Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Клуб „Кемъл“ (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Stone Cold, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 39 гласа)

Информация

Сканиране
ehobeho (2014)
Разпознаване и корекция
Cecinka (2014)

Издание:

Дейвид Балдачи. Хладнокръвният Стоун

Американска. Първо издание

Издателство „Обсидиан“, София, 2007

Редактор: Димитрина Кондева

ISBN: 978-954-769-163-6

История

  1. — Добавяне

68

Анабел се изправи до Пади, който седеше отпуснат на един стол в хотелската стая. Срещнала погледа му, тя мълчаливо кимна към телефона. После сложи ръка на рамото му и тихо попита:

— Мислиш ли, че си готов?

— Готов съм от години! — каза храбро той, но гласът му потрепери.

Не ми се виждаш готов, помисли си Анабел. Баща й изглеждаше уморен и уплашен.

— Желая ти късмет — рече на глас тя и приближи втората слушалка до ухото си.

— Здрасти, Джери — бодро започна баща й. — Обажда ти се Пади Конрой. Отдавна не съм чул за някой от твоите удари. Всъщност това едва ли е вярно, защото се носят най-различни слухове в тази посока.

Анабел изненадано се втренчи в него. Поведението му беше коренно променено. На лицето му се появи широка усмивка, гласът му звучеше уверено, нищо в позата му не издаваше умора или страх.

Багър не беше човек, който се стряска лесно, но когато чу гласа на Пади, краката му се подкосиха. Следващата му реакция беше далеч по-свойствена за него. Така стисна слушалката, че едва не я строши, и ревна:

— Как ме откри, копеле гадно?

— Отворих указателя на „з“ и потърсих „задник“ — жизнерадостно отвърна Пади, а Анабел с мъка сдържа кикота си.

— Това означава ли, че скоро си се виждал с кучката, която ти се пада дъщеря?

— Чух, че те е подстригала здравата. Ако сумата се разчуе, сигурно ще си имаш работа с Комисията за контрол на хазарта в щата Ню Джързи. Явно съм я учил добре.

— Да, може би имаш пръст в цялата работа — изръмжа Багър. — Ако е така, мога да ти обещая само едно: жив ще те дера, ама бавно, най-малко два дни!

— Престани да дрънкаш глупости, Джери. Изнервяш ме!

— Казвай какво искаш!

— Предлагам ти помощ.

— Не ми трябва помощ от дребен мошеник!

— Не прибързвай, Джери. Под „помощ“ имам предвид, че разполагам с нещо, което искаш.

— Какво например?

— Не искаш ли да отгатнеш?

— А ти искаш ли да ти откъсна топките?

— Открих Анабел. Все още ли имаш желание да я пипнеш, или вече си се примирил с факта, че те направи за смях?

— Готов си да ми предадеш собствената си дъщеря, въпреки че знаеш какво ще стане с нея? — подозрително изръмжа Багър.

— Добре ме чу, Джери. Точно това ти казах.

— И ще го направиш ей така, от добре сърце?

— Познаваш ме, Джери. Едва ли допускаш, че съм толкова наивен.

— Добре, колко искаш за малкото си момиченце?

— Нито цент.

— Какво?! — не успя да скрие смайването си Багър.

— Вече не ми трябват пари.

— А какво?

— Искам думата ти, че ще престанеш да ме преследваш в момента, в който ти предам Анабел. Разполагам с твърде малко време на този свят и не ми се ще непрекъснато да се озъртам за типове като теб.

— Чакай, нека да си изясним нещата — рече с променен тон Багър. — Ще ми предадеш Анабел, ако те оставя на мира, така ли?

— Точно така. Знам, че продължаваш да ме издирваш заради онези жалки десет бона, които ти отмъкнах. Но вече ми писна, Джери.

— На теб ли ти писна! — ревна Багър.

— Правим ли сделката, или не? Всичко, което искам, е твоята честна дума. Може да си всякакъв, но никога не си се отмятал от дадената дума. Получаваш Анабел и забравяш за мен. Става ли?

Багър мълчеше, заковал очи в пода под краката си. Вените на шията му пулсираха.

— Искам да го чуя от собствената ти уста, Джери! — настоя Пади. — Трябва да го чуя!

— Бих могъл да ти платя милиони за нея.

— Вярвам ти. Но искам друго. Колебаеш ли се още малко, няма сделка!

Пади спря поглед върху дъщеря си, която стискаше слушалката в ръката си и не смееше да диша.

— Защо я мразиш толкова? — попита най-сетне Багър.

— Защото през всичките тези години ме обвинява за смъртта на майка си. Ти я уби, но аз плащам цената. Оттогава насам буквално не съществувам, презират ме дори и най-жалките измамници. Тя ми съсипа живота, Джери. Но дойде време за разплата. За моята разплата!

Срещна погледа на Анабел и й се усмихна.

— А как ще я подмамиш? Тя не е глупава, а зная, че не ти вярва.

— Остави на мен.

— Нищо не съм приел! — предупредително изръмжа Багър.

— Но ще приемеш. Прекалено си умен, за да пропуснеш такъв шанс.

— Имам добри шансове да я пипна и сам. Теб също, ако ми проработи късметът.

— Ами действай тогава. Но след две седмици, когато се убедиш, че тя отдавна е изчезнала, не ми казвай, че съм те излъгал. Защото колкото по-дълго изчакваш, толкова повече време й даваш да замете следите си. А ние и двамата знаем, че си я бива. Не бързай, помисли си. Пак ще ти се обадя.

— Кога?

— Когато пожелая.

Баща и дъщеря едновременно оставиха слушалките.

— Справи се страхотно! — хвана го за раменете Анабел. — Няма как да не налапа въдицата!

— Нека известно време да стои на тръни — каза Пади. — Пък и да дадем възможност на твоя приятел да се подготви. Между другото, бях доста изненадан, че се съгласи да ни помогне, без да задава въпроси.

— Вече ти обясних, че той не е типично федерално ченге — отвърна Анабел, после изведнъж млъкна. Дали баща ми има сили за това? — тревожно се запита тя, а на глас каза: — Не подпита Джери къде се намира.

Той я погледна и на лицето му се появи лека усмивка.

— Не съм изгубил форма, Ани, ако така си мислиш. Обектът не бива да се притиска още първия път. Професионалист като Джери моментално ще надуши нещо. При следващия разговор ще го подведа да се изпусне. А после ще нанесем удара.

— Извинявай, не исках да кажа, че не знаеш какво правиш — промълви тя.

— Подготовката е десет процента от всеки удар. Останалите деветдесет са самообладание.

— Но тези деветдесет процента не струват пукната пара без първите десет.

— Точно така.

— А какви бяха тези приказки, че съм ти съсипала живота?

— Аз сам си го съсипах, Ани. В момента се опитвам да си върна една малка частица от него.

Пади здраво стисна ръката й, после безсилно се отпусна в креслото. Изведнъж отново се превърна в болния и уплашен старец отпреди телефонния разговор.

— Наистина ли вярваш, че ще успеем? — попита с немощен глас той.

— Да — излъга тя.