Дейвид Балдачи
Хладнокръвният Стоун (4)

4

Анабел Конрой изопна дългите си крака и се загледа в панорамата зад прозореца на експрес „Асела“. Пътуването й с влак беше изключение. Предпочиташе да се вози на 10 хиляди метра височина, да хапва фъстъци и да пие разводнени коктейли по седем долара, докато кроеше поредната измама. Но днес тя беше във влака заради своя спътник Милтън Фарб, който за нищо на света не се качваше на машина, имаща качествата и намеренията да се отделя от Земята.

— Самолетът е най-безопасното превозно средство, Милтън — беше го уверила тя.

— Не и когато попадне във въздушна яма и пилотът загуби управление — бе възразил Милтън. — Тогава шансовете да умреш са горе-долу сто процента, а аз не обичам такива залози.

Анабел отдавна беше разбрала, че няма смисъл да се спори с гении. А и Милтън беше свършил отлична работа със своята фотографска памет и блестящи лъжи. Напуснаха Бостън след поредната успешна операция. Обектът на тази операция се беше върнал където трябва, без никой да си помисли да повика полиция. В света на високите залози и съвършените измами, който обитаваше Анабел, подобен финал се смяташе за перфектен.

Трийсет минути по-късно единственият влак-стрела по Източното крайбрежие спря на някаква гара. Анабел погледна навън и неволно потръпна, когато кондукторът обяви, че са в Нюарк, щата Ню Джързи — империята на Джери Багър. За щастие не спряха в Атлантик Сити, където беше седалището на маниакалния собственик на казина. Иначе Анабел нямаше да се качи на този влак.

Беше обаче достатъчно интелигентна, за да си дава сметка, че Джери ще напусне Атлантик Сити в момента, в който разбере къде се намира тя. Защото, когато отмъкнеш 40 милиона долара от тип като него, съвсем логично е да си представиш как ще те накълца на хиляди парченца.

Погледна към Милтън, който все още приличаше на младеж със своята дълга коса и хлапашко лице. Всъщност обаче наближаваше петдесет. В момента пръстите му препускаха по клавиатурата на лаптопа, правейки нещо, понятно само за гениите.

Отегчена, Анабел стана и отиде до вагон-ресторанта да си вземе бира и пакетче чипс. На една от масичките лежеше забравен брой на „Ню Йорк Таймс“. Тя седна, отпи глътка бира и бръкна в пакетчето. Започна да прелиства вестника, търсейки нещо, което би я вдъхновило за поредната авантюра. Във Вашингтон трябваше да вземе няколко решения, като най-важното от тях беше дали да се покрие, или да напусне страната. Отлично знаеше какво трябва да бъде то. В момента най-безопасното място беше един далечен остров в южната част на Тихия океан, където просто трябваше да изчака да отмине цунамито на име Джери. Багър беше на шейсет и пет-шест, а нейната майсторска измама без съмнение беше спомогнала за вдигане на кръвното му. С малко късмет той скоро щеше да умре от инфаркт и тогава тя щеше да бъде свободна. Все пак обаче не можеше да разчита на това. Когато ставаше дума за Джери, късметът просто не идваше.

Решението й не би трябвало да бъде трудно, но ето че беше. Неусетно се беше сближила — доколкото бе възможно за такива като нея — с групичка странни птици, която се наричаше клуб „Кемъл“. На устните й се появи неволна усмивка. Спомни си за един от тези хора — Кейлъб Шоу, който работеше в библиотеката на Конгреса и страшно много й напомняше за Страхливия лъв във „Вълшебникът от Оз“. После пред очите й изплува лицето на Оливър Стоун и усмивката й се стопи. Лидер на странната компания, Стоун беше нещо съвсем различно. Явно бе имал богато и опасно минало, може би по-необичайно дори от нейното. А това означаваше много. Изобщо не беше сигурна, че може да каже „сбогом“ на Стоун просто ей така. Защото едва ли щеше да срещне друг като него.

Покрай нея мина млад мъж, който не се опита да скрие възхищението си от високата й изваяна фигура, дългата руса коса и трийсет и шест годишното й лице. Едва не възкликна. Не го смущаваше дори малкият сърповиден белег под окото й — подарък от баща й Пади Конрой, най-ловкия измамник на своето поколение и най-лошия баща по мнението на единствената му рожба.

— Здравейте — каза младежът. Беше строен, с небрежно разрошена коса и скъпи дрехи, които бяха скроени така, че да изглеждат груби и евтини. Жива реклама на „Абъркромби и Фич“. Един бърз поглед й беше достатъчен да го определи като разглезено колежанче с нездравословно много пари и прекалено нафукано поведение.

— Ами здрасти — отвърна тя и отново зачете вестника.

— Закъде пътувате? — попита младежът и безцеремонно се настани на свободното място срещу нея.

— Не съм в твоята посока.

— А откъде знаеш коя е тя? — игриво продължи младежът.

— Мога само да предполагам.

Той не разбра намека или просто не му пукаше.

