Дейвид Балдачи
Хладнокръвният Стоун (54)

54

Майката на Хари стана рано. Болката, която разяждаше костите й, винаги я будеше преди разсъмване.

Отиде до тоалетната, пропълзя обратно в леглото и по стар навик изчете вестниците. После дойде ред на радиото и сутрешните телевизионни програми, които частично щяха да заситят неутолимия й глад за новини. И изведнъж се озова очи в очи с него. Това продължи само част от секундата, защото тя грабна дистанционното и прогони лукавата му усмивка от екрана.

Дишайки тежко, тя сведе поглед към мобилния телефон, оставен от сина й. Досега не го беше докосвала, защото помнеше съвета му да го използва само в краен случай. Държеше го на шията си, окачен на дълга каишка, и го сваляше само когато се къпеше. Но сега трябваше да му се обади и да го попита за човека, който се появи на екрана. Истина ли беше? Възможно ли бе да е истина?

Долови стъпки в коридора и бързо легна обратно. Вратата се отвори и в стаята се появи чистачката на етажа, която си подсвиркваше безгрижно.

— Как сме днес, ваше височество? — подхвърли тя. Наричаше пациентката така заради властния й характер.

Лицето на старицата стана безизразно и от устните й се отрониха няколко думи на странния език, който използваше при срещите си с Фин. Разбира се, за всички останали това беше просто неразбираем брътвеж, каквато беше и целта й. Чистачката постоянно го чуваше и вече беше свикнала с него.

— Добре, добре — вдигна ръце тя. — Ти си бърбори на воля, а аз ще прибера мръсните дрехи и ще почистя банята. Искам да сте щастлива, ваше височество.

Очите й се спряха на измачканите вестници и тя се усмихна. Нейно височество съвсем не беше толкова смахната, колкото искаше да се изкара.

Чистачката си свърши работата и излезе. Едва тогава старицата седна в леглото и се взря в телефона. Странно колко много колебания съпътстват вземането на обикновени решения, помисли си тя. На млади години човек ги взема моментално, без да се замисли дори за секунда. Да се обади ли, или не?

Пръстите й започнаха да натискат бутоните още преди да получи отговор на този въпрос.

Явно името й се беше изписало на екранчето му, защото той включи телефона си след първия сигнал.

— Какво има? — прозвуча тихо, но ясно гласът на Фин. — Добре ли си?

— Да, добре съм.

— Тогава защо се обаждаш?

— По телевизията съобщиха, че той е заминал за чужбина. Бил в дълъг отпуск. Възможно ли е човек като него да излиза в отпуск по никое време? Искам честен отговор.

— Аз ще се погрижа. А ти затвори.

— Но той трябва да…

— Не казвай нито дума повече. Просто затвори!

— Никой не може да разбере за какво говорим.

— Веднага!

Тя натисна бутона за изключване и окачи телефона на шията си. Хари й се ядоса. Може би не трябваше да му се обажда, но просто не се сдържа. Цели дни и нощи прекарваше в тази мизерна стая, разкапваше се жива и мислеше само за това. А после този тип изведнъж й се показа по телевизията!

Отиде до прозореца и погледна навън. Денят беше прекрасен, но за нея нямаше никакво значение. Тя вече не принадлежеше на този свят. Принадлежеше единствено на миналото, ала и то вече се стопяваше. Съпруг, приятели всички бяха мъртви. Остана й само Хари, но тя успя да ядоса и него. Е, щеше да му мине. Винаги му минаваше. Той беше добър син. Никоя майка не можеше да има по-добър син от него. Отвори чекмеджето и извади снимката на мъжа си. Единствената, която имаше.

Легна в леглото, притисна снимката до гърдите си и започна да мечтае за смъртта на Роджър Симпсън.

Хари Фин прибра телефона в джоба си и се върна в кухнята. Манди и децата го посрещнаха с тревожни погледи. В момента, в който на екрана се бе изписал номерът на майка му, той забрави за тях и се втурна навън. Беше сигурен, че му звъни да му съобщи, че вече са я открили и всеки момент ще я убият.

