Дейвид Балдачи
Хладнокръвният Стоун (31)

31

Докато Рубън разочароваше Анджи, Милтън изпробваше една система за залагане на масата за зарове, която беше открил някъде из сайтовете. За момента не се справяше кой знае колко добре. Вярно, че спечели осем бона от първата обиколка на заровете около масата, но неговите стандарти бяха значително по-високи от тези на обикновените хора. Зад гърба му се бяха струпали доста комарджии, които го насърчаваха с викове и съвети. Над двайсет играчи залагаха на ръката му с отчаяната надежда да изкарат някой долар или поне да избият част от парите си, потънали в бездънния джоб на Джери Багър.

Най-близо до него бяха няколко жени с дълбоки деколтета, които притискаха сочни бюстове в раменете му, покапваха ризата му с коктейлите си и задаваха тъпи въпроси за техниката, която използва. Милтън нямаше представа, че те са наемнички на казиното, имащи задачата да разконцентрират всеки с „гореща ръка“. Но това беше без значение. Няколко чифта силиконови гърди бяха крайно недостатъчни, за да нарушат концентрацията на Милтън Фарб.

Двете крупиета и контрольорът на масата наблюдаваха внимателно играта, изчисляваха залозите и следяха поведението на всички, включително на зяпачите, струпали се зад металния парапет. Сега там нямаше почти никакво място, но ако някой размахаше достатъчно тлъста пачка, крупиетата бързо го включваха в залаганията. В момента всички около масата на Милтън имаха желание да залагат.

Изправен малко по-назад, шефът на залата следеше развоя на събитията с каменно лице. Той беше последната инстанция за решаването на евентуални спорове. Разбира се, основната му задача беше да защитава интересите на казиното, но трябваше да го прави ловко и деликатно, под прикритието на правилата за честна игра. Но светът на комарджиите не се отличаваше с особена чувствителност. Тук всичко се подчиняваше на един бог — парите. Крайната цел на казиното беше проста и ясна: при затварянето да е спечелило повече пари, отколкото е изплатило. В момента шефът на залата беше сериозно разтревожен. Той имаше достатъчно дълъг стаж на този пост, за да разпознава тутакси опасните играчи, разчитащи на дълги и успешни серии. Имаше неприятното чувство, че този насреща му се готви да тресне един здрав юмрук на „Помпей“.

Минималният залог на масата беше 50 долара, а максималният — 10 хиляди. Милтън залагаше с хирургическа прецизност, тъй като отдавна беше изчислил статистическите вероятности и умело ги прилагаше на практика. Още на първото хвърляне улучи седмица — единствената комбинация, която печелеше при всички обстоятелства. Подплати ръката си с агресивен залог от 500 долара и от този момент нататък започна да играе с парите на казиното. Умело използваше и останалите комбинации, извличайки максимума от петиците, шестиците и осмиците, после се прехвърляше на деветките и петиците, а за десерт залагаше на най-печелившите, но най-трудно постижими десетки и четворки. Вършеше го с лекотата на дългогодишен играч. Два пъти поред заложи на четворка, след което се прехвърли на осмица и десетка. Спечели шест пъти поред и напрежението започна да се покачва.

Изнервен от развоя на събитията, шефът на залата заповяда смяна на персонала. Крупиетата се оттеглиха с мрачни лица. Бакшишите се раздаваха след съответната печеливша серия на играча, което означаваше, че този екип няма да получи дори цент от печалбата на Милтън. Но заповедта на шефа беше закон. Той я издаде с единствената надежда да прекъсне серията на Милтън и да успокои останалите играчи около масата. Макар и разрешен от правилника, подобен ход неизбежно предизвикваше недоволството на играчите и зрителите.

Шефът на залата измърмори нещо в микрофона, прикрепен към ревера на сакото му. Двама души от охраната се приближиха до масата. Зърнали заплашителните им фигури, играчите бързо утихнаха.

Но номерът на шефа нямаше успех, тъй като Милтън направи още три печеливши хвърляния и вече имаше двайсет и пет хиляди долара. Крупието можеше да му отнеме заровете само в случай, че някой от тях излетеше от масата. Изнервен до крайност, шефът нямаше друг избор, освен да наблюдава как този загубеняк с външност на провинциален учител продължава да стриже казино „Помпей“.

