Александър Градинаров
Архетип (52) (Другият ключ за Да Винчи код)

51
Между любовта и смъртта

Давид тръгна към къщи. Питаше се какво ще стане, ако отиде в запустялата централа. Какво, по дяволите? Вместо да бяга и да се крие постоянно… Да тръгне срещу страха! Беше обещал на баща си да се държи като мъж. Всички наоколо му даваха съвети. Но нито един от тях не беше баща му. Нито Кантор, нито Зина, нито дори доктор Хама.

В главата му отново се разиграха събитията от предната вечер. Ако Кастрака не е имал време да прибере Андрогина, той сигурно лежи още там, в скривалището си. Стори му се толкова очевидно, че се учуди как не се е сетил досега! Нещо го тласкаше неудържимо към Старата централа. Веднага! Преди да е станало късно!

Споменът за студените, мрачни халета го накара да потрепери. Писъците на Кастрака и скърцането на гилотината отекнаха в ушите му. Коварна слабост размекна мускулите му. Миризма на кръв и на тиня изпълни ноздрите му и го задуши. Убиецът се връща на местопрестъплението. Желанието да преживее отново смъртта на жертвата е затривало много изкормвачи. Толкова по-зле! Трябваше да се върне в подземието и да открие статуетката.

Давид се завъртя и се насочи към кея. В същия миг Пасатът на доктор Хама зави в улицата и спря до тротоара. Психиатърът отвори вратата и го покани да се качи. Момчето се подчини. Доктор Хама изглеждаше скапан.

— В Старата централа няма нищо! — каза той, сякаш отгатнал намеренията му.

Вместо да му отговори, Давид му разказа набързо какво бе препатил след снощната им раздяла. За внезапната поява на Кач и за смъртта на Мара…

— Кач не е напускал „Шейсетте кораба“! — отсече доктор Хама. — Казах ти го още снощи!

— Но кой тогава…

Психиатърът сви рамене.

Вътрешно той се запита дали има право да бъде толкова сигурен в невинността на Кач. Не беше посещавал килията му от онзи ден. Рецидивистите заплашваха, че ще го освободят… И това странно посещение на Зина тази вечер в „Шейсетте кораба“! Тя лъже, изкрещя един глас в мозъка му.

Давид му призна, че се страхува да не откачи. Гергана Михайлова със сигурност беше луда. Тя твърдеше, че Зина има фалос. Кой бе всъщност Хермафродит? Кой беше Ребис, който всички търсеха?

Доктор Хама сякаш очакваше тези въпроси. Той надигна плоското шише от жабката и погледна звездното небе. Ставало дума за една война, заразказва той, която започнала преди хиляди години и вече приближавала края си.

Някога жените управлявали този свят и всичко вървяло по мед и масло като в гигантски кошер. Богът на този златен век изяждал децата си. Но се случило така, че мъжете взели властта и подчинили бившите си господарки. Оттогава войната между двата пола не затихва. Тя се води подмолно, с всички средства. Таи се в дъното на международни раздори, конфликти и войни. От семейното огнище до върховете на световната политика се води борба за надмощие между двата пола. Между матриархат и патриархат. И всеки път, когато избухва война, мъжете печелят; щом мирът се установи — жените взимат превес. Но борбата не отслабвала. Много мъдреци си чупили главите как да разрешат тази дилема, която поглъща огромна енергия и коства много жертви на човечеството. И така те стигнали до идеята за двуполовия бог. Древните философи го наричали Хермафродит, средновековните алхимици — Ребис. Но смисълът бил един и същ. Ако всички хора станат еднакви, те няма повече да си режат главите за глупости. Човекът трябва да стигне дотам, откъдето бил тръгнал. Двуполовостта била гаранция за щастието, което Адам загубил в рая. За това Андрогинният бог бил от такова значение. Той е алегория на човешката способност за промяна. Промяна към съвършенство. Към равенство. Към братство. Към свобода!

Но статуетката има двойно действие. Умиротворително и унищожително! Зависи от индивида. От душата му. От неговите прегрешения. От готовността му да изкупи вината си. Но Давид няма какво да се тревожи, завърши доктор Хама. Трябва просто да вярва на Двуполовия.

Това беше обяснение за 13-годишно момче. В действителност нещата бяха далеч по-сложни. Всъщност жените никога не бяха управлявали. Наследието се извършваше по женска линия, но борбата за власт се водеше между вуйчовци и бащи. Между мъже, които не поемаха отговорност за своето поколение, и мъже, които бяха издигнали в култ предаването на древната традиция от баща на син.

Но тогава кой е убиецът на Мара, ако Кач е зад решетките? — поиска да знае Давид. Той му разказа, че Кантор се готви да ликвидира Зина.

Известно време доктор Хама мълча. Значи Зина не го беше излъгала за намеренията на Кръв. Нещо миришеше на гнило в тази игра. Кой наистина беше заклал Петолевката в такъв случай? Решението на задачата изглеждаше прекалено просто. Или хлапакът лъжеше? Той погледна часовника си. Имаше още време, за да провери. Да постави клопка и да ги залови! Панайот Хамамов предложи на Давид двойна игра. Момчето се съгласи веднага. Психиатърът му обясни какво да прави. Няма да сваля веригата у Зина, както иска Кантор. Щом чуе да хлопат на вратата, ще избяга през задния вход и толкова! Нямаше смисъл да ходи в Старата централа. Идваше оттам. Някой беше задигнал статуетката. Двамата се разделиха.

Докато момчето се отдалечаваше по улицата, психиатърът се приближи към дома си. Той хвана дръжката на портата, но отрязана от китката човешка ръка върху решетките го накара да застине. Показалецът и средният пръст липсваха, дланта беше сгърчена и почерняла. Ръката на Кастрака! Психиатърът се обърна; момчето се отдалечаваше в мрака. Лоша шега? Предупреждение? Момчето беше убило човек. Във властта на Архетипа то преставаше да е отговорно за постъпките си. Човекът с маската, убиецът на Петолевката, нападателят на Карата, крадецът на статуетката — бяха едно и също лице! То можеше да е Давид!

Той махна обезобразената ръка и тръгна обратно към колата. Трябваше да се върне веднага в лудницата. Всичко се решаваше там тази нощ!