— Отивам в Харвард.

— Ооо, изобщо не бих го допуснала.

— Но живея във Филаделфия, по-точно в Мейн Лайн. Родителите ми имат имение там.

— Нима? Сигурно е страхотно да имаш родители, които притежават имение — каза тя с подчертано равнодушие.

— Още по-страхотно е да имаш родители, които през повечето време са в чужбина — невъзмутимо продължи младежът. — Довечера организирам малък купон, който обещава да бъде див. Проявяваш ли интерес?

Анабел усети как очите му опипват тялото й. Ето, отново се започва, въздъхна тя. Прекрасно знаеше, че не трябва да се поддава, но някои неща просто бяха по-силни от нея.

— Не знам — затвори вестника тя. — Колко див ще бъде?

— Колкото пожелаеш.

Устните му оформиха думичката „бейби“, но в последния момент хлапакът очевидно реши, че все още е рано за подобни фамилиарности.

— Не обичам да ме разочароват.

— Мисля, че няма да бъдеш разочарована — докосна ръката й той.

Тя се усмихна и леко потупа пръстите му.

— За какво всъщност говорим? За пиене и секс?

— Именно! — Той стисна ръката й. — Хей, аз съм в първа класа. Защо не се преместиш при мен?

— А нещо друго освен пиенето и секса?

— Искаш подробности?

— Всичко е в подробностите, скъпи мой…

— Стив. Стив Бринкман. — На лицето му цъфна самодоволна усмивка. — От същата онази фамилия Бринкман. Баща ми е вицепрезидент на една от най-големите банки в страната.

— Да ти кажа, Стив, ако на дивия купон липсва кока, наистина ще бъда разочарована. Нямам предвид кока-колата.

— Само кажи какво ти трябва и ще го доставя! — разпали се хлапакът. — Имам връзки.

— Амфети, куклички, глигани, плюс тежката артилерия — изреди тя. — И никаква лимонада — каза, имайки предвид долнокачествената дрога. — Не понасям лимонадата.

— Охо, виждам, че знаеш за какво говориш — рече Стив и нервно се огледа наоколо.

— Някога преследвал ли си дракона, Стив? — попита тя.

— Ами… Не.

— Това е един особен начин да вдишваш хероин. Стигаш на седмото небе, стига да не хвърлиш топа.

Той пусна ръката й и промърмори:

— Не ми се струва много разумно.

— На колко години си?

— На двайсет. Защо питаш?

— Аз си падам по по-младички. Отдавна съм разбрала, че навършат ли осемнайсет, мъжете не могат да чукат страхотно. Я ми кажи, на твоя купон ще има ли малолетни?

— Мисля, че идеята не е много добра — би отбой Стив и започна да се надига.

— О, аз не съм претенциозна — добави тя. — Може да бъдат и момичета. На кого му пука, като се надруса?

— Добре, добре. Сега трябва да тръгвам.

— И още нещо, Стив — спря го Анабел, отвори портмонето си и му показа фалшива значка. — Виждал ли си инициалите на АБН, Стив? Това означава Агенция за борба с наркотиците.

— Божичко!

— След като ти любезно ми съобщи адреса на имението на мама и тате в Мейн Лейн, моят екип няма да има проблеми да го открие. Казвам ти го за всеки случай, ако все още държиш да организираш дивия купон.

— Моля ви! — вдигна ръка младежът. — Кълна се в Бога, че…

Анабел стисна пръстите му и заплашително процеди:

— Връщай се в Харвард, Стиви! Изчакай да се дипломираш, а после прецакай живота си, както ти е угодно! Но в бъдеще внимавай какви ги дрънкаш пред непознати жени във влака!

Младежът побърза да се отдалечи по пътеката към първа класа.

Тя допи бирата си и разсеяно прегледа последните няколко страници на вестника. След което дойде и нейният ред да пребледнее.

Американец на име Антъни Уолас бе открит смазан от бой в едно имение на португалското крайбрежие. Други трима души бяха убити в усамотената къща на плажа. Предполагаше се, че мотивът е грабеж. Уолас все още бе жив, но в дълбока кома вследствие тежки поражения на мозъка. Лекарите не даваха надежда за възстановяването му.

Анабел откъсна листа и с несигурна стъпка се отправи към вагона си.

Джери Багър беше докопал Тони, един от партньорите й в измамата. Имение в Португалия? Изрично го беше предупредила да се снишава и да не размахва пачки. Но той не я беше послушал и в резултат бе с мъртъв мозък. Джери обикновено не оставяше живи свидетели.

Въпросът беше какво е успял да измъкне от Тони. Всъщност нямаше смисъл да го задава, защото знаеше отговора: всичко.

Милтън престана да чука по клавиатурата и вдигна глава.

— Добре ли си?

Анабел не отговори. Очите й бяха обърнати към гледката зад стъклото, но не виждаха нищо. Самоувереността й се изпари. В съзнанието й с фотографска точност изплуваха ужасяващите детайли на смъртта, която й беше подготвил Джери Багър.