Александър Градинаров
Архетип (13)

(Другият ключ за Да Винчи код)

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
1,3 (× 9 гласа)

12
Психоложката и ченгето

На следващата сутрин, точно в седем и половина, Зина Зумпалова сдаде нощното дежурство в лудницата, скочи в огненочервения си голф и отпраши към града. Шофираше спортно, с много газ и спирачка. Градът още спеше, а тя отиваше на среща с едрокалибрено ченге. Не й пукаше от нищо.

Зина зави при Пантеона на червено, профуча край Халите и наду по правата към кея. Минута по-късно тя закова на паркинга на хотел „Риц“ и изключи мотора. Остана няколко мига на седалката, втренчена към белите перила на кея. Слънцето изгря и хвърли розови отблясъци по гладката повърхност на голямата река. Зина изпита спешна нужда от гореща вана и чаша джин, в която парчета лед да звънкат закачливо. Чувстваше се мръсна, гадна и изтощена. Същевременно дяволски доволна и уверена в себе си.

Цяла нощ тя разпитва Родолфо Кач като палач жертвата си. Терапията, започнала в амбулаторната камионетка, продължи в отделението за буйни „Изолатора“, където психиатърката приложи на болника цял арсенал от позволени и непозволени средства, с които разполагаше. След сексуалния харазъм, тя го натъпка с дрога. Забърка му някакъв взривен коктейл собствено производство, с който да му развърже езика. Какво, по дяволите, стана със статуетката? Къде я скри? Но не успя да изкопчи нищо. Кач мучеше и се кикотеше като ненормален. Все пак тя накара това животно да се изпразни десетина пъти с надеждата да го омаломощи. Да го лиши от онова чисто мъжко чувство на превъзходство, върху което се крепеше егото на този първобитен звяр. Но дори лишен от семенните си запаси, легендарният член на Кач стърчеше като лъскав паметник върху обрасъл с трева терен. Сякаш фалосът водеше свой живот, независимо от плачевното състояние на господаря си.

Зина Зумпалова се измъкна лениво от колата, разкърши се и запали цигара. После извади мобилния си телефон и набра номера на майор Кочев.

— Как си, Мечо Пух? — измърка тя и без да чака отговор, заповяда — В „Риц“ съм. Качи се направо на 13-ия етаж в стая 1302. Побързай!

Тя затвори и тръгна към централния вход на хотела.

Докато й подаваше ключа, момчето на рецепцията й намигна. Доктор Зумпалова беше чест и тачен гост на хотела. Тя наемаше винаги една и съща стая на последния етаж с изглед към Дунава.

Докато летеше с асансьора, Зина си мислеше, че трябва на всяка цена да спечели Кочев за каузата си. Ако Кач й беше признал местонахождението на статуетката, тя изобщо не би се занимавала с това ченге. Но Кач се оказа дебела тиква. От какво се страхуваше толкова този катил?… Още днес в играта щяха да влязат основните антагонисти. Директорът на лудницата, доктор Хамамов, оставаше нейна грижа. Майор Кочев трябваше да елиминира по някакъв начин онзи задграничен агент. Вероятно той смразяваше кръвта на Качамаков и го караше да мълчи като риба. Този тип й навяваше нещо познато. Зумпалова започна да рови назад в миналото си. Беше ли лягала някога с този гранясал сухар?

В общата си класификация за мъжете, Зина ги делеше на две категории: такива, с които е лягала, и други, с които още не е. Но тъй като не водеше строга отчетност за похожденията си, по някой път се случваше съвсем искрено да си зададе въпроса: „Чукала ли съм го този или пък не?“ За Зина сексът беше като дишането, като пиенето на вода или ходенето по нужда. Прещракаше ли я между краката, тя трябваше да си го получи веднага и в големи количества. За нея сексът беше като дрога, от която нямаше отърване, а с годините ставаше по-зависима.

Стая 1302 бе отключена. Зина влезе, но само притвори вратата. Съблече се в движение и се пъхна под душа. Минути по-късно, тя попиваше нежно с хавлията водните капки по тялото си. После се излегна в широкото легло, набра номера на рум сервис и поръча бутилка Гилби’с, Швепс и кофичка с лед. Пиеше ли джин това ченге? Ако не, толкова по-зле.

Тя още веднъж си представи напращелия врат на Кочев и издутия от конски тестиси шлиц на униформения му панталон. Имаше нюх за тези неща. Всяка част от човешкото тяло говореше с най-малки подробности за това, какво може да очаква от собственика й. Е, Кочев нямаше да е като Кач, това е ясно. Кач е чудовище от супер класа. Истински гаден сперматозавър, записан във всички червени книги на изчезналите видове… Само при мисълта за бясната среднощна езда и за многобройните оргазми, които това диво животно я накара да изпита, Зина почувства влага между бедрата и плъзна натам ръка, за да се погали.

