Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Клуб „Кемъл“ (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Stone Cold, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 39 гласа)

Информация

Сканиране
ehobeho (2014)
Разпознаване и корекция
Cecinka (2014)

Издание:

Дейвид Балдачи. Хладнокръвният Стоун

Американска. Първо издание

Издателство „Обсидиан“, София, 2007

Редактор: Димитрина Кондева

ISBN: 978-954-769-163-6

История

  1. — Добавяне

46

Гробищата бяха единственото място, на което Анабел искаше да отиде. Досега не беше имала случай да се поклони на гроба на майка си, но тази вечер щеше да го направи.

Паркира наетата кола пред входа и тръгна по алеите. Точното местоположение на гроба се беше запечатало дълбоко в съзнанието й и тя го откри без никакви затруднения. Оказа се обаче, че там вече има някой и тя побърза да се скрие зад близкия кипарис.

Човекът се беше проснал на тревата до надгробната плоча и пееше ирландска песничка на мъртвата. Същата, която й пееше, когато Анабел беше още съвсем малка. В нея се говореше за любовта между мъж и жена, които живеели щастливо сред зелените поля на Ирландия. Очите й се насълзиха. Песента бавно затихна, после напълно спря. Измина известно време, преди да осъзнае, че баща й е заспал на гроба.

Излезе иззад дървото, приближи се до плочата и бавно се отпусна на колене. Баща й тихо похъркваше. Анабел направи нещо, което беше правила преди много, много години, когато родителите й я водеха на църква: прекръсти се и започна да се моли за душата на майка си. Сълзите й потекоха, когато прошепна на покойницата колко много я обича и иска да беше жива.

Молитвата продължи дълго. Прекъсна я едва когато изпита чувството, че сърцето й ще се пръсне от печал. Стана, прекръсти се и погледна неподвижната фигура на баща си. Решението дойде колкото бързо, толкова и неочаквано.

Хвана го под мишниците и го изправи на крака, изненадана от лекотата на съсухреното му тяло. Той дори не успя да се събуди напълно, докато тя го влачеше към колата. Откара го в пансиона, качи го в стаята си и го хвърли на леглото. Седна на канапето в малкия хол. Едва успя да си поеме дъх, и на вратата се почука.

Беше Стоун, който изглеждаше доста разтревожен. Разказа й с няколко думи за развоя на събитията около Милтън и Рубън, после погледна към вратата на спалнята, иззад която долиташе якото хъркане на Пади.

Не попита нищо, тъй като изражението на Анабел ясно показваше, че не желае да дава обяснения.

— Какво ще кажеш, ако утре се приберем у дома? — тихо предложи той.

— Аз нямам дом — поклати глава тя. — Но ако искаш, можем да се приберем в твоя дом.

 

 

На другата сутрин Анабел закуси в стаята си. Когато баща й излезе от банята, на масата го чакаше чиния бекон с пържени яйца и чаша горещо кафе.

— Като те гледам, май си гладен — подхвърли тя.

Очите на Пади Конрой бавно обиколиха стаята.

— Как, по дяволите, съм попаднал тук?

— Снощи беше на гроба на мама. Аз също.

— Ясно — кимна той и приглади с длан щръкналата си коса.

— Ела да закусиш.

— Не е нужно да правиш това, Ани.

— Знам. Сядай на масата.

Пади се подчини, хапна няколко залъка и отпи глътка кафе.

— Как вървят нещата? — попита тя, оглеждайки изпитото му посивяло лице.

— Дават ми шест месеца без терапия, иначе една година. Но кой иска постоянно да му е зле от химикалите?

— Имаш ли нужда от нещо? Пари? Квартира?

Пади се облегна и избърса устни със салфетката.

— Нищо не ми дължиш, Ани — поклати глава той. — Няма да приема нищо от теб.

— Не е нужно да страдаш и да спиш в камион. Аз имам пари.

— Страданията ги оправям с уиски, а старият ми камион е това, на което му викат „евтина каравана“. Добре съм си.

— Като те гледам, хич не си добре.

Лицето му потъмня, ръцете му се отблъснаха от масата.

— Нямам нужда от съчувствието ти, Ани! С омразата ти мога да се справя далеч по-лесно.

— Поради тази причина ли не ми се обади, за да обясниш, че си бил в затвора, когато Багър уби мама?

— Нещата щяха ли да се променят?

— Вероятно не — призна Анабел.

— Ето, виждаш ли? Само щяхме да си губим времето.

Той се изправи и изрови от джоба си запалка и смачкан пакет цигари.

— Нали нямаш нищо против? Особено като виждаш, че почти са ме довършили.

Анабел поклати глава, а той щракна запалката и отиде да отвори прозореца.

— Е, успя ли да измамиш Джери Багър в самия Атлантик Сити?

— Да.

— Какъв беше резултатът?

— Отмъкнах му милиони.

