Дейвид Балдачи
Хладнокръвният Стоун (1)

1

Както обикновено Хари Фин стана в шест и половина, направи си кафе, пусна кучето да потича в задния двор, взе си душ, избръсна се, събуди децата за училище и се зае да координира сложните половинчасови операции, включващи излапването на закуската, тъпченето на раниците и обуването на обувките, винаги придружени от кратки сръдни и спорове. Появи се и жена му, все още сънена, но готова да поеме ролята на майка/шофьор на три буйни хлапета, сред които един тийнейджър с независим дух.

Отдавна прехвърлил трийсет, Хари Фин все още беше с момчешки черти и ясносини очи, които не пропускаха нищо. Беше се оженил млад и обичаше съпругата си и трите си деца. Искрено беше привързан и към кучето — златист лабрадор с клепнали уши на име Джордж. Висок метър и осемдесет и шест, жилав и гъвкав, той имаше идеално телосложение за бегач на дълги разстояния. Беше облечен в обичайните си избелели дънки и свободно падаща риза. Кръглите очила и интелигентното вглъбено изражение му придаваха вид на счетоводител, който след всекидневната битка с числата обича да слуша „Аеросмит“. Въпреки атлетичната си фигура Хари Фин осигуряваше хляба на семейството (и айподите на децата) с острия си ум. Беше страхотно добър в работата си. Всъщност хората, които притежаваха неговите умения, бяха много малко. А оцелелите от тях още по-малко.

Той целуна съпругата си, прегърна децата, включително своенравния тийнейджър, след което грабна сака си, оставен до входната врата, и излезе. Качи се на тойотата приус и подкара към Националното летище на брега на Потомак. Официално то беше прекръстено на вашингтонско национално летище „Роналд Рейгън“, но за местните жители си остана просто „националното“. Фин паркира в близост до главния терминал, който представляваше няколко свързани помежду си купола, наподобяващи архитектурата на „Монтичело“ — любимото имение на Томас Джеферсън. Нарамил сака, стигна по ескалатора до просторната зала. Влезе в една тоалетна и се залови за работа. Извади дебело синьо яке със светлоотражателни ивици на ръкавите и сини работни панталони, пъргаво ги облече, окачи на шията си чифт оранжеви шумозаглушители, а на ревера му се появи истинска на вид служебна значка.

Използвайки проста маневра за отблокиране на турникета, той успя да се присъедини към тълпата служители на летището, които чакаха обичайната проверка преди влизането в района. По ирония на съдбата тази проверка не съдържаше нито един от компонентите за сигурност, прилагани върху обикновените пътници. Преминал безпроблемно отвъд бариерата, Фин си купи кафе и с нехайна походка се насочи към охраняваната врата, от която се излизаше на пистите.

— Коя смяна си? — запита той служителя, който вървеше пред него.

Докато му отговаряше, човекът задържа вратата отворена, за да му направи път.

— Аз току-що застъпвам — унило промърмори Фин. — А снощи висях до никое време заради скапания мач.

— На мен ли го казваш — кимна с разбиране мъжът.

Фин се спусна чевръсто по металните стъпала и се насочи към един „Боинг 737“, който беше в процес на подготовка за краткия полет до Детройт, откъдето щеше да продължи за Сиатъл. Мина покрай управляващия компресора за зареждане с гориво, покрай двамата товарачи пред багажното и някакъв механик, който проверяваше гумите на колесниците. Никой не му обърна внимание, защото изглеждаше като човек, който има пълното право да е там. Обиколи около самолета, отпивайки от пластмасовата чаша с кафе.

Следващата му цел беше един „Еърбъс А320“, който след около час щеше да излети за Флорида. До него беше спряло камионче за багаж. Фин се приближи, измъкна от джоба си малко пакетче и ловко го мушна в страничния джоб на един от куфарите. После приклекна до задния колесник и се престори, че проверява грайферите на гумите. Отново никой не му обърна внимание, тъй като от Хари Фин се излъчваше самочувствието на служител, който върши обичайната си работа. Минута по-късно той вече обсъждаше шансовете на вашингтонския отбор „Редскинс“ с двама души от наземния персонал, след което превключи на темата за окаяното състояние на работещите в авиацията.

— Само големите риби са си добре — заключи той. — Тия типове печатат мангизи и не им пука!

— Нямаш представа колко си прав — съгласи се единият и плесна протегната му длан в знак на единодушие относно жестоките богаташи, управляващи недружелюбните небеса.

Фин забеляза, че багажното отделение на машината за Детройт вече е отворено. Изчака отдалечаването на камиончето, което отиде да докара багажа, и се насочи натам. Проникна вътре през спуснатата товарна платформа и уверено се насочи към скривалището си. Беше го избрал предварително, използвайки схемата на разположението на „Боинг 737“, до която имаше достъп всеки, който знаеше къде да я търси. А Фин определено знаеше. Кратка справка в интернет го увери, че този самолет ще излети едва наполовина пълен, което означаваше, че допълнителната тежест в задната част изобщо няма да е проблем.

Легна в скривалището си, сви се на кълбо и спокойно изчака товаренето на огромните куфари и сакове, което стана почти едновременно с влизането на леко стресираните пасажери. После машината излетя за Детройт. Багажното отделение беше включено в общата климатична система на самолета и пътуването в него не представляваше проблем. Единствено температурата беше по-ниска от тази в пътническия салон, но той се чувстваше добре с дебелото си яке. Полетът продължи около час, след което самолетът кацна и се насочи към ръкавите за извеждане на пътниците. Няколко минути по-късно вратата на багажното се отвори и двама мъже започнаха да разтоварват куфарите. Фин ги изчака да свършат, пристъпи към зеещия отвор и предпазливо надникна навън. На пистата имаше няколко души, но никой не гледаше към него. Той пъргаво скочи на бетона. Миг по-късно зърна двама мъже от охраната, които се приближаваха с картонени чаши в ръце и оживено разговаряха. Фин бръкна в сака, извади един сандвич и го захапа, небрежно отдалечавайки се от самолета.

На няколко крачки от униформените се ухили и подхвърли:

— Вие двамата наистина ли си падате по това карамелизирано безкофеиново кафе, или сте му прибавили и нещо по-ободряващо?

Ченгетата се усмихнаха и продължиха пътя си.

Хари стигна до терминала и хлътна в близката тоалетна. Там съблече якето, смъкна оранжевите заглушители и служебната значка, след което проведе кратък телефонен разговор и се насочи към офиса на охраната.

— Тази сутрин поставих бомба в един А320 на националното, след което пътувах от Вашингтон дотук в багажното на 737 — обясни на дежурния офицер той. — Можех да го сваля, когато си пожелая.

Смаяният човек изскочи иззад бюрото, решил да го неутрализира с голи ръце, тъй като не носеше оръжие. Фин направи светкавична крачка встрани и онзи се просна на пода, крещейки за помощ. От съседната стая влетяха няколко полицаи с пистолети в ръце. Фин вече ги чакаше с официалната заповед, вдигната високо над главата му.

В същата секунда вратата на офиса се отвори и в помещението нахлуха трима мъже със значки на ФБР в ръце.

— Министерство на вътрешната сигурност! — кресна единият от тях и посочи Хари Фин. — Този човек работи за нас, а някои тук са загазили здравата!