Дейвид Балдачи
Хладнокръвният Стоун (62)

62

Настъпи нощ, но Оливър Стоун продължаваше да има чувството, че е следен. Което означаваше само едно: беше време да се отърве от сенките. Хвана такси и даде на шофьора адрес в Александрия. Тъй като бе преследван от хора с опасни намерения, той трябваше да се отбие в една антикварна книжарница.

Таксито го свали пред малко магазинче на Юниън Стрийт, на една пресечка от река Потомак. Стоун само кимна на собственика Дъглас и хлътна отзад. Преди време този човек, когото Стоун наричаше просто Дъг, беше продавал порнографски комикси направо от багажника на кадилака си. Това не му пречеше да мечтае за две неща — да бъде богат и да колекционира редки печатни издания. Тази мечта започна да се осъществява едва след като Стоун го запозна с Кейлъб. В резултат на това Дъглас вече имаше чудесна антикварна книжарница, известна на всички любители на редките издания. Като част от сделката Стоун получи свободен достъп до складовите помещения, едно от които превърна в личен склад за съхранение на най-важните си притежания. В него пазеше и много специална вещ, която възнамеряваше да използва в момента.

Спусна се в приземието, отключи една врата и се озова в стаичка с отдавна неизползвана камина. Дръпна металната ръчка, скрита във вътрешността на камината, точно зад желязната клапа за въздуха. В покритата с ламперия стена се отвори процеп към помещение с нисък таван, пълно с кашони върху метални стелажи, издигащи се на безопасно разстояние от влажния под.

Стоун отвори някакъв кашон, извади един дневник и го пъхна в сака си. От друг кашон взе дрехи и шапка с широка периферия. Набързо се преоблече и отвори малка метална кутия. В нея имаше вещ, която не би заменил за всичкото злато на света. Мобилен телефон, в чието вградено записващо устройство се съхраняваше едно много специално послание.

Напусна книжарницата по съвсем различен маршрут. Отключи друга врата, коленичи и дръпна желязната халка на тежка каменна плоча върху пода. Спусна се в отвора, прекоси тъмен тунел, който миришеше на застояла вода и умряла риба, после се покатери по нестабилна дървена стълба, която стигаше до още една врата. Отключи и нея и се озова на брега на реката, в близост до една горичка. Тясна пътека го изведе до лодката на Дъглас, закотвена на малкия пристан.

Извънбордовият двигател запали от раз и лодката пое на юг. Фенерът на кърмата беше единствената следа от Стоун в мрака. След известно време той насочи лодката към брега, опря носа в пясъка и го завърза за едно от близките дървета. Намираше се на около три километра северно от Маунт Върнън, дома на Джордж Уошингтън. Извървя пеш разстоянието до близката бензиностанция и си повика такси от телефонния автомат.

По обратния път към града разтвори дневника и се зачете. Записките описваха голяма част от предишния му живот. Беше започнал да си води дневник почти веднага след назначението си в специалния отряд „Три шестици“. Нямаше представа дали той продължава да съществува под шапката на ЦРУ нито пък дали днешните му преследвачи принадлежат към него. Но беше наясно, че ако тези хора са получили задача да го ликвидират, те ще я изпълнят професионално.

Гъсто изписаните страници разкриваха болезнени подробности от някогашната му работа за правителството на САЩ. После стигна до няколко залепени снимки, под които беше добавил кратки коментари и „неофициалната“ информация, която бе успял да събере.

От снимките го гледаха мъртвите му колеги и приятели от „Три шестици“: Джъд Бингам, Боб Коул и Лу Синсети. Под тях, в долния край на страницата, беше снимката на по-възрастен мъж с очила.

— Рейфилд Соломон — прошепна сякаш на себе си той. Ударът срещу него беше нанесен с мълниеносна ефикасност, но въпреки това беше една от най-необичайните задачи в кариерата му. Действието се разви в Сао Пауло. Заповедта беше ясна и категорична. Соломон беше преминал на другата страна, завербуван от легендарната руска шпионка Леся, чието фамилно име беше неизвестно и до днес. Арест и съдебен процес не се предвиждаха, тъй като американската общественост не би понесла подобно унижение. Разбира се, никой не си направи труда да дава подробни обяснения на членовете на „Три шестици“.

