Дейвид Балдачи
Хладнокръвният Стоун (24)

24

Изправен зад играчите около масата за блекджек, Милтън зорко следеше картите, които излизаха от дървения улей.

— Как върви? — попита Рубън, който незабелязано се изправи зад него.

— Страшно ми е интересно — усмихна се Милтън.

— Включи се, защото тъй и тъй трябва да се слеем с посетителите — промърмори Рубън. — Само гледай да не те ошушкат, защото ще ни трябват пари за бензин.

След тези думи гигантът продължи обиколката си, небрежно оглеждайки игралните маси. След завръщането си от войната във Виетнам той беше постъпил на работа в Агенцията за военно разузнаване, или АВР — армейския еквивалент на ЦРУ. Оттогава беше изтекла много вода, но в момента той със задоволство установи, че не е изгубил навиците си. И без колебание се насочи към бара.

Паркира задника си на едно от високите столчета, поръча си джин с тоник и зяпна барманката — красива жена на средна възраст с уморено лице и неестествено бяла кожа. Така изглеждаха всички, които прекарваха по-голямата част от живота си на закрито, под ярките светлини на казиното.

— Кои са най-интересните игри тази вечер? — попита той, след като отпи глътка и хвърли в устата си няколко фъстъка.

Жената механично бършеше плота с влажна кърпа.

— Зависи какво те интересува — отвърна тя.

— Интересува ме нещо различно от заровете, едноръките бандити и всичко останало, което струва пари.

— Значи не си попаднал където трябва.

— Тъй трябва да е — засмя се той и протегна ръка. — Аз съм Рой.

— Анджи — докосна пръстите му тя. — Откъде си?

— От едно близко градче на юг. А ти местна ли си?

— Родена съм в Минесота, ако това не ти се струва невероятно. Но тук съм толкова отдавна, че се чувствам коренячка. Всъщност кой би могъл да твърди, че е от Атлантик Сити, след като казината превзеха града? Искам да кажа, че това е място, където се стичат хора от цялата страна.

— Пия за прекрасното обяснение — вдигна чаша Рубън и очите му пробягаха по скъпото обзавеждане. — Мястото трябва да е собственост на някоя голяма корпорация. Обстановката е такава, че „Беладжо“ и „Мандалей Бей“ изглеждат като евтини панаири.

— Никаква корпорация — поклати глава Анджи. — Всичко тук принадлежи на един човек.

— Стига, Анджи! — втренчи се в нея Рубън. — Всички казина са собственост на големи корпорации.

— Не и това. То е на Джери Багър.

— Багър ли? Името ми звучи познато.

— Доста забележителна личност. Зърнеш ли го веднъж, трудно можеш да го забравиш.

— От тона ти личи, че едва ли го смяташ за почтен и хуманен гражданин.

— Такива заведения не се отварят от самаряни — отвърна тя, после в очите й изведнъж просветна подозрение. — Хей, това да не е някакъв номер? Нали не работиш за мистър Багър? Не съм казала нищо против него. Той е добър шеф.

— Спокойно, Анджи. Аз съм точно такъв, какъвто ти изглеждам: дребна риба от провинцията, успяла да профука пачката си на масата за зарове. Сега си ближа раните и си пия питието, след което ми предстои дълъг път обратно с подвита опашка. — Погледна през рамо. — Все пак ти благодаря за информацията. Хич не ми се ще да се сблъскам с тоя тип и да изтърся нещо, което би трябвало да премълча. По всичко личи, че не си поплюва.

— Не се безпокой, няма го в града. Вчера замина заедно с охраната си.

— Често ли пътува?

— Не, въпреки че притежава собствен самолет.

— Вероятно е отскочил до Вегас да види как се справя конкуренцията.

— Едва ли. Още преди години са го прогонили от Вегас и не може да припари там. Всъщност знам закъде отпътува, защото най-добрата ми приятелка е гадже на личния му пилот.

— И къде се е завлякъл големият бос? — небрежно попита Рубън и хвърли шепа фъстъци в устата си.

— Във Вашингтон.

Рубън се задави толкова силно, че Анджи започна да го тупа по гърба.

— Мамка му на това възпалено гърло! — изръмжа той, след като успя да си поеме дъх. — Почти не мога да дишам!

— Уплаши ме, да знаеш! — поклати глава жената. — Слава богу, че все още никой не ми е умирал в ръцете. — После сниши глас и предпазливо се огледа. — Но не мога да кажа същото за всички членове на персонала.

— Искаш да кажеш, че някой тук наскоро е ритнал камбаната? — внимателно я погледна Рубън.

— Ще кажа само, че двама от висшия персонал на казиното са в болницата — прошепна Анджи. — Беше ни казано, че имат грип, но моя приятелка работи в тази болница. От нея знам, че целите са били в синини и рани. Да си чувал някога за такива грипни симптоми?

— Но все още са живи, така ли?

— Да. За разлика от един компютърен специалист, който просто изчезна. Обяснението беше, че си е намерил друга работа и е заминал. Но не е уведомил близките си и всичките му неща останаха в апартамента.

— Мамка му! — престорено се учуди Рубън. — Какво би могло да му се случи?

Анджи плъзна одобрителен поглед по едрата му фигура.

— Смяната ми свършва в девет, Рой. Ако ме поканиш на вечеря, ще ти разкажа още много неща. Става ли?

Веднага след като напусна казиното, Рубън набра мобилния на Стоун и му съобщи, че Багър е заминал за Вашингтон.

— Добра работа, Рубън — похвали го Стоун. — В момента пътувам към Анабел.

— Нали каза, че е заминала?

— Успях да я убедя да ни даде още един шанс. Не разбра ли защо Багър е отпътувал за Вашингтон?

— Мисля да го направя по-късно вечерта, защото не искам да я притискам. Нали ме разбираш?

— Напълно. Дръж ме в течение.

— Кажи на Сюзан, че все още се надявам да излезем заедно.