Дейвид Балдачи
Хладнокръвният Стоун (10)

10

Стоун и Алекс Форд се срещнаха на обичайното място — в парка „Лафайет“ срещу Белия дом. Оттук Алекс беше охранявал обитателя на Овалния кабинет години наред, а Стоун беше протестирал срещу него, както и срещу предшествениците му. Седнаха на пейката в близост до статуята на един полски генерал, останал в историята като непоколебим съюзник на американците в тяхната война за независимост. Съвременните американци нямаха представа кой е той.

— Какво ми носиш? — попита Стоун, поглеждайки кафявата папка, която Форд извади от коженото си куфарче.

— Не бях много сигурен какво ти трябва, затова реших да хвърля по-голяма мрежа.

— Много добре, Алекс. Благодаря ти.

Стоун разгърна папката, а Форд се загледа в него.

— Вече ти казах по телефона, че Министерството на правосъдието отдавна е взело на мушка Багър, но до този момент не е успяло да го уличи в нищо. Говорих с Кейт, според която не са се отказали да го наблюдават, но ако продължават да липсват сериозни доказателства за нарушения, ще бъдат принудени да го оставят на мира. Дори Чичо Сам не разполага с неограничени средства.

— Как е Кейт? — попита Стоун. Кейт Адамс беше приятелката на Алекс, която работеше като юрист в Министерството на правосъдието.

— Нещата не се получиха. Вече има друг човек.

— Съжалявам — погледна го съчувствено Стоун. — Тя е прекрасно момиче.

— Да, но явно не е за мен — въздъхна агентът. — Или пък аз не съм за нея. Като говорим за жени, къде е Аделфия?

Аделфия беше чудачка с неизвестен произход и неопределен акцент, която, ако не се броеше Стоун, беше единственият човек, останал да протестира в парка „Лафайет“. Алекс отдавна подозираше, че тя е влюбена в приятеля му.

— От доста време не съм я виждал — отвърна Стоун. — Дори плаката й го няма.

— Странна птица.

— Всички сме странни птици, Алекс — отвърна Стоун, затвори папката и се изправи. — Благодаря ти за това тук — потупа папката той. — Много ще ми помогне.

— Джери Багър, собственик на казино от Джързи. Да не си решил да се отдадеш на хазарта?

— Може би, но не по начина, за който си мислиш.

— Чух, че е психопат, с когото е най-добре да си нямаш работа.

— Не възнамерявам да си имам работа с него.

— Дано — въздъхна Форд и също стана. — Това означава ли, че пак ще се обадиш в последния момент да викаме артилерията?

— Да се надяваме, че няма да се стигне дотам.

— Гледах как награждават твоя любимец Картър Грей с Ордена на свободата. Едва се сдържах да не вдигна телефона и да му кажа да върви на майната си!

— Аз очевидно не притежавам твоята воля — рече Стоун и му разказа какво е направил.

— Стига бе! — светна лицето на Алекс.

— Самата истина — увери го Стоун. — На всичкото отгоре получих покана да му отида на гости довечера.

— Ще я приемеш ли?

— Няма начин да я пропусна.

— Защо? Какво очакваш да научиш?

— Искам да му задам няколко въпроса за… За дъщеря ми.

Чертите на Алекс омекнаха, ръката му леко докосна рамото на Стоун.

— Извинявай. Ужасно съжалявам.

— Такъв е животът, Алекс. Човек трябва да го приеме, защото няма избор.