Дейвид Балдачи
Хладнокръвният Стоун (93)

93

Грей и Симпсън напуснаха района на Капитолия непосредствено след размяната.

— Кога ще ни уведомят за ликвидирането на Кар и сина на Леся? — попита сенаторът.

— Всеки момент — отвърна Грей и с леко презрение добави: — Според мен не биваше да му признаваш, че лично си заповядал да го ликвидират.

— Не исках да умре, без да го знае. Удоволствието ми нямаше да е пълно.

— На твое място не бих го направил — поклати глава Грей.

Симпсън пое заповедите от ръката му, прегледа ги и каза:

— Мисля, че светът все пак е по-добро място след това, което направихме.

— Съгласен съм. Двама мъртви съветски лидери. В името на трайния мир.

— Но не ние обрахме лаврите.

— Защото го направихме на своя глава, без съгласуване.

— Патриотите винаги вършат каквото е нужно — отсече Симпсън. — А сега какво ще правим?

— Заповедите и мобилният телефон ще бъдат унищожени — отвърна Грей и протегна ръка да прибере листовете.

— Какво беше записано на този телефон? Не успях да го чуя.

— Това трябва да те радва, Роджър. В противен случай щеше да се наложи да убия и теб.

— Шегуваш се! — смаяно го зяпна Симпсън.

— Разбира се, че се шегувам — излъга Грей.

 

 

Новината стигна до Картър Грей точно в четири часа сутринта: екипът му е напълно унищожен, а Джон Кар и Хари Фин са успели да избягат. Очевидно годините не бяха повредили някогашната „машина за убиване“. Грей незабавно вдигна слушалката и се свърза със Симпсън.

— Е? — нетърпеливо попита сенаторът.

— Всичко върви по план, Роджър. Кар и Фин са мъртви, но няма да го разгласяваме. В момента върви операция по прикриване на следите.

— Отлично! Най-после ще забравим този кошмар.

Точно така. Грей остави слушалката.

По-късно през деня, след разчистването на строителната площадка, той се срещна с президента.

Главнокомандващият не беше особено щастлив от развоя на събитията.

— Какво е станало снощи, за бога? — с тревога попита той. — Докладваха ми, че е имало кръв и следи от престрелка!

— В сградата на недовършения Център за посетители успяхме да засечем Джон Кар и синът на Леся, сър.

— Господи! — възкликна президентът. — Насред Капитолия!

— Нямам идея как са успели да се промъкнат там. Веднага след като получихме сигнала, се насочихме към центъра със специализиран отряд командоси. Завърза се ожесточена престрелка.

— И какво се случи?

— Съответните хора бяха ликвидирани — неопределено отвърна Грей.

— Загуби от наша страна?

— За съжаление, да. Роднините им вече са информирани.

— А къде са труповете?

— Транспортирахме ги в чужбина за дискретно погребение. Трябва да запазим нещата в тайна, сър, защото не зная дали си представяте какво ще стане, ако пресата ги надуши.

— Аз съм президент на тази страна, Картър! — хладно го изгледа държавният глава. — Искам да зная какво означава всичко това, и то веднага!

Грей спокойно се облегна назад. Той отдавна знаеше, че ще се стигне до този момент. Извади заповедите от джоба си и ги остави върху писалището. Мобилният телефон вече беше унищожен, но тези хартийки бяха твърде ценни, за да последват съдбата му. Главно защото името му не фигурираше върху тях.

Президентът ги прочете и вдигна глава.

— Роджър Симпсън?

Грей мрачно кимна.

— Най-добре е да чуете цялата история, сър — тежко въздъхна той.

Разказът му беше почти пълна измислица, но прозвуча толкова достоверно и убедително, че президентът явно го прие за чиста монета.

— А какво е участието на Леся и Рейфилд Соломон? — попита той. — Соломон беше обявен за национален предател. Такъв ли е бил? Ако истината е друга, ще се наложи да оправяме нещата.

— Не мога да кажа със сигурност, че е бил предател, сър — въздъхна Грей.

— Но нали твърдеше, че именно предателството е било причината за неговото ликвидиране?

— В онзи момент всички бяхме убедени в това. Но днес не ми изглежда толкова сигурно. Ще се наложи отново да проуча някои факти.

