Дейвид Балдачи
Хладнокръвният Стоун (27)

27

Пред лимузината бавно изплува сградата на Министерството на правосъдието и Джери Багър я поздрави с тържествено вдигнат среден пръст.

— На това му се вика подходящ обект за ядрен удар — изръмжа той. — Който непременно трябва да обхване и ФБР. На кого му трябват прокурори и ченгета? На мен със сигурност не. — Той огледа лицата в лимузината. — На теб трябват ли ти, Майк?

— Не, мистър Багър.

— Правилно разсъждаваш.

Малко след пристигането си във Вашингтон Багър беше получил по-подробен доклад от частния детектив. Той беше причината да потегли насам, за да посети библиотеката. За по-ерудираните хора тя не беше обикновена библиотека, а с главно „Б“ — Библиотеката на Конгреса.

Хората му направиха кратка справка и две минути по-късно Багър крачеше към читалнята на отдел „Редки книги и специални колекции“, доскоро оглавяван от бившия съпруг на Анабел Джонатан Дехейвън. Тук работеше и Кейлъб Шоу, който излезе от залата за съхранение на редки издания в момента, в който Багър влизаше от другата врата.

За негова чест Кейлъб не повърна веднага щом разпозна човека от снимката, която му беше показал Милтън.

Но къркоренето в стомаха му беше сигурна индикация, че това може да се случи всеки момент. Останал на място, той успя да окачи на лицето си нещо като любезна усмивка. Нямаше представа защо го прави. После изведнъж си помисли, че тази усмивка е предвестник на истерична криза, а свиването на коремните мускули му подсказваше, че трябва да предприеме нещо, и то веднага.

— Мога ли да ви помогна? — попита той и се насочи към групичката млади мъже в тъмни костюми, плътно заобиколили шейсет и шест годишния Багър — як, с широки рамене, бяла коса и силно загоряло лице. Носът му беше сплескан, а на бузата му личеше стар белег.

Прилича на пират, помисли си Кейлъб.

— Надявам се — любезно отвърна Багър и бавно се огледа. — Тук са редките книги, нали?

— Да, това е читалнята на отдел „Редки книги и специални колекции“.

— Колко редки са тези книги?

— Изключително редки, сър. Но тук освен книги се съхраняват и други неща: древни ръкописи и пергаменти, Библията на Гутенберг, копие от Декларацията за независимост, част от личната библиотека на Джеферсън и много други творби. Доста от тях са уникални, единствени екземпляри в света.

— Тъй ли? — промърмори Багър, без да се впечатлява. — Аз пък притежавам нещо, което е още по-рядко.

— Наистина ли?

— Аха. Една книга, която още не е написана.

Багър се разсмя, а компанията му откликна с озъбени усмивки. Кейлъб стори същото, макар че трябваше да се хване за облегалката на стола пред себе си.

— Приличаш ми на човек, който ще свърши работа — прегърна го през раменете Багър. — Как се казваш?

Кейлъб направи отчаян опит да измисли някакъв псевдоним, но усилията му се оказаха абсолютно безплодни.

— Кейлъб Шоу — промърмори той.

— Кейлъб ли? — учуди се Багър. — За пръв път чувам подобно име. Да не си от сектата Амиш?

— Не, републиканец съм — прошепна Кейлъб, потръпвайки от докосването на мускулестата ръка върху раменете му. Тази ръка ли е убила всичките онези хора?

— Добре, републиканецо — рече Багър. — Има ли някое местенце, на което да си поговорим спокойно? Искам да кажа, че сградата е много голяма. Сигурно ще се намери някое кътче, където да си побъбрим на четири очи.

Ето от какво се беше опасявал Кейлъб. В читалнята все пак имаше хора, които биха могли да станат очевидци на това, което предстоеше. А то беше просто и ясно: гангстерът щеше да му види сметката.

— В момента съм доста зает — промърмори Кейлъб, но хватката на Багър моментално се стегна и той побърза да добави: — Е, разбира се, че ще ви отделя няколко минути.

Обърна се и ги поведе към малката канцелария в дъното на залата.

— Сядай! — заповяда рязко Багър и той побърза да заеме единствения стол в помещението. — Тъй! Доколкото разбирам, шефа са го свитнали. Вярно ли е?

— Имате предвид директора на отдел „Редки книги и специални колекции“? Да, вярно е.

— Джонатан Дехейвън?

— Точно така — кимна Кейлъб и тихо добави: — Убиха го тук, в сградата.

— Лошо. — Багър огледа свитата си. — Направо в библиотеката, а? В какъв свят живеем, господи! — Вниманието му отново се насочи към Кейлъб. — Работата е там, че моя близка е познавала тоя Дехейвън. По-точно била е омъжена за него в един момент.

— Така ли? — направи се на изненадан Кейлъб: — За пръв път чувам, че Джонатан е бил женен.

— Бил е, макар и за кратко. Не се обиждай, но според мен той си е бил един книжен плъх и не си е падал кой знае колко по жените. Докато моята позната, хм, не е такава. Тя е нещо различно, нещо като…

— Фурия? — подхвърли Кейлъб.

— Нещо такова — кимна Багър и в очите му се появи подозрение. — Какво те кара да мислиш така?

Осъзнал, че с подобни квалификации ще даде повод на гангстера да го изтезава за повече информация, Кейлъб побърза да добави:

— Едно време и аз бях женен, но само след четири месеца жена ми ме напусна. Тя беше точно такава — фурия. А аз, както правилно споменахте, съм си един книжен плъх.

Изрекъл всичко това, Кейлъб остана смаян от лекотата, с която сипеше лъжи.

— Тъй, тъй — подсмихна се Багър. — Правилно се изразяваш. Но както и да е. Работата е там, че аз отдавна не съм се виждал с моята приятелка и много ми се ще да я открия. Помислих си, че може би е чула за смъртта на бившия си съпруг и е дошла на погребението му…

Очите му очаквателно се втренчиха в лицето на Кейлъб.

— Бях на погребението, но не видях непознати хора — рече библиотекарят. — Как изглежда тази жена, как се казва?

— Висока, с хубава фигура, от онези, след които всеки мъж се обръща. С малък белег под дясното око. Всеки ден си сменя прическата и цвета на косата, нали ме разбираш? Казва се Анабел Конрой, но вероятно и името си сменя според деня от седмицата.

— Нищо не ми говори — поклати глава Кейлъб. По отношение на името наистина беше така, тъй като той познаваше Анабел като Сюзан Хънтър. Но описанието беше смразяващо точно. — Сигурен съм, че бих забелязал такава жена. На погребението присъстваха съвсем обикновени хора. Такива като мен, знаете…

— Бас държа, че е било точно така — изсумтя Багър, после щракна с пръсти и един от хората му извади визитна картичка. — Ако си спомниш нещо, обади ми се. Плащам много добре. Имай предвид, че говорим за сума от пет цифри нагоре.

Кейлъб пое картичката.

— Май наистина много искате да я намерите — възкликна с облещени очи той.

— Нямаш представа колко много, републиканецо.