Александър Градинаров
Архетип (48) (Другият ключ за Да Винчи код)

47
Маската на смъртта

Давид сънува кошмари. Откъслечни епизоди от боя с Кастрака. Въпреки отрязаните си ръце, той оживяваше. В съня си Давид изпита моментно облекчение.

Събуди го звън. Изобщо не искаше да отваря очи. Проклетият входен звънец.

„Идваха да го арестуват!“ — беше първото, което помисли.

Той скочи и се спусна към вратата. Полугол. Уплашен до смърт.

Понечи да отвори вратата, но се уплаши и погледна през шпионката. Отвратителната състарена и обрамчена с дълги, сплъстени коси глава на Кастрака се хилеше насреща му с гадно отекло око. Мъртвецът само за миг повдигна черните очила и отново ги спусна пред очите си. Дори през дъските на вратата се чувстваше дъхът му на отходна яма, на леш, на благо.

— Къде е брат ми? — попита зомбито, сякаш го виждаше през вратата. — Отваряй!

Самият Родолфо Кач се зъбеше насреща му! Изглеждаше абсолютно невменяем, с блуждаещ лъскав поглед и мръсно увиснала уста, от която течеше лига. Давид измънка, че не е го виждал. Но шантавият го заплаши да внимава, защото знаел, че снощи са били заедно! Той присви пепелявите си очи на хищна птица. Дори гласът му звучеше бутафорно, но момчето беше твърде изплашено, за да го съобрази. Качамака погледна бързо към улицата, приближи устни до шпионката, като да я лапне.

— Ще ти нацепя розовия задник, ако ме бъзикаш, чуваш ли! — заплаши той. — Къде е онзи кучи син! Да не мъти нещо с оная курва майка си?

Психопатът извади голям нож и удари с него по вратата. Давид извика, че нищо не знае.

Лудият изчезна като привидение. Давид се облегна на вратата. В пулсиращия полумрак на антрето чуваше биенето на сърцето си. От стаята на Гергана Михайлова не се долавяше звук.

Наплиска лицето си. Не откри нищо за ядене в кухнята. Изпитваше вълчи глад. Виеше му се свят. Дъртата беше зарязала всякаква домашна грижа. Спеше до обед, после цапотеше картини. Къщата тънеше в мръсотия. Давид открехна вратата на бърлогата й с неприятното чувство, че старата е хвърлила топа. Уплаши се, че ще остане сам. Тази перспектива, която преди му изглеждаше примамлива, сега му се стори ужасна!

Гергана Михайлова спеше като младенец, а в стаята й смърдеше на конска ясла. Давид се промъкна на пръсти и взе последните десет лева от чантата й.

Изхвърча навън. Могъщата глава на слънцето бълваше светлина и дъхът на улицата бе горещ като на митично чудовище. Докато тичаше край нажежените каменни зидове, той се почувства свободен. Само една малка черна сянка висеше забита с карфица в тила му и го гризеше.

В магазина за хранителни стоки завари опашка. Искаше да офейка, за да не познаят какво е извършил, но гладът го спря. Нареди се последен и заброи мухите по тавана. Пресмяташе какво да купи. Обърна се и едва не извика. Мара Петолевката го следеше втренчено. Изглеждаше съвсем различно от снощната бясна проститутка. Усмихна му се виновно, както се усмихват някои измъчени от тревоги жени. Сякаш Давид можеше да й върне сина. Сякаш беше станал вътрешен в някаква голяма игра, за да ходатайства пред тези, които разполагат с живота на хората.

Мара изостави реда си и се приближи до момчето. Лицето й имаше полуумолително, полузаплашително изражение и тази двойственост го наежи. Започна да го разпитва за сина си. Като че ли Кастрака е заблудена овца, а Давид овчарско куче, отговорно за нея. Като че ли нехранимайкото не беше изчезвал стотици пъти, та именно сега всички се грижеха за съдбата му.

