Дейвид Балдачи
Хладнокръвният Стоун (36)

36

— Отбий и спри, Оливър! — изкомандва с дрезгав глас Анабел.

— Какво мислиш да правиш?

— За момента ще гледам да не повърна — прошепна тя и опря глава в арматурното табло, но без да изпуска от поглед слабата фигура на баща си. — Все едно, че виждам призрак, по дяволите!

Така изтекоха няколко секунди, после тя бавно се изправи и избърса потта от челото си.

— Сега какво? — попита Стоун.

— Не знам. В главата ми е пълен хаос.

— Окей, тогава аз решавам. Ще го проследим. Може би ще ни отведе до нещо интересно.

— Този мръсник остави майка ми да умре! — прошепна Анабел и пръстите й върху страничната облегалка побеляха.

— Много добре те разбирам, Анабел — съчувствено каза Стоун и сложи ръка на рамото й. — Знам какво е да страдаш за нечия незаслужена смърт. А сега и шокът, когато изведнъж виждаш, че баща ти е жив, при това го виждаш точно тук. Но сме длъжни да запазим самообладание. Аз не вярвам, че той е тук случайно. А ти?

Тя поклати глава.

— Значи трябва да го проследим — повтори Стоун. — Готова ли си, или предпочиташ да те сваля тук? Ще се справя и сам.

— Не, ще дойда с теб — отсече тя. След малко добави по-спокойно: — Вече съм добре, Оливър, благодаря ти.

Видяха как Пади Конрой бавно се качи в някакъв очукан камион, паркиран на улицата.

Пътуването продължи десетина минути, които обаче бяха достатъчни да напуснат центъра на малкия град и да се озоват в открито поле. После камионът премина през отворена порта от ковано желязо и Анабел тихо хлъцна.

Стоун изчака няколко секунди и влезе в гробището „Маунт Хоули“. Слязоха от колата и побързаха да се скрият зад близките дървета. Пади Конрой тръгна по тясна алея между надгробните плочи и спря пред един занемарен гроб. Извади малък букет от джоба на протърканото си палто и внимателно го остави върху хлътналата пръст.

Смъкна шапката, под която се показа гъста и разрошена бяла коса, притисна длани и започна да се моли. В един момент се разплака, извади носна кърпичка и избърса лицето си.

— Това е гробът на майка ти, нали? — тихо я попита Стоун.

— Да — кимна тя. — Знам мястото, въпреки че никога не съм идвала.

— По всичко личи, че той страда.

— Прави го с единствената цел да прогони чувството за вина — гневно отвърна тя. — Този мръсник никога няма да се промени.

— Хората се променят — тихо възрази Стоун.

— Този не! — отсече Анабел и бързо го хвана за ръката. — Хей, къде тръгна?

— Ще проверя дали си права.

Без да чака реакцията й, той напусна укритието си и тръгна към Пади Конрой. Спря през два гроба от него и се престори, че чете надписите на плочите. Паднал на колене, Пади плачеше.

— Не искам да нарушавам уединението ви — меко промълви Стоун. — От доста време не съм посещавал гроба на леля ми, но днес реших да дойда.

Пади избърса сълзите си с кърпата и вдигна глава.

— Гробището е отворено за всички, приятелю — рече той.

Стоун коленичи пред близкия гроб. Направи го така, че Пади да остане в периферното му зрение.

— Тези места изсмукват енергията, нали? — подхвърли той.

— Те са за покаяние на живите — кимна Пади. — И предупреждение.

— Предупреждение ли? — обърна се да го погледне Стоун. И веднага разбра всичко. Този човек беше пътник. Лицето му беше посивяло, дрехите висяха на мършавото му тяло, ръцете му силно трепереха.

— Точно така — кимна Пади и немощно посочи наоколо. — Виж всичките тези гробове. В тях лежат хора, които чакат Всевишният да им посочи пътя. Лежат в пръстта или в Чистилището, ако вярваш, че го има. Чакат Господ да слезе и да им каже къде ще почиват завинаги.

— В ада или в рая — кимна Стоун.

— Падаш ли си по залозите? — хвърли му кос поглед Пади.

Стоун поклати глава.

— Аз цял живот съм залагал на разни неща — въздъхна Пади. — Я си представи, че трябва да заложиш в момента. Колко от тях ще отидат горе и колко долу?

— Надявам се, че пътниците за рая ще са повече.

— Значи ще си изгубиш парите — отсече Пади.

— Искаш да кажеш, че грешниците са повече от праведните?

— Именно. Аз например съм си готов за казана, откъдето и да ме погледнеш. Няма никакво съмнение, че ще потегля натам.

— Съжаляваш ли за нещо, което си извършил?

— Да съжалявам ли? Ако съжаленията струваха пари, сега щях да съм Бил Гейтс!

Пади се наведе и целуна плочата пред себе си.

— Сбогом, моя мила Тами — прошепна той. — Почивай в мир, скъпа.

После с олюляване се изправи и наложи шапката си.

— Виж, тази жена тук със сигурност ще отиде в рая промърмори той. — И знаеш ли защо?

Стоун поклати глава.

— Защото е светица. Защото си похаби живота с тип като мен. Сигурен съм, че свети Петър ще я посрещне с разтворени обятия. Жалко, че няма да съм там, за да ги видя.