Дейвид Балдачи
Хладнокръвният Стоун (35)

35

Стоун се събуди рано, но Анабел го беше изпреварила и вече пиеше чай пред запалената камина в салона. Той й кимна и се огледа.

— Сами сме — кратко го информира тя. — Искаш ли закуска?

Хапнаха в студената трапезария до малката кухня. Анабел почти не докосваше храната, а Стоун усилено дъвчеше пържени яйца с препечен хляб и изпитателно я поглеждаше.

— Чу ли се пак с Милтън и Рубън? — попита тя. — Открили ли са нещо друго?

— Още не, но сигурно ще се обадят.

Тя го изчака да изпие кафето си и стана.

— Готов ли си?

— В къщата ли отиваме?

— Няма как. Събориха я, а на мястото й вдигнаха едно бетонно чудовище. Все пак бихме могли да огледаме района.

Бузите й бяха зачервени, очите й трескаво блестяха. Стоун се запита дали не е болна.

Сякаш прочела мислите му, тя поклати глава.

— Нищо ми няма. Просто не спах добре.

Половин час по-късно стояха пред мястото, където бяха убили майката на Анабел.

— Това е — промърмори тя. — Тук беше къщичката на мама.

Новопостроената къща беше всичко друго, но не и малка. Модерен куб с 1000 квадратни метра площ, със стръмен покрив и кулички, сякаш слязъл от корицата на списание „Архитектурен дизайн“ и кацнал на брега на океана.

— Кога я събориха? — попита Стоун.

— Преди шест години. Малко след смъртта й. Хората се избиват за такава гледка към океана.

— Добре, как ще действаме?

— Не се обиждай, но предлагам да се представим като баща и дъщеря — уж търсим спокойно местенце за старините ти. Ще се свържем с някоя от местните агенции за недвижими имоти и ще започнем да задаваме въпроси.

По-късно през деня двамата крачеха след ниска тъмнокоса жена, чиято фигура наподобяваше буре, и оглеждаха отвън една голяма къща, обявена за продан. Тя се намираше през четири парцела от мястото, където майката на Анабел беше застреляна в главата по нареждане на Джери Багър.

— Тук е много хубаво, татко — изгука Анабел, докато обикаляха около полурухналата къща. — Чудя се как още не са я продали.

— Първо, тази къща е доста голяма — промърмори Стоун. — И второ, по нея има много работа.

— Стига, татко! — каза Анабел. — Забрави ли от колко време търсиш нещо с изглед към океана? Не ти ли се иска да живееш сред тази красота, когато се пенсионираш?

Стоун се обърна към брокерката и попита:

— Случайно да се продава онзи имот в дъното на улицата? Той е в много добро състояние и наистина ми харесва.

— Имате предвид къщата на Макинтош? Не, мисля, че не се продава.

— Макинтош? — вдигна вежди Анабел. — Не съм чувала тази фамилия, макар че преди време познавах доста хора в района. Всъщност не ги познавах много отблизо, но имах приятели, на които към гостувала. Това е причината да се насочим насам.

— Аз отдавна работя тук — отвърна жената буре. — Спомняте ли си някакви имена?

Анабел се престори, че мисли.

— Конър, или Конуей… Не, не, по-скоро Конрой.

— Може би имате предвид Тами Конрой? — остро попита жената.

— Май да. Чакайте, започвам да си спомням. Не беше ли една висока жена с червена коса?

— Точно така — кимна брокерката. — Боже мили, Тами Конрой! Сигурна ли сте?

— Защо, нещо не е наред ли? — втренчи се в нея Анабел.

— Близки ли бяхте с нея?

— Не особено. Беше позната на мои приятели.

— Е, предполагам, че рано или късно ще научите. Преди няколко години Тами Конрой загина в малката си къщичка на мястото на онзи имот в дъното на улицата.

— Загина ли? — ахна Анабел и се вкопчи в ръката на Стоун.

— При нещастен случай ли? — намръщено попита той.

— Всъщност не — въздъхна жената. — Беше убита. — После вдигна глава и побърза да добави: — Но оттогава насам тук няма други убийства. Районът е изключително спокоен.

— Заловиха ли извършителя? — попита Стоун.

— Не — окончателно се притесни брокерката. — Така и не го откриха.

— Което означава, че е на свобода и може да нападне пак — мрачно поклати глава Стоун. — Може би това е любимият му район. Понякога стават и такива неща.

— Мисля, че този случай не е такъв. Първата собственичка на къщата е била възрастна жена, която спокойно е доживяла дните си в нея. Синът й продаде имота на мисис Конрой. Знам го, защото самата аз реализирах сделката.

— Може би го е извършил съпругът й — предположи Анабел. — Разбира се, ако е имала съпруг. Подобни престъпления много често стават на семейна основа.

— Имаше съпруг, но не си спомням името му — отвърна жената. — Когато стана трагедията, той не беше тук. Доколкото си спомням, полицията изобщо не го заподозря. Винаги съм си мислила, че беше дело на някой непознат. Тами беше затворена жена, която май нямаше деца. Както и да е, случи се толкова отдавна. Вече ви казах, че районът е изключително спокоен. Искате ли да влезем вътре?

След кратък оглед на къщата двамата взеха визитната картичка на брокерката и обещаха да се обадят.

Анабел пусна волана, извади кафяво шалче от джоба на панталоните си и нежно го поглади.

— Какво е това?

— Подарък от майка ми. Получих го за рождения си ден. Беше последният от нея.

— Съжалявам, Анабел.

Тя се облегна и затвори очи.

— Дори не успях да отида на погребението й. Сред измамниците се носеше слухът, че всичко е дело на Багър, който преобръщал земята да открие баща ми. Бях сигурна, че негови хора обикалят около гробищата и затова стоях настрана.

— Мислиш, че баща ти е мъртъв, така ли?

— Нека го кажа така: ако мечтата ми се е сбъднала, значи е мъртъв.

Светофарът светна червено и Стоун натисна спирачката. Анабел разсеяно погледна високия слаб мъж, който излизаше от някакъв бар. После лицето й изведнъж замръзна.

— Какво има? — не пропусна да забележи изражението й Стоун.

— Онзи мъж, който излезе от бара! — прошепна тя, без да отделя очи от човека.

— Кой е той? — попита Стоун.

— Баща ми Пади Конрой.