Милтън заложи 500 долара на тройка, която се падаше изключително рядко. Около масата се възцари смаяна тишина. Заровете се търкулнаха гладко и някак небрежно, за да спрат миг по-късно на двойка и единица. Печалбата от този залог беше петнайсет към едно, превръщайки 500-те долара на Милтън в една хубава сума от 7500. Купчината пред него вече възлизаше на 35 000 долара.

Изпотен от напрежение, шефът на залата бе принуден да изиграе последния си коз. Леко кимна към един от подставените играчи, който всъщност беше служител на казиното. Човекът светкавично заложи на седмица. Това означаваше, че ако Милтън хвърли седем, той ще изгуби не само всички залози на масата, но и правото да хвърля. В света на комарджиите властваше поверието, че залагането срещу играча носи лош късмет, тъй като изсмуква енергията от играта и го кара да греши. Тълпата моментално започна да роптае, а един от останалите играчи дори блъсна с рамо нещастника, позволил си да направи подобен залог. Наложи се охраната да успокоява страстите.

Милтън прие абсолютно безстрастно този пореден опит на казиното да го изкара от релси. Бавно и спокойно той заложи хиляда долара на комбинацията шест и шест. Това беше един от най-рисковите залози, който се изплащаше трийсет към едно. Но в случай че не хвърлеше две шестици, играчът губеше всичко. Именно по тази причина залагането на хилядарка на „влакче“ изглеждаше абсолютна лудост в очите на всички около масата.

В залата се възцари дълбока тишина. В ограденото от метален парапет пространство нямаше дори милиметър свободно пространство. Зрителите се бяха наредили на шест реда зад парапета. Новината за страхотния играч се беше разпространила из казиното със светкавична бързина.

Милтън вдигна глава към шефа на залата и небрежно попита:

— Как сте с късмета? Защото моят работи.

Заровете литнаха във въздуха още преди смаяният служител да успее да реагира. Двете кубчета се удариха едновременно в зеленото сукно, плъзнаха се на милиметри от купчините заложени чипове, блъснаха ограничителната стена и отскочиха обратно.

Дълбоката тишина продължи още една безкрайно дълга секунда, след което казиното се огласи от дружния ревна тълпата. Заровете се успокоиха върху масата с двете шестици нагоре. Милтън Фарб спечели трийсет хиляди долара на една ръка и общата сума на печалбата му стана почти двойна — 65 000 долара. Играчът до него издаваше нечленоразделни звуци и го тупаше по рамото. Останалите крещяха с пълно гърло. Но последвалото изявление на Милтън накара залата отново да онемее.

— Спирам дотук — обяви на крупиетата той.

Морето от лица около парапета стана мрачно, сякаш хората присъстваха на погребение или бяха станали свидетели на самолетна катастрофа.

— Играй! — извика някакъв мъж. — Не усещаш ли, че си на път да ги разбиеш? Играй, по дяволите!

— Хвърляй, пич! — изрева друг. — Още два такива зара, и ще изплатя стипендията на децата си в колежа!

— Имам късмет, но имам и ум — поклати глава Милтън. — Знам кога да спра.

Подобни истини не се радваха на особена популярност в комарджийските среди.

— Майната ти! — ревна един едър мъж, направи крачка напред и положи тежка лапа върху рамото на Милтън. — Продължавай да хвърляш проклетите зарове, задник! Чуваш ли какво ти казвам? Преди да се появиш, изгубих купища мангизи! Хвърляй, чуваш ли?

— Чува — отвърна някакъв глас и една доста по-тежка лапа легна върху рамото на разгневения играч.

— Хей, какво по дяволите… — започна онзи и се завъртя, свивайки ръцете си в юмруци. После замълча и се облещи към заплашително надвесения над него Рубън Роудс.

— Човекът спира да играе и толкова! — изръмжа Рубън, вдигна стика на крупието и го размаха над главата си. — Предлагам да го оставиш да си събере чиповете и да си върви по пътя! В противен случай тази пръчка ще потъне много дълбоко в дебелия ти задник!