва със средновековни мъчения. Знаеше, че онзи е свил статуетката или поне знае къде се намира. Кач щеше да му изпее скривалището й, за да спаси кожата си.

Застанал в средата на стаята, агентът затвори очи и си представи Ребис на пиедестал. Благородният жълт метал блести в отблясъците на огньове… Така може би са се чувствали онези рицари пред златната чаша. Не обичаше да мечтае. Дори когато обектът на мечтата имаше такова решаващо значение за по-нататъшното му съществуване. Именно затова!

За миг агентът се поколеба дали да не се върне веднага в участъка, за да разпита задържания. Не обичаше да отлага, особено в неясната политическа обстановка, която цареше в страната.

Още веднъж той си представи андрогинната статуетка, която смущаваше нощите му. Не можеше да повярва, че го натовариха с издирването й. Провидение на съдбата или клопка? Питаше се дали муцуните с Раков начело, си даваха сметка за силата й. Той си спомни отново мъжа и жената, които беше довършил в подземието.

Беше се спуснал по бетонните стъпала. Нямаше за къде да бърза. Движеше се безпогрешно в мрака, големите му тежки обуща отекваха по коридора. Той отвори металната врата и веднага почувства миризмата на жена. Изплашена до смърт жена. Миризмата на страха вонеше по-силно от тази на кръвта, засъхнала по лицето й. Усещането бе толкова мощно, че в роботизирания мозък на Кантор избухна искра. Нищо не можеше да му достави по-голямо удоволствие от ужаса, който предизвикваше у жена. Ужасът им бе като признание за това, в което се бе превърнал, за да им хареса. Той отново изпита съжаление, че не успя да изсмуче до капка първокласната кръв на тази хубавица. Кръвта на мъжа й му се стори непоносима като долнопробен алкохол след отлежало вино. Но от нейната кръв той проникна в тайните й, научи факти, които му бяха необходими. Едно хлапе и един бог. Той потръпна и се оригна. Какво хлапе по дяволите?

Кантор не понасяше децата. Изпълваха го със суеверен страх. Като същество, изличило всякакъв спомен за собственото си детство, той възприемаше децата като извънземните. Още по-страшни, непроницаеми чудовища, ето кое го ужасяваше. Имаше и друга причина и тя беше пряко свързана с отвратителния му порок. Две неща втрисаха вампира, когато се касаеше за кръв. Червеният цвят го влудяваше. Метаморфозата на червеното в черно при съсирвано го караше да губи свяст. Вкусът на детската кръв го съсипваше окончателно. Няколко пъти му се случи да изтърбуши деца, с чиято кръв се насмука безогледно. Умираше за нежния й аромат. Но не я усвояваше органически. Разболяваше го като лудо вино. Хващаше го кървав дрисък, червата му се преобръщаха наопаки. Главата го цепеше, седмици наред не можеше да дойде на себе си. Затова Кантор бягаше от децата като дявол от тамян. Като всяко чудовище, той имаше слаби места, които се мъчеше да скрие. Но ето че сега го чакаше работа с хлапе. И той се чудеше как да избегне опасността. Трябваше да се помоли. Като всеки атеист-материалист, Кръв си имаше своите божества. Страшни идоли, които се къпеха в кръвта на жертвите си.

Той се приближи до кушетката и свали шлифера си. Трябваше да се свърже с Раков, преди да предприеме каквото и да било. През главата му отново мина, че го изпратиха нарочно, за да се отърват от него веднъж завинаги. Нямаше случайни съвпадения на този свят. Той извади мобилен телефон, чиято клавиатура засия в полумрака, и набра номер от задгранична линия. Телефонът на Раков даваше заето. Можеше да почака.

Кантор откачи от врата си медальон с формата на звезда и коленичи направо върху голите дъски на пода. Постави медальона като реликва върху дървената табуретка до стената и му се поклони. В центъра на десетсантиметровата рубиненочервена звезда сияеха символите на разрушената пролетарска империя: сърп и чук. Изпълни го трепет.