Изведнъж тя загря защо Кач бе толкова потентен снощи. Дължеше се на Хермафродита. Готова беше да се хване на бас. Това копеле бе държало твърде дълго статуетката под възглавницата си! Тя потръпна. Възможно ли бе да смуче директно енергия от Идола? Възможно ли е статуетката да служи като проводник на Архетипна сила?

На вратата се почука. Тя извика да оставят подноса в преддверието и с известно съжаление извади пръсти от влагалището си. Всеки момент Кочев можеше да дебаркира. Не трябваше да го плаши още от самото начало. Ако Кач беше вълк единак, с когото всичко бе позволено, Кочев си оставаше едно добре дресирано полицейско куче. Не така спонтанно любвеобилен, но с доста потиснати неща, складирани в задния двор на подсъзнанието. Ако тя успееше да ги отприщи и да го насъска по следата, той би могъл да се окаже по-ефикасен любовник и от Кач.

Зина наметна хавлията и внесе подноса с пиенето в стаята. Забърка джин с тоник, с повече джин, с по-малко лед и лимон, и го обърна на един дъх. Млясна с добре оформените си тънки устни и впи зелени очи в огледалото. Беше съблазнителна. По това спор нямаше. Красива, умна и сексапилна. Кучка и половина! Ето това беше тя.

Зина разтвори леко пеньоара и огледа перфектното си тяло. Големите й тежки гърди, заобленият изпъкнал ханш, мускулестите бедра… Само едно нещо липсваше в тази картинка, за да стане истински неотразима. Една малка розова пишка щеше да я превърне в непобедима богиня в този гаден мъжки свят. На вратата се почука пак. Този път можеше да е само Кочев.

Майор Кочев сдаде нощното дежурство и напусна централното градско управление на полицията с облекчение. Той прекоси бързо паркинга пред сградата, облицована с пожълтял камък, отключи старото си черно БМВ и вече потъваше вътре, когато забеляза суперченгето от предната вечер да се насочва стремително към централния вход. Кочев изруга, сниши се и задържа ръка на стартера, да не би онзи да се обърне, чувайки ръмженето на мотора.

Когато агентът от сигурността затвори вратата зад гърба си, майорът бързо даде контакт и понечи да потегли, но в същия миг мобилният му започна да ръмжи. С разтреперани пръсти Кочев го поднесе към ухото си, в което Зина вече редеше заповедите си. В следващия миг той с ужас забеляза, че вратата на главния вход се отвори отново и супер ченгето подаде обратно навън глава, сякаш бе чул иззвъняването на нокиата. Кочев потегли както можа. Едва не оплете ръце, докато Зина Зумпалова сладко му шушнеше по телефона с грапавия си глас. БМВ-то пропълзя през паркинга и се вля успешно в рехавото улично движение.

Като мъж, наближаващ петдесетте, майор Кочев имаше една камара проблеми. Страшни, неразрешими проблеми. Проблеми с работата, проблеми със семейството, проблеми с личния живот.

Само преди шест-седем години всичко изглеждаше толкова просто, елементарно, здраво и непоклатимо. Толкова хармонично и неизменно вечно, че когато Кочев си спомни за тези времена на блажено безделие, струваше му се, че е преживял някакъв райски сън. Гадната годинка, която преобърна всичко с краката наопаки, беше осемдесет и девета. До този момент животът на Кочев течеше безметежно, а бъдещето му изглеждаше предначертано, като че ли от самата божия ръка, която по онова време се наричаше по друг начин. След като завърши школата в Симеоново, го назначиха на работа и той започна да пълзи нагоре в служебната йерархия. Като повечето ченгета от онази епоха, Кочев беше романтична свиня. Романтиката беше свързана с твърдото убеждение, че служи на някаква велика идея. А свинщината се състоеше във факта, че тази велика идея не беше нищо друго, освен една тиранична доктрина. Но за Кочев естествено беше далеч по-изгодно да си затваря очите за второто. Той си гледаше службата и толкова. Когато обаче наяве излязоха всички кирливи ризи на „великата идея“ и светът от лъжи и насилие се сгромоляса, за всички стана ясно, че Кочев, както и много други като него, не е рицар на правата вяра, ами най-обикновен пазвантин на тъп малограмотен диктатор и неговата торбаланска свита. Но как беше възможно той, майор Кочев, да сложи току-така кръст на миналото си и да признае, че всъщност съвсем целенасочено се е залъгвал. И то само за да си пълни джоба. Защото е имал кротка службица и дебела заплата и заради готовността си да бъхти недоволните си съграждани по главата. Ето как Кочев се озова пред неразрешима дилема, с която живееше оттогава. Така той се превърна в една от многото романтични свинюги, населяващи обширните пространства от Елба до Японско море. Тези индивиди станаха известни в аналите на тайните служби като ХСС (хибриди със смесено самочувствие), които Гергана Михайлова, без да знае тази подробност, проклинаше с удоволствие.