— Направи го, Картър. Непременно го направи. И ако се окаже, че този човек е бил невинен, ние трябва открито да го признаем.

— Не ще и дума, сър. Още повече, че Рейфилд Соломон беше мой личен приятел.

— Не мога да повярвам, господи! — хвана се за главата президентът. — Нашата страна е ликвидирала двама съветски ръководители!

— И на мен ми беше трудно да го повярвам, сър.

— Искаш да кажеш, че не си бил в течение? — остро попита президентът.

— В онези години се действаше по различен начин — започна Грей, подбирайки внимателно думите си. — Периодично получавахме сведения за плановете на руснаците да нанесат удар срещу държавния глава на САЩ и вземахме съответните мерки. Но при пълна дискретност, защото обратното би означавало опасност от ядрен конфликт. Официално ние никога не сме планирали удари срещу съветски лидери, но сам разбирате, че те винаги са били част от правилата на Студената война.

— В такъв случай кой е заповядал убийствата на Андропов и Черненко? — нервно попита президентът.

— Такива заповеди не са минавали през мен.

— Искаш да кажеш, че е работа на Роджър Симпсън, въпреки че по онова време е бил само наблюдаващ агент, а не висш кадър?

— В никакъв случай, сър. Той не би могъл да разпореди подобна операция на своя глава. Със сигурност е получил зелена светлина от най-високо място, но по други канали.

— Канали, които са заобикаляли теб? Но защо? Нали ти си бил негов пряк началник?

— Не по всички въпроси, сър. Аз никога не съм крил отношението си към убийствата на чуждестранни лидери и съм се придържал към закона, който категорично ги забранява.

— Май по този въпрос ще трябва да си поговоря директно с Роджър — каза президентът.

— Не съм сигурен, че това ще бъде разумно, сър. Той възнамерява да се кандидатира за Белия дом, а на всичкото отгоре е член на вашата партия. Ако започнете разследване, има опасност нещата да стигнат до медиите. Знаете колко трудно се опазват тайните в днешно време.

— Знам, разбира се — въздъхна президентът. — Проклетите търсачи на сензации са навсякъде!

— А и какво очаквате да каже сенатор Симпсън? Подписът му стои под тези заповеди, но той несъмнено ще заяви, че ги е съгласувал на най-високо място. Може би ще твърди, че и аз съм знаел за тях. Не можете да го обвинявате, че иска да заличи следите си. Работата отдавна е свършена. Двама души са убити. Незаконно? Може би. Резултатът оправдава ли средствата? Според мен човечеството ще даде положителен отговор на този въпрос. Затова бих ви посъветвал да не разлайваме кучетата, господин президент. Нека си спят.

— Ще помисля, Картър. Но от теб искам постоянно да ме информираш за развоя на събитията.

— Има и още нещо, сър.

— Какво?

— Бих желал да се върна на работа като директор на Националния разузнавателен център. Единственото ми желание е да продължавам да служа на страната ни.

— Е, ти отлично знаеш, че тази длъжност все още е свободна. Ако я искаш, твоя е. Мисля, че няма да има проблем Сенатът да утвърди кандидатурата на един носител на Ордена на свободата.

— Наистина искам, сър.

— Оценявам твоята откровеност, Картър — стисна ръката му президентът. — Ти си истински патриот. Много бих желал да имаме повече хора като теб.

— Просто си върша работата, сър — скромно отговори Грей, изпускайки скрита въздишка на облекчение. Истинската причина за желанието му да се върне на работа като шеф на разузнаването беше далеч по-прозаична: изключителната охрана, която щеше да има на този пост, докато Джон Кар бе все още жив и на свобода.

— Знаеш ли, че от теб ще излезе един отличен президент?

— Благодаря, сър, но аз нямам нито качествата, нито амбициите за подобен пост — засмя се Грей. И съм твърде квалифициран за него, добави мислено той.

Онова, към което Грей действително се стремеше, беше реалната власт. От време на време президентът можеше да обявява война, но то ставаше рядко, по изключение. Във всичко останало той беше просто една представителна фигура.

Не след дълго Грей напусна Белия дом и се качи в хеликоптера си. Издигнал се във въздуха, той озадачено се запита къде е очакваното чувство за триумф. Беше получил каквото искаше, но се чувстваше тревожен и депресиран като никога в живота си.