Милиони низвергнати в продължение на 70 години се бяха отъждествявали с този троен символ, който окриляше черноработната им същност на плебеи и им бе давал енергия, която разтърси света из основи. Никой от тези парии не си бе давал сметка какво се крие зад чука и сърпа, заключени в звезда. Самият Кантор дълго време беше смятал, че това са просто най-типичните сечива на работническо-селската класа. Сега знаеше за скритата енергия на тройния символ. Побиха го тръпки на благоговение, като си спомни за вулканичната сила, която този герб бе упражнявал над масите, за милионите мъртъвци, за стотиците тонове пролята кръв. Представяше си го като безбрежно червено море, около чийто брегове се редяха сенките на умрелите, за да се напият с алената течност. Безплътните им фигури се движеха като холограми, а устните им блестяха от изпитата кръв.

Той се съсредоточи върху сърпа и чука. Сърпът символизираше женското начало, а чукът мъжкото, Ин и Ян. Двата, слети неразривно заедно, символизираха хармоничното равенство между двата пола. Включени в едно общо начало, а именно червената звезда, която не беше друго, освен Великата Майка, или с други думи казано, Партията с голямо П. Същата тази нелегална организация, която бе завладяла и властвала над половината свят, а сега бе предадена от собствените си чеда, отново трябваше да излезе в нелегалност.

Кантор се помоли горещо на троичния символ да му даде сили да продължи. Да му помогне да изкопчи истината от онзи жалък сатир Кач, да се сдобие със статуетката на Андрогина. Нямаше търпение да узнае как изглежда потомството на сърпа и чука, внучето на звездата, което щеше да им върне властта. Техният нов бог.

Той отново се запита дали Раков има представа за какво могъщо оръжие става дума. Познаваше Раков от годините, в които той беше яростен рицар на Партията. За съжаление единственото, което интересуваше понастоящем бившия политкомисар на концлагера в Ловеч, беше как да си натъпче търбуха. Той отдавна бе загърбил идеите за равенство и братство и се бе превърнал в гаден капиталист. И той, полковник Кръв, служеше на тази измет. Но такава беше съдбата на всеки герой.

* * *

Историята на полковник Канторджиев бе трагична като историята на всеки мъж, опълчил се срещу човешката несправедливост с нечовешки средства. Канторджиев не беше истинското му име, но никой не подозираше, че се крие зад фалшива самоличност. Викаха му Кантор за по-кратко и той беше приел този прякор.

Кантор беше „чистач“. Също като някои извънредно ефикасни препарати за премахване на лекета от снежнобели ризи, той нямаше съзнание за своите качества. Като поръчков убиец, той отдавна се беше изпразнил от същността си. Душата и чувствата са несъвместими с оцеляването в този тип професии. Беше се превърнал в телесна обложка, която се напълваше със съдържание при всяка нова мисия. Всяко ново убийство осмисляше отново неговото съществуване.

През дългата си професионална кариера Кантор се превъплъщава в многобройни и разнообразни личности. Беше запаметявал различни биографии, после насилствено ги беше изтривал от паметта си. До такава степен, че в действителност беше забравил кой е всъщност. При всяка мисия той си избираше нова биография. Изглеждаше идиотско всеки път да ставаш друг човек, но Кантор всеки път започваше нов живот. И сега услужливата му памет бръкна в картотеките на съзнанието му и извади подходящо за случая досие. Кантор го знаеше наизуст. Харесваше му тази версия за неговото въображаемо минало, беше я запомнил и си я повтаряше, за да има поне някакво доказателство, че е още жив. Ето тази версия:

Кантор беше роден в града, в който се развиваха настоящите събития. Баща му беше адвокат и герой от войната, раняван многократно. Викаха му куция адвокат. Куция беше ексцентрична личност и като всеки мъж, убивал хора на бойното поле, мирният живот му понасяше зле. Жена му, майката на Кантор, беше нахакана балканджийка, която не си поплюваше. Беше прогресивна, бореше се за правата на бедните и устата й не спираше да лае срещу капитала. Липсата на емоции накараха Куция да се ангажира с анархистична група и да изповядва тероризма като средство за борба със закостенялото общество на буржоата. Той стана предпочитан адвокат на всички македонски бомбаджии и ги отърваваше от бесилката. Обичаше да предизвиква високопоставените задници по приеми и веселби. Но беше гуляйджия и въпреки скандалите, го канеха навсякъде. Когато му намекваха, че житейската му позиция е лишена от морал, той им напомняше за Завоя на Черна, за Дойран, където беше бранил с кръвта си тази държава, докато те се бяха държали за фустите на жените си. Куция беше по принцип против всичко и смяташе, че така изпълнява гражданския си дълг. Той беше пламенен родолюбец, готов да даде живота си за България, и вярваше, че това му дава право да си позволява всичко. Синът му го боготвореше. Беше романтичен младеж, който обожаваше Рицарите на Кръглата маса и беше готов да се бие за своя Бог и за своя Крал. Младият Кантор мечтаеше за кариерата на царски офицер в армията на Негово Величество. Баща му смяташе този избор за глупост. Да си чупи дебелата глава, казваше той.

Когато обаче комунистите взеха властта, адвокатът анархист сериозно се замисли. Колкото и шантав да беше, той имаше достатъчно ум в главата, за да си даде сметка какво го чака, ако продължи да плямпа. Или трябва да се спасява, или да играе по гайдата на новоизлюпените правници. Повечето бяха бивши терористи и криминални престъпници, поставени да управляват от съветската военна машина. Той знаеше какво става в руските лагери и не си правеше илюзии какво чака бедната му родина. Но понеже не обичаше да отстъпва пред когото и да било, реши да влезе в бой. Но не в срещен, защото щяха да го пометат, него и целия му род. Затова старият анархист реши да ги удари в тил. Той се пребоядиса, заряза черния цвят, стана комунист и обясни на сина си, че трябва да направи същото. По дяволите, тия помияри! Кантор би предпочел баща му да му заповяда да ликвидира първия секретар на тази партия, отколкото да се записва в нея, но Куция бързо му обясни пъкления си план.

Куция стана прокурор на републиката и започна да съди за „народния съд“. Идеята му беше да се превърне в ангел унищожител. Хем да спаси колкото се може повече противници на режима, хем да прати колкото се може повече заподозрени другари на гилотината. Беше нечовешка задача да се завреш до дъно в мръсотията, но Куция беше окрилен от мисията си и си носеше кръста като медал за храброст. Кантор завърши военно училище и избра тайните служби. След обучение го изпратиха в чужбина, като представител на търговска фирма. Баща и син играеха с неподозиран успех двойната си игра.

И тогава, някъде в края на 50-те години, Куция внезапно умря. Не можа да понесе да изпрати в лагер бившия си ротен старшина, Игнат, който му бе спасил живота при Дойран. Куция умря от разрив на сърцето на заседание в съда. В деня, в който Кантор научи за смъртта му, се закле, че ще мъсти до последен дъх на убийците на баща си. Не можеше да чака, искаше да си отмъсти веднага, да пролива кръв.

Той се върна от чужбина и стана политкомисар на един от големите лагери в Ловеч. Така започна една от най-кървавите страници в историята на този лагер на смъртта. Кантор се вживя дотам в новата си роля, че се ожени за дъщерята на директора на лагера. Влюби се до уши в тази развратна истеричка, която от скука лягаше с рецидивистите. Истинска долнопробна кучка, която го побърка. Разведе се с дамгосаната блудница и замина за чужбина, за да стане палач на режима. Той прегърна комунизма и се венча за Партията. Полковник Кръв стана легендарен убиец в черните саги на тайните служби. Върлува из Капиталистическия запад близо 30 години. Оттогава не беше се връщал.