Дейвид Балдачи
Хладнокръвният Стоун (34)

34

Предстоеше последната фаза на мисията за секретно проникване. По тази причина Хари Фин се нареди на една опашка в ранното утро, непосредствено след посещението при майка си. Изправен с лице към групата, някакъв мъж дърдореше нещо, което изобщо не стигаше до съзнанието на Фин. Мислите му непрекъснато се връщаха към физически рухналата жена в онази мрачна стая, която обаче притежаваше несломим дух. Историята, която му беше разказала за пореден път, беше свързана с Рейфилд Соломон, неговия баща. Един мъж с неизчерпаемо интелектуално любопитство и безупречна почтеност. Мъж, който беше работил за страната си в продължение на десетилетия, създал си не само репутацията на истински патриот, но и на човек, който умее да изпълнява задачите в хармония със своите убеждения, откривайки отговорите на въпросите там, където никой друг не би могъл да ги види. А после този мъж се беше влюбил в майката на Хари Фин и беше поискал ръката й. След раждането на малкия Хари нещата бяха започнали да се променят. Всъщност да се влошават.

После баща му бе умрял — според официалната версия от собствената си ръка. Поради непреодолимо чувство на вина. Нещо, което майка му категорично отхвърляше.

— Всичко това е лъжа — непрекъснато му повтаряше тя. — Лъжа без капчица истина. Смъртта му няма нищо общо с отношенията ни. Убиха го по свои причини.

Фин отлично знаеше какви са тези причини, тъй като майка му непрекъснато ги набиваше в главата му. Безупречната служба на Рейфилд Соломон в полза на родината бе забравена, доброто му име — опетнено. Но майката на Фин не страдаше толкова заради този незаслужен срам, колкото, че твърде рано беше изгубила голямата любов на живота си.

— Той не заслужаваше това — гневно казваше тя. — Ето защо виновните трябва да бъдат наказани.

Фин научи тази история едва седемгодишен, малко след смъртта на баща си. Остана дълбоко зашеметен от нея, тъй като тя нараняваше все още крехкото му чувство за справедливост. Дори днес се удивляваше на начина, по който бяха унищожили един достоен човек.

Направи усилие да прогони тези мисли от главата си и се концентрира в настоящето. В тълпата наоколо имаше трима негови сътрудници. Двама от тях бяха студенти, приели офертата на компанията му за едно малко приключение в реалния живот. Третият беше жена, чиито професионални умения почти не отстъпваха на неговите.

Благодарение на един-два добре овладени трика и здравите си рамене членовете на екипа успяха да се сдобият с билети за поредната вип обиколка на американската столица, включваща и почти завършения Център за посетители към Капитолия. Модерният триетажен комплекс на площ от около 50 000 квадратни метра се намираше в непосредствена близост до източния вход на Капитолия. Мястото беше избрано така, че да не засенчва историческата сграда. Комплексът се състоеше от няколко зали, магазини за сувенири, закусвални и кафенета, амфитеатър и изложбено пространство, както и допълнителна, ценна площ за дейността на Сената и Камарата на представителите. След откриването си годишно той щеше да приема милиони посетители от целия свят. Но придържайки се към пословичната „спокойна“ ефективност на американската столица, завършването му се отлагаше година след година, а бюджетът му беше надхвърлен със стотици милиони долари.

Интересът на Фин беше насочен към два елемента на мащабното строителство: първо, тунела, свързващ комплекса и сградата на Капитолия, и второ, служебния тунел за товарни автомобили, които щяха да осъществяват доставките. Разбира се, за доставката, която той имаше предвид, не би могъл да си помисли никой конгресмен.

Всички членове на екипа бяха оборудвани с миниатюрни цифрови камери, закачени на реверите им, които старателно заснемаха подземната част на строящия се комплекс. Недовършените тунели и галерии вървяха във всички посоки, а някои от тях несъмнено представляваха интерес за бъдещите действия на екипа.

Фин зададе няколко на пръв поглед невинни въпроса на екскурзовода, отговорите на които му предложиха интересна информация. Същото направиха и останалите членове на екипа, сдобивайки се с необходимите детайли. Сумирани, отговорите на нищо неподозиращия човечец бяха достатъчни за завземането и блокадата на Капитолия и всички, които се намираха там.

Изобщо не подозираш, че се превръщаш в най-добрия приятел на терористите, мислено подхвърли на любезния гид Фин.