Стоун още помнеше изражението на Рейфилд, когато разбиха вратата. В него нямаше страх, а по-скоро лека изненада, бързо заменена от желязно спокойствие. Той любезно пожела да узнае кой е заповядал да бъде ликвидиран. Бингам се изсмя, но Стоун, който беше командир на екипа, направи крачка напред и му обясни. Това не влизаше в служебните му задължения, но дълбоко в себе си той беше убеден, че всеки осъден на смърт има право да го знае.

Рейфилд Соломон беше среден на ръст, с вид на университетски преподавател, а не на таен агент. И до ден-днешен Стоун ясно си спомняше удивително ясните очи, които се заковаха в лицето му, без да обръщат внимание на насочения пистолет. Очи, издаващи наличието на гениален ум и липса на всякакъв страх от предстоящата смърт.

— Аз не съм предател — каза Соломон. — Вие, разбира се, ще ме убиете, но трябва да знаете, че убивате един невинен човек.

Стоун остана удивен от спокойствието, с което бяха изречени тези думи, въпреки обкръжението на четиримата въоръжени мъже.

— Естествено, задачата ви е нещата да изглеждат като самоубийство — добави Соломон и Стоун отново се смая. Точно такива бяха техните заповеди. — Аз съм десняк — продължи той. — Сами можете да се уверите, че дясната ми ръка е по-едра и силна. Така че стреляйте в дясното слепоочие. Ако желаете, мога да хвана пистолета, за да оставя отпечатъци. — След това се извърна към Стоун и погледът му буквално го накара да замръзне. — Но няма да натисна спусъка. Убийството ще трябва да извършите вие, защото невинните не се самоубиват.

След като всичко свърши, екипът напусна къщата толкова тихо, колкото беше проникнал в нея. Прибраха се в Маями с нощния полет на транспортен самолет, собственост на компания, обслужваща ЦРУ. Вечерта Бингам, Коул и Синсети отидоха да празнуват, тъй като екипът получи няколко дни отпуск. Както обикновено Стоун не се присъедини към тях. По онова време той вече имаше съпруга и малко дете.

Прекара вечерта в хотелската си стая, почти без да мигне. Образът на Рейфилд Соломон продължаваше да е пред очите му. В мига, в който се опитваше да ги затвори, той усещаше пронизващия му поглед и чуваше неговите думи.

Аз съм невинен.

Тогава Стоун отказа да повярва на твърдението му, но с течение на годините постепенно го прие. И в крайна сметка стигна до извода, че действително е убил невинен човек. След което дойде неизбежното: призракът на този човек постоянно се връщаше в сънищата му. В крайна сметка стана така, че ликвидирането на Соломон се оказа един от решаващите фактори за напускането му. После изгуби и семейството си.

И него нарекоха предател, също като Соломон. Но и той беше невинен. Колко ли други соломоновци бяха загинали от ръката му?

Затвори дневника и минута по-късно слезе от таксито. Позвъни на Рубън, давайки си сметка, че като не го открие, Грей може да направи всичко, включително и да отвлече приятелите му.

— Важната персона, която мислехме за мъртва, си е жива и здрава — тихо му съобщи той. — Този телефон на твое име ли е?

Зададе въпроса, въпреки че можеше да отгатне отговора на приятеля си.

— Не — отвърна Рубън. — Води се на един приятел.

— Имаш късмет, че се премести съвсем наскоро и никой не те знае къде си. Иначе досега да съм те махнал оттам.

— Не съм се преместил, а ме изхвърлиха, Оливър. Тръгнах си посред нощ с единственото желание да избегна известни спорове около наема.

— Сега всички трябва да се покриете, защото той ще започне да търси приятелите ми. Скоро пак ще ти се обадя.

Трябваше му вътрешна информация, и то незабавно. Само един човек беше в състояние да му я предостави. Човек, когото не беше виждал от трийсет години, но времето да се срещнат отново най-сетне настъпи. След което се запита защо всъщност не го е посетил през всичките тези години.