Нервността й привлече вниманието на всички. От опашката започнаха да се обръщат, а продавачката чак спря да тегли буца сирене, за да хвърли подозрителен поглед към двамата.

Внезапно проститутката го помилва, сякаш милваше собствения си син. Тази нескопосна ласка от курва заедно с вялите й думи, примесени с вулгарен парфюм, разтърсиха момчето до дъно. Отвърна й троснато, че нищо не знае за сина й. Погледна я с невинните си очи на убиец, а тя му отвърна с усмивка на бита кучка. Помоли го, ако научи нещо за сина й, да не се страхува да й го съобщи. (Защо, по дяволите, да се страхува?)

Давид й обеща. Тя му се извини и се нареди отново на опашката. Роклята й беше разкопчана и черният й сутиен се виждаше, добре попълнен от месестите й гърди. Давид направи покупките си и се измъкна от магазина. Вън спря, не знаеше какво да предприеме. После бавно пое към къщи.

Мара го застигна по пътя. Той чу учестеното й дишане и дрънкането на бутилки в пазарската й чанта. Тя го извика по име, Давид забави ход и спря. Жената изглеждаше развълнувана. Момчето се изчерви, но не знаеше как да скрие вълнението си. Тя му каза, че когато иска, може да я посети; щяла да му свари чай и кекс да му предложи, изобщо… Нали? Ами да, още сега, веднага! Защо не? Да заповяда на обед, имала сърми. Той промърмори, че му било неудобно, но я последва като кученце.

Докато вървяха, Давид й предложи да носи чантата с покупки и тази проява на кавалерство я възхити. Призна, че е сладур и че дяволски добре се оправя с жените. Ощипа го по бузата и той отново усети парфюма й, истински третокласен опиум. Двамата крачеха рамо до рамо и тя го хвана под ръка. Давид се чувстваше горд, но същевременно му идеше да потъне от срам. Проститутките, както всички знаят, не стават за майки. Но сега всичко това рискуваше да се промени.

Влязоха в къщата й — мрачна съборетина. Изкачиха паянтовите, дървени стълби и тръгнаха по коридор с провесено пране. Петолевката покани момчето в обширна стая, която изпълняваше смесени функции на кухня, спалня и всекидневна. Миризмата на Кастрака витаеше из въздуха. Усети я още по стълбите, но тук го удари в носа — силна, натрапчива, непоносима.

— Чай? — попита Петолевката и уточни с намигане, че тя е на ракия.

Давид й пласира една от най-милите си усмивки. Помисли, че ако тя направи главата, той ще може да прерови вещите на Кастрака. Можеше да попадне на следа от статуетката, която снощи тъпо забрави.

Мара обяви закачливо, че не му предлага алкохол. Тя се засмя, изу сандалите си и тръгна боса из стаята. Сега Давид разбираше защо Кастрака не го води никога вкъщи. Завесите бяха спуснати. Хаосът създаваше интимност, която накара момчето да се почувства вкъщи. Сега, когато Кастрака го нямаше, а на Дъртата й хлопаше дъската, Мара можеше да му предложи да остане. Тя нямаше други деца, той бе останал без майка и баща.

— Много е задушно в стаите, не се диша — нареждаше Петолевката и му предложи да си свали ризата.

Тя извади бутилка гроздова от хладилника и прасна чайника на котлона. После извади пакет „Марлборо“ от чантата си и му предложи една.

— Знам, че пушиш в клозета — подхвърли тя.

Той запали галантно цигарата й, после своята. Мара си наля ракия, намигна му, обърна чашката на един дъх и пак си наля. Пушеше с дълбоки всмуквания и гълташе дима. После го изпускаше шумно през носа. Седяха един срещу друг в душната, полутъмна стая; пушеха цигари, гледаха се и се усмихваха съучастнически.