По устните на Сузи беше полепнало мюсли. Вилицата на Патрик беше паднала на пода за радост на лабрадора Джордж, който усърдно облизваше жълтъка по нея. Забравил за учебниците, които тъпчеше в раницата си, Дейвид го гледаше с дълбока тревога. Манди стоеше пред печката с шпатула в ръка, а палачинката загаряше в тигана.

— Какво става, Хари? — загрижено попита тя.

Той направи опит да се усмихне, но устните му отказаха да се подчинят.

— Фалшива тревога — промърмори. — Помислих си, че става нещо необичайно, но всичко е наред.

И тогава Сузи изведнъж се разплака. Това може би се дължеше на изражението на баща й или на необичайното потрепване на гласа му. Той я вдигна на ръце и я притисна до себе си.

— Спокойно, миличка. Татко допусна грешка, това е всичко.

Сузи взе лицето му в пухкавите си ръчички и втренчи в него онзи обезоръжаващ поглед, който е присъщ единствено на децата.

— Наистина ли? — попита с тъничко гласче тя. Страхът, с който беше пропит този въпрос, прониза дълбоко душата му.

Той я целуна по бузката, може би за да избяга от умоляващите очи, заковани в лицето му.

— Наистина, миличка. Понякога и татковците допускат грешки. — Погледна към Манди, която бавно възвръщаше самообладанието си, и игриво добави: — Но майките никога, нали?

Щипна бузката на Сузи, а свободната му ръка стисна кльощавото рамо на Патрик.

— Прав ли съм?

— Прав си — каза момчето.

Фин закара децата на училище. В колата остана единствено Дейвид, който се престори, че завързва връзките на маратонките си.

— Хей, тате, наистина ли всичко е наред? — попита той.

— Абсолютно, приятел, можеш да бъдеш спокоен.

— Нали знаеш, че можеш да споделяш с мен? За абсолютно всичко.

— Мислех, че тези думи са мои — усмихна се Фин.

— Сериозно ти говоря, тате. Знам, че пред мама понякога ти е трудно да говориш за някои неща, трябва ти друг човек.

— Благодаря, Дейв — разтърси ръката му Фин. — Нямаш представа колко високо ценя думите ти.

И много бих желал да ти разкажа всичко, сине, добави мислено той, докато силните му пръсти стискаха дланта на момчето. Но за съжаление това никога няма да се случи.

— Приятен ден, тате — издърпа ръката си Дейв, излезе навън и затръшна вратата.

Фин бавно подкара, плъзгайки се покрай колите на останалите родители, които едва ли биха пожелали да бъдат на негово място.

Погледна в огледалото за обратно виждане точно навреме, за да види как Дейвид влиза във входа на училището.

Ако се проваля, искам да ме запомниш като бащата, който съм бил, а не като човека, който бях принуден да стана.

Мъж на име Хърб Дашле се протегна с прозявка пред леглото на човека, прикован на легло в една стая в дъното на коридора, където лежеше и майката на Фин. Той беше тук от полунощ насам, а до края на смяната му оставаха още четири часа. Една от медицинските сестри надникна да провери състоянието на болния и той леко й кимна. В същия миг човекът на леглото простена и отрони няколко неясни думи. Дашле скочи, хвана сестрата за ръка и я избута навън. Затръшна вратата под носа й и бързо се наведе над леглото. Когато човекът в него престана да говори, той извади мобилния си телефон. Повтори дословно чутото, след което прекъсна разговора и отиде да отвори вратата. Притеснената сестра се върна в стаята. Това вече й се беше случвало.

— Моля за извинение — любезно каза Дашле и отново зае мястото си до леглото.

— Тези хора ще ми докарат някой инфаркт — рече под носа си сестрата. Не посмя да го каже високо, защото се страхуваше. Да, тези хора наистина я разтреперваха от страх.