— Значи имаш запазено място в рая. Не познавам друг, който да го заслужава повече от Джери Багър.

— За съжаление не беше достатъчно — тихо промълви Анабел.

— Естествено. — Пади отправи тъжен взор през прозореца. — Парите са едно от нещата, които Джери притежава в изобилие. Дори да го оберат до цент, той пак ще ги натрупа от онези нещастници, които се тълпят в казиното му.

— Как да го ударя така, че наистина да го заболи?

— Два са начините — обърна се да я погледне той. — Вземаш му или живота, или свободата.

— При убийството няма ограничаване на наказателното преследване.

— Имаш ли доказателства, че той е убил майка ти?

— Нищо, което би издържало в съда. Но аз съм убедена, че го е извършил той.

— Аз също.

Баща и дъщеря дълго се гледаха в очите.

— На този свят има само двама души, които са изпържили мръсника и все още са живи — промълви най-сетне Пади. — И двамата са тук, в тази стая.

— Предлагаш да го изпържим още веднъж, заедно — вдигна вежди Анабел.

— Искам само да си плати за това, което стори на майка ти.

— Нима се съмняваш, че аз искам същото?

— Не, не се съмнявам. Ти си тази, която дръзна да го накаже. Аз нямах достатъчно смелост, въпреки че съм добър в измамите. Може би най-добрият.

— Но нещата се промениха, така ли?

— Аз умирам, Ани. Какво, по дяволите, може да ми направи този мръсник? По-добре да получа куршум в главата, отколкото да умра в мъки.

— А как точно предлагаш да го направим?

— Много съм мислил по въпроса. Всъщност само за това мисля. Според мен можем да го заковем точно защото ти си го изпържила.

— Защото ме преследва?

— Точно така. Теб и хората, които са ти помагали.

— Двама от тях познаваш, третия — не.

Пади изхвърли фаса през прозореца и се върна на масата.

— Джери успя ли да докопа някой от тях?

— Един. И го превърна в зеленчук.

— Може би те е изпял, а?

— Не може би, а със сигурност. Всъщност в момента Джери е във Вашингтон и се опитва да ме открие.

— А човекът, с когото си тук? Можеш ли да му се довериш?

— Нямам причини да се съмнявам в неговата лоялност.

— Хубаво е да имаш верен приятел — отбеляза Пади и сведе очи към недовършената си закуска.

— А ти вярваш ли, че имаш достатъчно сили за евентуална операция срещу Джери? Самата аз успях да направя удара си само защото бях изпипала всичко, до последния детайл. Нямам никакво намерение да се включа в схема, при която ти изведнъж падаш по очи, а на мен ми пръскат черепа!

— Винаги съм се възхищавал на прямотата ти.

— Познай кой ме е научил на нея! — троснато отвърна тя.

— За да отговоря на въпроса ти, ще кажа, че съм готов за тази операция. Всъщност тя е единственото нещо, което ме държи жив. И вече имам план.

— Какъв план?

— В най-общи линии трябва да накараме Джери да признае, че е убил майка ти.

— И това е всичко, така ли? Браво на теб! Жалко, че не съм се сетила досега!

— Имаш ли проблем с тази концепция?

— Имам проблем с изпълнението й. Поправи ме, ако греша, но ако искаш да принудиш някого да признае толкова тежко престъпление, непременно трябва да се изправиш очи в очи с него.

— Абсолютно си права. Директният контакт е задължителен.

— В такъв случай можем да спрем дотук. Аз вече съм имала директен контакт с Джери и нямам никакво желание за втори.

— Предвидил съм го. За теб рискът ще бъде минимален.

— Какво разбираш под минимален?

— Просто трябва да ми се довериш, Ани.

— Ти си се побъркал!

— Не, аз съм само един умиращ човек, който иска да се помири със своя Бог. А за да го постигна, всичко трябва да бъде направено както трябва. Длъжен съм, разбираш ли?

Тези думи бяха толкова неочаквани за Анабел, че тя само го зяпна.

— Ще си призная, че в плана ми има и един малък проблем — наруши дългото мълчание Пади.

— Колко малък?

— Ще бъдем принудени да се свържем с добрите, тоест с ченгетата. А това не е точно по моята специалност. — Погледна я и попита: — Да имаш някакви идеи?

Анабел се облегна и попита колебливо:

— Знаеш, че това е самоубийство, нали?

— В никакъв случай няма да позволя на Джери да те докопа — твърдо отвърна Пади. — Но трябва да го направя. Готов съм да се закълна пред гроба на майка ти, че ще му отмъстя.

Никога не беше допускала, че някакви си думи са способни да предизвикат такова нещо. В сърцето й потрепна някакво чувство към баща й. Не можеше да определи точно какво е то — жалост, съчувствие или дори нещо повече.

— Добре — тихо рече тя. — Ще се опитам да открия добри хора, които да ни помогнат.