Александър Градинаров
Архетип (39)

(Другият ключ за Да Винчи код)

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
1,3 (× 9 гласа)

38
Договор с дявола

Двамата завиха покрай враждебната сграда. В пресечката стърчаха опушени тухлени постройки, в които се помещаваха различни полицейски служби. Сводест портал с бариера водеше към вътрешен двор, откъдето изскачаха патрулни джипове, натоварени с полицаи.

Полковник Кръв и неговият арестант се насочиха към служебния вход, когато бариерата се вдигна и от прохода изскочи очукан джип с надута до пръсване сирена. Дежурният сержант на входа му тегли една заради патърдията и отдаде чест на агента с широкополата шапка.

Кантор повлече Давид. На първия етаж двамата свиха по осеян с врати коридор. Голи крушки на черни шнурове висяха от тавана и осветяваха скъпернически коридора. Смърдеше на прашна хартия, на застоял въздух. Кафява кожа на „баклави“ покриваше високите врати, които приличаха на провесени юргани с номера, зад които се гушеха строгите служители на реда.

Двамата стигнаха до седмата врата, когато от осмата излезе цивилен с костеливо лице и дебела папка под мишница. Папконосецът изгледа изпитателно малчугана, като скенер ракова клетка, и отмина. В дъното на коридора Кантор отключи последната врата и блъсна момчето вътре. Знаеше, че следят всяка негова крачка.

Канцеларията излъчваше уют на вълча яма. Над бюрото висеше портрета на Зелката, която управляваше страната. Вдясно, до прозореца, стърчеше казионна виенска закачалка, на която Кантор хвърли шлифера си. Той се ослуша известно време, сякаш стените имаха уши. После седна зад бюрото и впери в Давид острите си очи.

— Знаеш ли защо си тук? — попита той.

Давид поклати глава. Онзи извади формуляр и го плъзна по масата.

— Подпиши!

Давид си каза, че това е договор с дявола. Искаше душата му, много ясно.

Кантор изръмжа, че ако се бави, ще го вкара в дупката. Това е най-малкото, което го чака. Давид го попита със заекване с какво го обвързва подписа му. Собственото му хленчене го отврати. Трепереше от страх, стомахът му се сви на топка.

— Ще трябва първо да си избиеш всички романтични глупости от главата — започна онзи със задгробния си глас на прясно разкопана мърша. — Рицарите на кръглата маса, граф Монте Кристо и така нататък.

Фразата му прозвуча налудничаво.

— Познавам този вид психика — продължаваше с мрачно задоволство полковникът, — изградена от кухи, изсмукани от литературата принципи. Чест, доблест, приятелство… това са елементарни, долнопробни манипулации. Те нямат място в нашата работа! Искаш ли да си отмъстиш? Отговаряй!

Неочаквано той се разгорещи, лицето му се зачерви, очите хвърляха мълнии. Закрещя, че няма да си играят на рицари, защото — тук той удари с юмрук по бюрото — всички така наречени герои били лишени от характер. Протежета, създадени за заблуда на глупаци. Истинските носители на светлината и пример за подражание са онези диаболични мъже, чиито паметници рано или късно ще украсят градските площади на планетата. Тези колоси на мрака, които поставят собствената си изгода над чуждата, не защото държаха на някакви материални облаги, а защото изпълняваха божествена мисия. И той започна да изброява имена, все непознати за Давид. Но този гневен изблик трая само миг. Агентът млъкна така внезапно, както беше избухнал.

Давид не разбра нищо. Чувстваше шемет от тази гневна тирада и от бесните думи, които Кръв му избълва в лицето. Момчето се запита какво ли ще стане, ако той самият започне да прави всичко обратно на това, което мисли и чувства. Бе просто като детска игра. Нали това го посъветва доктор Хама. По дяволите, няма друг изход!

Той сграбчи от бюрото малка ножица и я заби в палеца си. От разреза рукна кръв и той притисна пръст в долния десен ъгъл на нечетливия формуляр. Кръвта изби по листа и запечата договора. Малка червена роза цъфна около палеца на момчето. Ужасни видения нахлуха в главата на Кантор при вида на малките червени капки. Нечовешки крясък изригна от стомаха му и почти го накара да загуби самообладание. Той се вкопчи в решетките на прозореца и опита да се овладее.