Излязоха навън и той огледа бронзовата Статуя на свободата, която красеше купола на сградата на Конгреса. Хубав символ, помисли си той. Зачуди се обаче дали хората, работещи вътре, го заслужават.

Екипът продължи обиколката на комплекса, заемащ близо 250 декара площ. Когато огледът приключи, членовете му отидоха в едно празно заведение зад Индипендънс Авеню, където обмениха събраната информация и уточниха последните детайли на предстоящото нападение срещу Капитолия.

— Предполагам, че конгресмените много се притесняват за сигурността си, защото тази операция ще струва на Чичо Сам огромна сума — каза един от членовете на екипа.

— Капка в океана на федералния бюджет — поклати глава жената. — Сега трябва да се върнем в службата, Хари. Имам да проведа няколко телефонни разговора, за да изкопча информация за удара срещу Пентагона.

— Вие вървете, аз имам малко работа наблизо — отвърна Фин.

Остави ги в заведението и пое към Харт Билдинг, най-новата и най-голямата от трите сгради, построени за стоте американски сенатори и техните многобройни екипи. Фин не преставаше да се удивлява на факта, че сто държавни мъже не могат да се задоволят с нещо по-скромно и използват почти двеста хиляди квадратни метра площ, предлагани от огромните офис сгради — Харт Билдинг, Ръсел Билдинг и Дирксен Билдинг. Простата сметка показваше, че на сенатор се падат по около две хиляди квадратни метра, но политиците настояваха за още и по-скъпи сгради и повече милиони от данъкоплатците, с които да ги построят.

Харт Билдинг се издигаше на ъгъла на Втора улица и Конститюшън Авеню. Тя носеше името на сенатора от Мичиган Филип Харт, починал през 1976 г. — „достоен и неподкупен“ политик, както гласеше надписът над главния вход.

В днешно време този джентълмен би се чувствал самотник на Капитолия, помисли си Фин.

Мина със спокойна крачка през вратата и с възхищение огледа високото близо трийсет метра централно фоайе, в което доминираше скулптурната композиция „Планини и облаци“ на прочутия Александър Калдер. През 1976 г. той бе пристигнал във Вашингтон, за да довърши на място своето монументално произведение, чийто най-висок връх се издигаше на петнайсет метра от мраморния под. А вечерта след завръщането си в Ню Йорк беше починал, сякаш в потвърждение на старата приказка: „Вашингтон може да е убийствен за вашето здраве.“

В Харт Билдинг се помещаваха офисите на повече от петдесет сенатори, но Фин се интересуваше само от един: Роджър Симпсън, представител на великия щат Алабама.

Дори след 11 септември тук охраната беше направо смешна. Преминал успешно през металдетектора на входа, посетителят можеше да отиде където си пожелае. Фин взе асансьора за етажа, на който се намираше офисът на Симпсън. Нямаше как да не го забележи — главно заради знамето на Алабама, окачено на специален пилон до входната врата. Фин се изправи до дебелото стъкло и направи няколко снимки на рецепцията, насочвайки миниатюрната камера към младата секретарка зад елегантното бюро. Заснел и останалите детайли на етажа, той се канеше да си тръгне. Но в същия момент във фоайето излезе самият сенатор, обграден от внушителна свита.

Роджър Симпсън беше висок и стегнат мъж с русолява силно прошарена коса. В поведението му се долавяше спокойната и властна увереност на човек, който е свикнал околните да се съобразяват с личното му пространство и да изпълняват заповедите му.

От асансьора в дъното на коридора излезе висока руса жена и се насочи към рецепцията. Широко усмихнат, Симпсън тръгна към нея с разперени ръце. Жената отвърна на прегръдката му с лека целувка по бузата — според Фин доста хладна и изкуствена. Това беше съпругата на сенатора — бивша Мис Алабама с бакалавърска диплома от престижен колеж.

Фин насочи вниманието си към мъжете от двете страни на Симпсън. В ушите им имаше миниатюрни слушалки, а издутините под мишниците недвусмислено сочеха принадлежността им към Сикрет Сървис. След смъртта на трима членове на „Три шестици“ и на Картър Грей Симпсън несъмнено бе взел допълнителни мерки за сигурността си. Но Фин не планираше директно нападение срещу него. Евентуален проблем можеше да възникне единствено около снимката на Рейфилд Соломон. Сенаторът трябваше да знае защо умира. Фин обаче не беше особено обезпокоен, защото беше сигурен, че ще измисли нещо.

Обърна се и спокойно напусна сградата.