Давид имаше нереалното усещане, че е заел мястото на Кастрака. Мара пушеше цигара от цигара и обръщаше чашките на конвейер. После обяви, че й е горещо, и си свали роклята. Остана по черен комбинезон, с който си вееше откъм бедрата. Имаше обли рамене и пищна гръд. Каза на Давид, че е много мил; ако бил неин син, щяла да го боготвори. Нищо нямала да му отказва, докато нейният Краси бил безобразен хулиган и пройдоха. И й посягал, а всички знаят, че това е светотатство. Момчето я попита за Родолфо, но тя му отвърна сухо, че този луд за връзване бил заварен от първия брак на покойния й мъж, бандита. Проститутката махна с ръка, като отпъди неприятен спомен.

— Ако знаеш снощи какви премеждия имах — започна сподавено тя.

Едно старо чучело от квартала й поискало вампирски секс в запустяла сграда! Старата централа му била мечта и й предложил сто евро за услугата. Откачен. Но щом плаща, желанието на клиента е първа божа заповед на тротоара. Пристигали те в Старата централа, когато мъжки силует се прокраднал към запустялата сграда. Клошар отивал да пикае. Но луната го осветила и тя познала доведеника си Родолфо, който уж бил затворен в лудницата. Дръпнал й се фъша, като зърнала този изверг. Той отдавна я заплашвал да й тегли ножа. А клиентът напирал за свирка на лунна светлина и си пуснал на уокмена Фюр Елизе. Тя клекнала да работи, а отвътре се понесли нечовешки вопли, сякаш режели някого на парчета. Без малко да му отхапе керестето, а клиентът се кефел, че вампирите крещели. Луда работа. Скочила тя да бяга, но някакво привидение с маска изскочило между развалините и се спуснало отгоре им. Обаче кака Мара с един тупаник го пратила по дяволите.

Давид потръпна от ужас.

Тя му заразправя, че разни откачени ходят да се шибат в Старата централа. Садо-мазо, ако нещо му говори. С маски, камшици, гвоздеи и вериги. Нямало да се учуди, ако намерят там заклани. Давид я попита дали Родолфо е човекът с маската? Мара избухна, че Родолфо е изверг. Не бил наред с главата! Искал да я снима гола в кревата. Актът бил най-върховното изкуство на земята. Тъй ли, рекла му, ако твоят акт е изкуство, аз съм Мона Лиза на тротоара. И тогава той побеснял и я забъхтил по главата. Разкъсал дрехите й и й вдигнал краката. Тя се усмихна презрително и махна с ръка. Идиот! Изнасилил я за едното чудо! Нямал представа какво била преживяла с тоя садист Качамаков. Иначе бил адски надарен между краката. Не я оставял, докато не задоволи всичките му гнусни желания.

Тя пак си наля и запали нова цигара.

Изведнъж пиянството започна да й личи. Начервената й уста набъбна, а гърдите й се оросиха с пот, която плъзна към корема и в лъскави струйки под мишниците.

— Тази мръсна гад Родолфо научи Краси да ме третира като пачавра. Разбираш ли, миличък. Напиваше ме, после викаше малкия ми Краси и ме таковаше пред него. Какъв мръсник! Снощи като го видях, ми се подкосиха краката.

Давид й каза, че Кач го посетил сутринта, преди да се срещнат в магазина. Питал за нея. Мара го зяпна, сякаш не разбираше за какво й говори. Лицето й ужасно пребледня.

— Какво те пита този садист? — запелтечи тя, като придоби дар слово. Тя се затюхка как е избягал от лудницата. Дали оная кучка Зумпалова не му помага?

Давид сви рамене, но жената го разтърси. Изглеждаше побъркана от уплаха, направо не на себе си.

— Какво каза? — крещеше тя. — За бога, говори! Знаеше ли, че съм говорила с онази кука с шибаното име?

Петолевката призна, че я разпитвали от полицията. Тя използвала случая да натопи Кач до шия. Едно перверзно ченге, как му беше шибаното име, й обещало пълна дискретност, но ето че се разсмърдяло с мръсната си уста. А тя, глупачката, си направила труда да разрови из нещата на Кач и да измъкне на бял ден циничните му изповеди на психопат, убиец и сексманиак. Тя подхвърли на Давид парцалива тетрадка, която тупна като стара баница върху масата. Момчето я взе в ръце.

