Дейвид Балдачи
Хладнокръвният Стоун (58)

58

Разтревожен и притеснен, Алекс Форд си седеше у дома. Причина за безпокойството му беше Оливър Стоун, който упорито не вдигаше телефона си. Новината за разкопания гроб в „Арлингтън“ не беше на първа страница, но привлече вниманието на мнозина. Алекс нямаше представа какво са открили в изровения ковчег, но отлично знаеше, че там не е било тялото на Джон Кар. По времето, когато двамата едва не загинаха в една местност недалеч от Вашингтон, наречена Планината на смъртта, той бе научил доста неща за живота на Оливър Стоун/Джон Кар.

Понечи да набере номера му за пореден път, но в същия миг телефонът му иззвъня.

Беше Стоун.

— Оливър, какво става, по дяволите?

— Нямам време за приказки, Алекс. Чу ли за гроба?

— Да.

— Това е работа на Картър Грей.

— Но нали той е…

— Не е. Грей си е жив и здрав и в момента се опитва да ме насади по повод серия от убийства, свързани с миналото ми.

— Но, Оливър…

— Просто ме изслушай! — прекъсна го Стоун. — Аз мога да се погрижа за себе си. Рубън и Милтън са в безопасност, Кейлъб — също. Но ще те помоля за една услуга.

— Казвай.

— Помниш ли Сюзан Хънтър, моята приятелка?

— Висока, дългокрака и устата?

— Същата. Има сериозни проблеми. Предложих й помощта си, но ситуацията се промени. Ще ме заместиш ли?

— Тя ли беше причината да ни вдигнеш под тревога снощи?

— Не, онова беше чисто моя грешка. Но ако решиш да й помогнеш, ще трябва да ми обещаеш нещо.

— Какво? — попита предпазливо Алекс.

— Миналото й не е безупречно, но тя е добър човек и е имала основателни причини за постъпките си. Не се рови прекалено надълбоко.

— Но ако е престъпник…

— Ние с теб сме минали през доста неща, Алекс. Ще ти кажа само едно: аз без колебание бих поверил живота си на тази жена. Надявам се, че това ти е достатъчно.

Алекс се облегна назад и изпъшка.

— Добре, какво искаш да направя?

— Иди в къщата ми. На бюрото има папка със записки, които ще ти помогнат да се ориентираш в ситуацията. Ще ти дам телефонния номер на Сюзан. Можеш да й се обадиш и да й кажеш, че съм те помолил да й помогнеш.

— Това е важно за теб, така ли?

— Ако не беше важно, нямаше да те моля за толкова голяма услуга.

— Добре, Оливър, ще го направя.

— Нямаш представа колко съм ти задължен, Алекс.

— А не мога ли да помогна и на теб?

— Не. Трябва да се справя сам.

Алекс се качи в колата си и потегли към гробището „Маунт Цион“. Къщичката на Стоун изглеждаше пуста, но агентът извади пистолета си, преди да отвори с ключа, който му беше дал Стоун. Няколко секунди му бяха достатъчни да се увери, че вътре няма никого. Следвайки инструкциите, той седна зад бюрото и започна да преглежда бележките, изписани със ситния равен почерк на Стоун.

Специално внимание обърна на имената: Джери Багър, Анабел Конрой (оградено с кръгче), Пади Конрой, Тами Конрой и някакъв човек на име Антъни Уолас. Една от бележките съдържаше подробно описание на неотдавнашното пътуване на Стоун до Мейн, придружено от няколко реда записки след разговори с Рубън, Милтън и Кейлъб. По всичко личеше, че Милтън и Рубън са имали някаква задача в Атлантик Сити, по-специално в казино „Помпей“.

Леговището на Багър.

Алекс пъхна бележките в джоба си, стана и се протегна, масажирайки тила си. Преди години, още като член на личната президентска охрана, беше счупил шиен прешлен, който хирурзите замениха с метална пластина. Оттогава страдаше от постоянни болки във врата. Сега трябваше да се обади на Сюзан Хънтър, приятелката на Стоун. От бележките, които току-що прегледа, беше ясно, че това едва ли е нейното истинско име.

В следващата секунда замръзна на място и мускулите му се напрегнаха. Някой влезе и той побърза да се скрие зад вратата на банята.

Стъпките се насочиха към бюрото, чу шум от тършуване по него.

Алекс пристъпи тихо изотзад и опря пистолета си в главата на Анабел Конрой.

Вярна на невъзмутимия си нрав, тя не трепна.

— Надявам се, че пистолетът е на предпазител — каза спокойно Анабел.

Алекс свали оръжието и отстъпи крачка назад. Анабел беше облечена с къса пола, сандали и дънково яке. Дългата й руса коса беше стегната на кок и почти скрита под шапка с козирка. Тя свали слънчевите си очила и отправи хладен поглед към високия федерален агент.

— Ти си от Сикрет Сървис, нали?

— Да, аз съм Алекс Форд — кимна той. — А ти си…

— Безработна. — Очите й обиколиха стаята. — Няма ли го?

Алекс се взря в малкия сърповиден белег под дясното й око.

— Няма го.

— Имаш ли представа къде е?

— Никаква.

— В такъв случай сбогом.

— Анабел! — извика той и тя се закова на място.

— Приятно ми е да се запознаем, Анабел Конрой — усмихна се Алекс. — Нека позная: баща ти се казва Пади, а майка ти или може би сестра ти е Тами. — В ръцете му се появи снопчето гъсто изписани листове. — И най-вероятно си дошла заради това.

— Мислех, че Оливър е по-дискретен — отвърна тя, оглеждайки листовете.

— И правилно си мислила. Аз сам стигнах до тези заключения.

— Браво на теб. Е, аз трябва да вървя.

— Искаш ли да предам нещо на Оливър, когато го видя?

— Не. Вече нямам какво да му кажа.

— Но се отби да го видиш.

— Да речем. А ти какво правиш тук?

— Дойдох, защото съм му приятел и се тревожа за него.

— Той може да се грижи за себе си.

— Имаш ли представа защо изчезна? — попипа Алекс, макар да знаеше отговора.

— Заради някакъв разкопан гроб в „Арлингтън“. Вероятно неговият. — Очите й се взряха в лицето на Алекс, търсейки реакция. — Издържах ли изпита?

Той кимна.

— Оливър наистина трябва да ти е имал пълно доверие, за да го сподели с теб.

— Нека го кажем по друг начин: надявах се, че ми се доверява, но се оказа, че не е така.

— Чух, че този Багър е безмилостен тип.

И да се беше стреснала от думите му, Анабел не се издаде.

— Не знам за кого говориш — равнодушно каза тя.

Той извади визитната си картичка и й я подаде.

— Оливър ми се обади с молба да ти помогна, докато той се занимава с проблемите си.

Тези думи вече я стреснаха.

— Молил те е да ми помогнеш?

— Всъщност настоя.

— Винаги ли се подчиняваш на настояванията му?

— Той каза, че е готов да ти повери живота си. Малцина са хората, които могат да се похвалят с подобно нещо. Случайно и аз съм един от тях. От доста време насам имаме навика да се грижим един за друг.

Анабел се поколеба, после прибра картичката в якето си и кимна.

— Благодаря.

Алекс мълчаливо я изпрати с поглед, докато тя вървеше към колата си.