От онзи превратен момент в осемдесет и девета изминаха седем години и за това време Кочев се промени. И то по много особен начин, защото именно романтичната му част стана свинска, а свинската — романтична. Преди Кочев беше неподкупен, верен като псе служител на един репресивен режим. Сега той беше станал обикновено корумпирано ченге на третокласна скапана демокрация. Свинското му самозалъгване отпреди се беше изродило в някаква носталгия по доброто старо време, по отминалите дни на чест и слава, когато той още наивно вярваше, че е мъж на място. И дори нещо повече — „рицар на доброто“! Понастоящем той беше тотално разкапан; взимаше рушвети, пълнеше гуша от връзки с мафията, която се управляваше от бивши негови колеги, но пък култивираше угризения и все търсеше да изкупи свинщините си с някое и друго добро дело. Същото беше и в личния му живот. Жена му отдавна се беше превърнала в дойна крава, свиня за разплод, боже опази!… Всеки път, като събореше в кревата тази цоцолана, Кочев отдаваше дължимото на свинската си същност. Но грухтенето на дванайсеткинята само го отвращаваше.

И сега, докато летеше като луд към хотел „Риц“, на чийто последен етаж го очакваше една супермацка със супер гъз и цици, майор Кочев се почувства отново романтичен рицар. Нещо като посткомунистически Джеймс Бонд в атака.

За сексуалната кариера на Кочев Зина Зумпалова беше като шестица от ТОТО-то. Дори не бе мечтал да го огрее такова чудо. Зина принадлежеше на друг свят, свят, който караше Кочев да се изприщва. Той тръпнеше при мисълта, че само след минути ще й го отпере между напращелите бедра. Топките му се бяха подули като циците на бременна жена. Нямаше търпение да се освободи от натрупания семенен товар.

Полицаят паркира, измъкна се от автомобила и заклати задник към входа на хотел „Риц“. Асансьорът го пое нагоре към райското гнезденце. На тринадесетия етаж по червената плюшена пътека в коридора стигна до стая 1302.

Вратата стоеше полуоткрехната. Кочев понечи да почука галантно, но рефлексът му на ченге го спря. Какво, по дяволите, означаваше тази полуотворена врата? Той запрехвърля през главата си кой би могъл да му погоди мръсен номер. Като всяко ченге, забъркано в нечисти афери, Кочев имаше врагове. Снощи, той си спечели още един: специалният агент Канторджиев. Полицаят потръпна при мисълта за този кървав екзекутор. На всичкото отгоре Зумпалова му отмъкна жертвата под носа.

Кочев бутна вратата и проникна безшумно в коридора към стаята. Очите му бързо свикнаха с полумрака. На пода се въргаляха дамски обувки и разхвърляно дантелено бельо. От тези възбуждащи аксесоари му се зави свят. Ами ако я бяха очистили и му лепнеха убийството? Той се вцепени, че ей сега ще види бялото тяло с прекършен врат на земята. Кочев извади патлака си и направи още една крачка.

Силен удар в глезена го спъна. Той полетя и се просна по очи, пистолетът отхвръкна от ръката му. Макар и затлъстял, Кочев пазеше нещо от някогашната си гъвкавост на шампион по жиу-жицу на випуска си от школата за ченгета. Той се извърна по гръб и направи подсечка с крак. Едно голо парфюмирано тяло падна в прегръдките му и един дрезгав познат глас му нареди.

— Сграбчи ме здраво, Мечо Пух!

В следващия миг Кочев се озова право в мечтаното отверстие. Проникна навътре като банан в рог на изобилието, на сантиметри от седмото небе. Преживяването му надмина всички очаквания. В продължение на два часа майорът се изпразни три пъти сред крясъци, дращене и бясна езда. Трябваше му още половин час, за да дойде на себе си след последния залп и за да разбере, че е още жив. Все още тук, на тази грешна земя. Изпълваше го усещането, че е свиня и рицар едновременно. Рицар на прекрасна дама и нейна вярна, влюбена до уши разплодна свиня.