Беше слязъл в подземието и беше намерил телата. Беше ги изсмукал, за да научи тайните им. Изведнъж той си даде сметка по свой начин за ужасното деяние, на което беше станал автор. Беше смесил кръвта на двамата родители в собствената си утроба, беше послужил за реторта на гниещата субстанция… И ето момчето стои пред него от кръв и плът. Едно момче и един Бог! И той, Кантор, е станал неговите майка и баща. Беше отгледал Хермафродит в стомаха си. Беше станал неговият Матропатер, неговият Тамайко. Смътно подобие на родителски чувства го сграбчи за гърлото. Роботът, който съществуваше чрез кръвта на другите, изпита чувство, прилично на обич. Чувство, което го зашемети.

— Качамаков предаде родителите ти на главорезите — зафъфли глухо той — и избяга със статуетката на Ребис, но Хамамов го скри в лудницата си, за да обсеби божеството.

Момчето стисна зъби. Кантор го попита защо Кач не е дошъл на срещата в лунапарка. Давид не знаеше нищо за машинациите на Кастрака. Двамата братя се готвеха да минат Дунава. Кръв обяви, че границата е блокирана, а катерите на бреговата охрана следят неотлъчно реката. И тогава той го попита дали си представя често статуетката. Към кого отправя молитвите си за отмъщение? Какво точно вижда?

Давид сви рамене. Нямаше смисъл да му обяснява за Харпо Маркс, все едно, няма да го разбере.

— Баща ти и майка ти бяха убити. Тези, които ги унищожиха, няма да се спрат пред нищо. Те са убедени, че държиш тайната на Хермафродит. Ще ти направят предложение. Внимавай!

Момчето го попита дали познава родителите му и Кръв кимна утвърдително. Той му спомена, че се запознал с тях при странни обстоятелства, но запазил спомен, от който още му се виел свят.

Давид разбра, че пред него стои убиецът на майка му и баща му. Не се уплаши. Просто се вкочани. Отвътре почувства прилив на енергия. Сякаш Кантор съдържаше последното, което бе останало от тях. Сякаш се намираше пред тяхната самоходна гробница. Пред очите му цъфна патешката усмивка на Харпо Маркс и вирнатият нагоре пръст на пророка. Изобщо не се страхува от този превъртял… По някакъв начин знае, че нищо не може да му направи.

— Баща ти имаше един страшен недостатък — бъбреше Кантор, — смяташе хората за глупаци. Постъпваше според някакви древни принципи на благородство. Вярваше, че може да се пребори сам със злото, и това му струва главата.

Той продължи да дрънка, после спря и се втренчи в момчето. Попита го какво най-силно иска на този свят. Да си отмъсти, нали така? Да накара всички подли кучи синове да вият от страх. За да успокои кръвта на най-свидните си, която не му дава покой, трябва да пролее чуждата. Но нали ако иска да отмъсти, трябва да плати цената на червената течност? Да даде нещо от себе си, което му е най-скъпо… Ако този, когото моли за помощ, се появи и му поиска в замяна на услугата това, което най-силно цени. Какво ще му даде? Ако този хитър търгаш му поиска любовта към родителите му? Всичко, което изпитва към тях, най-съкровените му чувства. Ще си отмъсти, но споменът за тях ще отлети завинаги. Тихата тъга от липсата им. Най-скъпите му чувства ще потънат в небитието завинаги. И което е най-ужасното, че може да го сполети, преди да отмъсти: да убива в името на хора, които са му абсолютно чужди, безразлични, отвратителни… Тези, които някога са били неговите любими родители. Ще се съгласи ли да плати такава цена? Ще се съгласи ли да стане безчувствен към тях?

Давид хукна към вратата. Никой не го спря. Докато тичаше обратно по коридора, гласът на Кръв продължаваше да кънти в ушите му. Ще платиш ли такава цена? Враговете ти ще те омагьосат. Не им вярвай! Едно нещо си струва на този свят. Гласът на кръвта. Тя крещи разплата. Само двамата бяха, срещу тях — целият свят!