Мара го заряза и се спусна към прозорците. Тя открехна завесата и се втренчи долу в минувачите.

— Това животно ще довтаса всеки миг! — изхлипа ужасено тя. — Добре, че смених бравата.

В потвърждение на думите й, плътни, тежки удари отекнаха като гонг в пустото стълбище.

Проститутката извика, че ще й прережат гръкляна! Огледа се диво, сграби врящия чайник от котлона и излетя в коридора. Крещеше, че ще му смени физиономията на това копеле! Давид се уплаши. Ако Кач ги пипне, ще ги разфасова. Като не знаеше къде да я скрие, момчето пъхна тетрадката в джоба на джинсите си и последва разярената жена в коридора.

Мара се спусна към прозореца, за да попари с вряла вода щурмуващия входа враг. Давид я последва по петите. Пищният силует на полудялата от страх жена запълни светлото поле на стъклата. Чайникът в ръката й хвърляше пара. Зад големия гардероб до прозореца изникна едра сянка. Мара се опита да побегне обратно, но черната сянка я удари с голям войнишки щик в гърба. Проститутката извика на момчето да бяга и задраска с нокти по гардероба, за да се задържи. Тъмният силует на убиеца буквално прекърши жената. Дългият войнишки щик се издигна отново и потъна до дръжката между пищните й гърди. Черна кръв изригна от раната и тогава Давид видя бялата мъртвешка маска върху лицето на убиеца.

Побягна в коридора. Прескачаше панерите с мръсно бельо, събаряше кашони, за да препречи пътя на преследвача си. В дъното момчето прекоси като светкавица общата кухня и изскочи на балкона. Три етажа по-долу сивият квадрат на вътрешен двор пулсираше пред очите му. Давид блокира остъклената врата на балкона с първия попаднал стол и потърси път за спасение. Запустялата сграда отсреща бе опожарена от скитащи. Фасадата стърчеше изтърбушена, злокобна и опулена.

Зад гърба му стъклото на балконската врата изтрещя и една ръка в кожена ръкавица се провря през дупката, за да махне стола. Давид прекрачи перилата на балкона и без да гледа надолу, скочи към овъглената веранда на съседната сграда. Пръстите му се вкопчиха в дървения й парапет, краката му се залюляха. Обгорената конструкция изпращя, откъсна се от стената и полетя заедно с момчето. Падна настрани като американска противопожарна стълба, блъсна верандата на долния етаж и изтърси момчето.

Давид си отдъхна чак когато изхвръкна вън и се смеси с тълпата на улицата. Искаше му се да избяга далеко, да се скрие в миша дупка или да се разтвори във въздуха като прах. Той заобиколи градската градина, притаи се в храстите и започна да наблюдава входа на запустялата сграда.

Остана в прикритието си близо час, но никой не се появи. Наоколо хората се суетяха. Други седяха по масите на многобройните кафенета, ядяха и пиеха.

Давид изпита вълчи глад. Напразно се опитваше да разсъждава логично. Фактът, че Мара бе сменила бравата, не означаваше нищо. Кастрака бе дал на брат си новия ключ. Лудият закла проститутката заради предателствата й. Като единствен свидетел на престъплението, Давид ставаше жертва номер едно в черния списък на Кач. Трябваше да се спасява.

Малкият беглец се измъкна от прикритието си и изведнъж съобрази, че е бос и гол до кръста. Прах и нечистотии покриваха тялото му, панталонът му висеше раздран. От една маса го зяпаха дебел мъж и безвкусно натруфена жена.

— Не бях виждал досега българче да проси — каза намусено дебелакът и разклати златния ролекс на китката си.

— Все по-нахални стават — припя жената и издаде напред начервените си устни, за да лапне края на скъпата цигара.

Напук на страха, напук на отвращението и желанието да си отмъсти, той се приближи към масата и протегна ръка.