Когато грухтенето на Кочев затихна, Зина вече водеше с няколко оргазма и беше твърде напред с материала, за да го спира. Разбира се, тя можеше да притисне члена му и да прекъсне семеизпразването, но предпочиташе да принесе жертва на Богинята. Великата Майка беше жадна за всяка бяла капка. С всяко мъжко изпразване тя ставаше още по-могъща и увеличаваше своята благосклонност към вярната си жрица. Нали затова в сублимния момент всички крещяха: хвърли всичко вътре, избамкай докрай пюрето, дай ми млекцето, опръскай ме цялата! Психоложката почувства изтичането на спермата в презерватива и моментално го сравни със снощните гейзерни изблици на Кач. Не беше същото, разбира се. Но за такъв шопар като Кочев хич не беше зле.

— Ще ми го направиш ли пак, Свинчо? — прошепна тя с мъркащия си глас, като продължаваше да го милва.

Кочев отвори очи и се усмихна признателно. Имаше гладка, лъскава като сатен кожа и почти никакви косми. „В него има нещо женско“ — помисли си психоложката. Точно това я привличаше в тази свиня. Сигурно приличаше на майка си, тя беше готова да се закълне в това. Мъже, които приличаха на бащите си, бяха непоносими, гадни изнасилвачи. Това животно Кач например!

— Страхотна фига имаш — изфъфли замечтано Кочев с усещането, че прави първокласен комплимент.

— Обожавам мъже, които се чукат като за последен път — призна тя.

— Кой, аз ли? — искрено се учуди полицаят. Пулсациите на влагалището й възраждаха омекналия му член за нов живот. Това го изпълни с гордост.

— Трябва задник, за да се опълчиш на такава мъртвешка муцуна заради едно ебане. Как се оправи с него сутринта?

Въпросът й го вледени. Зумпалова протегна ръка към цигарите на нощното шкафче и запали една. Светлината на огънчето й позволи да следи изражението на този похотлив прасок. Тя отново го попита за мъртвешката глава.

— Каза, че ще ви посети в психото — изломоти Кочев.

Лъже, помисли си психоложката.

— На твое място бих се страхувала още повече — добави подмолно тя.

Кочев я попита защо, но с мъка контролираше гласа си.

— Този тип е убиец, Мечо Пух. Опасен, безскрупулен психопат, а ти ми помогна да му измъкна плячката под носа. Искаш ли джин?

Полицаят кимна автоматично. Както го беше яхнала, Зумпалова правеше леки въртеливи движения от кръста. Тя лапна цигарата, наля джин с тоник, добави лед в чашата и му я подаде. Той отпи с доволно ръмжене. Психоложката му обясни, че нищо не побърква повече една жена от мъж, който нехае за смъртта. Не велики фрази или героични постъпки, а просто несъкрушимо безгрижие.

— Ти си мъртвец в проект, майор Кочев — изсъска тя, — а аз съм може би последната жена, с която се чукаш.

Кочев без малко не се напика при тези думи. Побиха го тръпки, които се превърнаха в буен тласък в слабините.

— Знаеш ли поне кой е Кантор, като говориш? — изхриптя той, докато набираше скорост.

— Достатъчно е да видя фациеса му на изкормвач. Много хора лежат на съвестта му, това е ясно.

Кочев запелтечи, че полковник Григор Канторджиев е бивша ръка на режима на Живков. Чистач класа, прякорът му е полковник Кръв. Руснаците му викали Гриша Вампира. Смятало се, че именно той е ликвидирал Георги Марков по лична заръка на Тата. Ах, страхотна фига имаш! Центрофугата на Перла-6 ряпа да яде. Тя изхлипа окуражена и завъртя още по-бясно гореспоменатата. Запита го на пресекулки за какъв дявол това супер ченге ще се занимава с шизофреника Качамаков?

— За Раков чувала ли си? — попита полицаят.

Тя поклати неопределено глава. Знаеше много добре кой е Раков, но остави Кочев да се прави на мъж, като й обяснява неща, от които нямаше понятие. Финансовата империя Раков беше икономическото пипало на Партията, свързано с руската мафия. Тази мощна полулегална структура се интересуваше от някаква статуетка, открадната от Качамаков. Кръв изпълняваше тяхна поръчка. Естествено, глупак такъв! Удивително, колко бързо летеше слухът все пак, реши Зина. Кочев й сподели, че полицейското управление е на нокти. И всичко рискувало да се стовари на неговата глава.

— Не трябва в никой случай да бъркаш в тази игра, Мечо Пух — предупреди го тя. — Не, задръж така! Чакай! Не мърдай, за бога!

Зина заби нокти в гърдите му и се изпъна цялата.

— Поведе ли ти по точки, загубен си! — хлипаше тя. Кочев само измуча въпросително.

Психоложката му нареди да направи пълна справка за Кантор. Ако се окажеше психиатричен контингент, вързан им е в кърпа. Тя изкрещя: „Пълен напред!“, завъртя таз и даде воля на гласа си.