Дейвид Балдачи
Хладнокръвният Стоун (92)

92

Човекът, който се включи в битката през тази нощ, съвсем не приличаше на скромния и добродушен Оливър Стоун, който изкарваше прехраната си с поддръжката на едно гробище. Той отново се превърна в машината за убиване, която трийсет години по-рано се наричаше Джон Кар и която умееше да отнема живот по начин, който обикновените хора изобщо не биха могли да си представят. През тази нощ той настървено впрегна всичките си умения, но зад действията му сякаш стоеше друга, по-висша сила. Куршумите, които би трябвало да сложат край на живота му, профучаваха на милиметри от него; разминаваше се на косъм със заложените капани. Сякаш провидението най-после беше решило да му даде онзи шанс за възмездие, който цял живот беше чакал. Разбира се, тези мисли се появиха в съзнанието му много по-късно. През тази нощ той просто убиваше и недовършеният строеж се обагри от кръв. Фин ликвидира само още един човек, докато Стоун се справи с останалите шестима. Двама от тях бяха повалени с изстрели, каквито Хари Фин виждаше за пръв път в живота си. Той нямаше представа как е възможно някой изобщо да стреля така: сякаш направляваше посоката на куршумите със силата на волята си.

Стоун имаше друго обяснение за своето оцеляване. Без съмнение хората на Грей бяха по-млади, по-силни и по-бързи, с великолепна подготовка. Ала бяха обучавани да атакуват само когато численото превъзходство е на тяхна страна, и бяха убивали хиляди пъти… но по време на тренировки.

В действителността обаче нещата стояха по съвършено друг начин. Във Виетнам Стоун със сигурност беше убил повече хора от всичките подчинени на Грей, взети заедно. Врагът винаги имаше числено превъзходство. Често бе оставал сам срещу него. Това каляваше.

Справили се с екипа на Грей, двамата използваха аварийния изход, за да стигнат до Библиотеката на Конгреса в Джеферсън Билдинг, а оттам, следвайки указанията на Кейлъб, се озоваха под открито небе. Съкрушеният от мъка Стоун свали тялото на Милтън от рамото си и приклекна до него зад близките храсти, а Фин се промъкна до един фургон за оказване на първа помощ, който беше част от декора на тренировъчна операция. Върна се с униформа на санитар. След кратък оглед на периметъра установи, че точно пред библиотеката е паркирана линейка с ключове на таблото. Няколко минути по-късно двамата натовариха в нея положеното на носилка тяло на Милтън с чаршаф върху лицето.

Наоколо цареше пълен хаос и едва ли някой можеше да различи мним труп от истински. Стоун се качи отзад, а Фин седна зад кормилото и включи светлините на линейката. Безпрепятствено напуснаха района на учението.

Фин надникна в огледалото за обратно виждане. Стоун седеше до безжизненото тяло на приятеля си с наведена глава. Не беше останал съвсем невредим: на дясната му ръка червенееше дълбока резка, куршум беше одраскал и главата му над лявото слепоочие. Той не обръщаше внимание на раните си, но Фин все пак го бинтова, използвайки превързочните материали в линейката.

В един момент Стоун повдигна чаршафа и стисна все още топлата ръка на приятеля си. От устата му се отрониха някакви думи, които Фин не чу добре, но инстинктивно разбра.

— Съжалявам, Милтън. Много съжалявам.

Една сълза потече по загрубялото му лице и капна на чаршафа.

Фин се почувства неудобно, че прекъсва този личен момент, но нямаше друг избор.

— Къде искаш да го откараме? — тихо попита той.

— В дома му, Хари — вдигна глава Стоун.

Изоставиха линейката на три преки от жилището на Милтън, пренесоха го на ръце през горичката и влязоха през задния вход.

Стоун внимателно положи тялото на леглото и погледна към Фин.

— Остави ме за малко, Хари.

Фин тихо напусна стаята.

Малцина бяха преживявали толкова нещастия, колкото се бяха струпали на главата на Оливър Стоун. Той ги беше приемал стоически, опитвайки се да гледа напред и да забрави миналото. Но сега, докато се взираше в лицето на мъртвия си приятел, болезнените спомени отново го връхлетяха.

Оливър Стоун захлипа, без да се сдържа — нещо, което беше правил само много малко пъти в живота си. Плака, докато отмаля и бавно се свлече на колене. Беше сломен от мъката, трупала се в него десетилетия наред. Кошмарите го заляха внезапно, като вълна откъм скъсана язовирна стена.

Трийсет минути по-късно бе изплакал всичките си сълзи. Бавно се надигна от пода и докосна лицето на приятеля си.

— Сбогом, Милтън — прошепна Оливър Стоун, обърна се и излезе от стаята.