— Майка ми и баща ми ги убиха. Баба ми откачи. Нямам дом. Дайте ми поне да ям.

Мъжът впи очи в него, извади дебелия си портфейл и му хвърли един лев.

— Да те няма! — изсумтя той.

Давид взе парите, смигна на курвата с начервените устни и се завъртя на пети. Като се озърташе вляво и дясно, момчето се отдалечи. За пръв път, откакто майка му и баща му изчезнаха, той се почувства на мястото си. Удобно настанен в собствената си кожа. Беше останал без дрехи, без пари, без подслон. По петите го гонеше луд убиец, но Давид се оправяше сам. Дори спечели пари. Той си помисли, че Ребис го закриля.

За прибиране вкъщи не можеше да става и дума. Имаше три възможности: да алармира доктор Хама, да се скрие при Зина или да се свърже с Кантор. Първите два варианта не го вдъхновиха. Смътни подозрения се въртяха из главата му. „Само враговете ти ще те извадят от калта“, беше казал полковник Кръв. Не трябваше да се осланя на никой друг, освен на враговете си! Ако някой може да го отърве от Кач, това е само Кантор.

Давид купи парче салам. Вмъкна се в коридора на онази сграда, където снощи се маскира като момиче. Клекна до варелите и заръфа колбаса. През задния двор можеше да изфиряса в случай на нужда. Гризеше бързо салама, като не изпускаше из очи вратата. Когато привърши, отиде до първата телефонна кабина и набра номера на Кантор. Линията даваше заето.

Кач търси Кастрака, за да избягат, разсъждаваше момчето. Той ще открие касапницата в Старата централа, ще проследи пътя на влаченото тяло и ще се сети кой е виновникът.

Давид се върна във входа на кооперацията и клекна пак зад варелите. Нещо му убиваше в джоба. Извади оръфаната тетрадка на Качамака и я разгърна. Вътре имаше цитати. Една фраза привлече вниманието му. Умопомраченият Родолфо я беше надраскал с неугледния си, нагърчен почерк:

„Всяко предумишлено убийство, дори най-гнусното, може да се разглежда като креативен акт на любов. Защото творчеството означава поемане на отговорност и като очистим ближния си, ние се натоварваме с важната задача да го представяме пред останалия идиотски свят. От успеха на тази мисия се определя правото ни да бъдем убийци. Страхът от угризения е страж пред желанието ни за саморазправа. Угризения не за убития, естествено, а за похабения дух, който сме неспособни да оползотворим. Угризенията са доказателство за нашата собствена посредственост!…“

Давид се запита кого цитира Родолфо. Угризенията са нашата собствена посредственост. Момчето не разбра последните думи. Уплаши се, че след като ликвидира Кастрака в Старата централа, той става отговорен за неговото вече несъществуващо Аз. Долните качества на хулигана сякаш се просмукваха в сърцето му. Отначало неусетно, но ето че изплуваха като удавници на повърхността на съзнанието му. И техните обезобразени трупове надигаха глави!

Момчето потръпна и захвърли мазната тетрадка в първия варел. Той се сети отново за Кантор и за телефонния номер, който му беше дал в случай на нужда. Крайно време бе да му позвъни отново.

В същия миг вратата се отвори и два огромни силуета нахълтаха в коридора. Бяха извънредно дебели, истински самоходни бъчви. Докато реши да избяга, те достигнаха варелите и започнаха да се облекчават.

— Мислиш ли, че ще се съпротивлява? — попита глухо единият.

— Свършен е — отвърна с отвратително лепкав глас другият. — Снощи му пръснах гъза с олово.

Огромният му корем опираше варела, а мощната му струя барабанеше по ламарината. Първият изпъшка страхливо и сега момчето разпозна майор Кочев. Другият беше дебелакът, който снощи стреля по Кантор. Кочев изхлипа, че отиват право в устата на вълка. Дебелакът го успокои, че дори идиоти като Кръв се надяват до последния момент.

Давид остана свит зад варелите. После изхвръкна, за да предупреди Кантор за убийците.