Дейвид Балдачи
Хладнокръвният Стоун (77)

77

Картър Грей беше голям рибар. За съжаление не успя да улови голямата риба, тъй като не намери подходяща стръв. Беше впрегнал усилията на безброй хора, беше се ровил в планини от компютърни файлове, но резултатът беше мизерен: едно име, едно-единствено име. Хари Иедидия, син на Леся и Рейфилд Соломон, или Давид М. Иедидия II.

Разбира се, беше направил всичко възможно да открие и дрипльовците от бандата на Оливър Стоун: едрия ветеран от военното разузнаване Рубън Роудс, когото помнеше от Планината на смъртта; книжния плъх Кейлъб Шоу, който през последните дни не се беше вясвал нито в дома си, нито в Библиотеката на Конгреса; гения Милтън Фарб, който не беше съвсем наред с главата.

Грей разполагаше с досиетата на тези хора, които сякаш се бяха изпарили. Фарб и Шоу не бяха използвали мобилните си телефони, а Роудс изобщо нямаше такъв, регистриран на свое име. Наскоро беше напуснал жилището си, без да остави новия си адрес. Сътрудниците на Грей бяха проверили всички регистри, но името му не фигурираше никъде. При ресурсите, с които разполагаше Картър Грей, не биваше да се допуска някой да изчезне просто ей така. Нищо чудно, че беше почти невъзможно да открият „спящите“ терористични клетки. За съжаление Америка беше прекалено голяма и прекалено свободна. В това отношение руснаците бяха прави: шпионирай всички, защото никога не се знае кога приятелят ще се превърне във враг.

В момента цялото му внимание беше насочено към издирването на сина на Леся. Надигна се от креслото в удобния си бункер, включи телевизора и натисна бутона на дистанционното.

На екрана се появи Харт Билдинг, където работеха голяма част от сенаторите. Беше наясно, че Роджър Симпсън е една от най-вероятните мишени на все още неизвестния нападател. Той можеше да го атакува или в дома му, или в офиса. Грей вече беше проверил записите на охранителните камери в жилищната сграда на Симпсън, но те не показаха нищо. Сега вниманието му беше насочено към офиса.

Часове наред наблюдава хората, които влизаха и излизаха от голямата административна сграда. Те бяха толкова много, че механично се превръщаха в неразличими силуети. Това накара Грей да прибегне до друга тактика. Смени диска в уредбата и пред очите му се появи рецепцията на Симпсън и коридорите, водещи към нея. В продължение на три часа внимателно оглежда всички, които попадаха в обсега на камерата.

Най-после. Приведе се напред и върна кадрите. Камерата бе заснела някакъв техник, надвесен над бравата на входната врата на офиса. Грей увеличи образа и се взря в лицето на непознатия. Отдавна знаеше всичко за дегизировката при проникване. Тези изпъкнали скули не бяха ли на Соломон? А брадичката и очите — на Леся? Противно на твърдението му пред президента той добре познаваше тази жена.

Проведе няколко телефонни разговора и нещата започнаха да се изясняват. Никой от служителите на Симпсън не беше викал човек за поправка на ключалката. Но секретарката беше сигурна, че техникът й е казал за направена заявка. На заснетите кадри обаче не се виждаше техникът да влиза в самия офис. Бързият преглед на останалите дискове не донесе нищо ново. В кабинета на Симпсън вкараха куче, обучено да надушва бомби, но то така и не се разлая. Не си направиха труда да проверяват за бръмбари, защото те не можеха да убиват.

Следващата стъпка беше лицето на техника от кадрите да се раздроби на съставните му части, които бяха пуснати за сравнение в базата данни на агенцията. На същата процедура бяха подложени и записите от летището, към които бяха добавени и описанията на очевидци в санаториума. Въпреки мощните компютри това щеше да отнеме известно време. Но Грей не разполагаше с много време. Залавянето на Леся от властите беше недопустимо, тъй като тя знаеше твърде много. Без съмнение вече беше предала информацията на сина си. Това автоматично им подписваше смъртната присъда, а също и на Кар, който най-вероятно се бе присъединил към тях. Обратното би било истинска катастрофа за страната и за света. И лично за Картър Грей.