Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Клуб „Кемъл“ (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Stone Cold, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 39 гласа)

Информация

Сканиране
ehobeho (2014)
Разпознаване и корекция
Cecinka (2014)

Издание:

Дейвид Балдачи. Хладнокръвният Стоун

Американска. Първо издание

Издателство „Обсидиан“, София, 2007

Редактор: Димитрина Кондева

ISBN: 978-954-769-163-6

История

  1. — Добавяне

5

Оливър Стоун с пъшкане изправи старата зеленясала надгробна плоча и я закрепи с буци пръст. После приседна и избърса потта от челото си. Транзисторът в тревата беше на новинарска станция, защото за него информацията беше толкова важна, колкото кислородът за останалите хора. Една от новините го накара да наостри уши. Днес следобед в Белия дом официално щеше да бъде награден не друг, а самият Картър Грей, наскоро пенсионираният шеф на разузнаването. Той щеше да получи президентския Орден на свободата — най-високо гражданско отличие на Съединените щати. Изтъкнаха, че Грей достойно е служил на страната си близо четирийсет години и цитираха президента, според когото Америка можела „да се гордее с хора като Картър Грей, един истински патриот и предан служител на обществото“.

Стоун не беше напълно съгласен с тази оценка. Може би защото именно той стана причина за внезапната оставка на Грей от престижния пост „цар на разузнаването“.

Само ако президентът знаеше, че човекът, когото се готви да награди с този орден, е бил готов да му пусне куршум в главата. Но страната не бе готова за такава истина.

Погледна часовника си. Мъртвите със сигурност можеха да се лишат от присъствието му, поне за известно време. Един час по-късно, изкъпан и облечен с най-хубавите си дрехи (купени на втора ръка от „Гудуил“), Стоун излезе от къщичката си в гробището „Маунт Цион“, където работеше като пазач. Тук беше вечният дом на прочути афроамериканци от деветнайсети век. Висок, слаб и дългокрак, Стоун с лекота преодоля разстоянието между покрайнините на Джорджтаун и Белия дом.

На шейсет и една години не беше изгубил много от своята младежка енергия и плам. С късо подстригана бяла коса и загоряло лице той приличаше на бивш сержант от морската пехота. И действително се чувстваше командир въпреки неофициалния статут на малобройната му рота, наречена клуб „Кемъл“. В нея, освен самият той, членуваха само още трима души: Кейлъб Шоу, Рубън Роудс и Милтън Фарб.

Всъщност към списъка трябваше да прибави и едно друго име: Анабел Конрой. Тя без малко да загине при последното им съвместно приключение, а Стоун беше принуден да признае, че способностите и самообладанието й бяха невероятни. Въпреки това имаше чувството, че тя скоро ще ги напусне — може би веднага след като приключеше една недовършена задача с помощта на Милтън Фарб. Той знаеше, че по петите й е човек, от когото тя изпитваше ужас. При подобни обстоятелства най-разумният ход беше бягството. Стоун го беше установил от собствен опит.

Насреща му се открои Белият дом. Никога не биха го допуснали отвъд внушителния портал от ковано желязо, бяха му отказали дори правото да стои от тази съблазнителна страна на Пенсилвания Авеню. Оставаше му само възможността да чака в близкия парк „Лафайет“. Доскоро той имаше там една малка палатка, опъната на тревата, но агентите на Сикрет Сървис го принудиха да я махне. Слава богу, че Америка все още се радваше на свободата на словото и по тази причина плакатът му остана. Опънат между два пръта, той гласеше лаконично: Искам истината! Според слуховете подобно желание имаха и още шепа граждани на световната столица на политическите интриги, но до ден-днешен Стоун не беше чул някой от тях да се е добрал до истината.

Размени няколко приказки с двама от униформените агенти на Сикрет Сървис, които познаваше. Но когато вратите на портала започнаха да се отварят, цялото му внимание се насочи към черния седан, който излизаше навън. Затъмнените стъкла не му позволяваха да надникне в купето, но предчувствието му подсказваше, че вътре е Картър Грей. Просто го надушваше по миризмата.

Миг по-късно страничното стъкло се смъкна и предчувствието му се потвърди. Появи се главата на бившия ръководител на разузнаването, току-що награден с Ордена на свободата. Той мразеше Стоун от дън душа.

Колата намали, за да завие по уличното платно. Безстрастното допреди миг лице на Грей изведнъж разцъфна в усмивка. Ръката му вдигна големия лъскав медал и го размаха пред очите на Стоун.

Лишен от възможността да му отвърне със същото, Стоун му показа среден пръст. Усмивката на Грей се превърна в злобна гримаса, а стъклото бързо се плъзна нагоре.

Стоун се обърна и пое обратно към гробището с чувството, че разходката си е струвала.

* * *

Когато колата на Картър Грей зави по Седемнайсета улица, след нея тръгна един автомобил. Хари Фин беше пристигнал във Вашингтон рано сутринта. И той беше чул за големия ден на Грей и също имаше желание да го види. Но за разлика от Оливър Стоун, който имаше за цел да покаже презрението си, задачата на Хари Фин беше съвсем друга: да намери удобен начин да убие Грей.

Не след дълго двете коли напуснаха Вашингтон и навлязоха в Мериланд, отправяйки се към градчето Анаполис, разположено на брега на залива Чесапийк. Освен с прочутите си деликатеси от раци то беше известно и с Военноморската академия на САЩ.

Неотдавна Грей беше заменил отдалечената си ферма във Вирджиния с една усамотена къща, кацнала на скалите над залива. След напускането на правителството охраната му беше значително по-малка. Но като бивш директор на ЦРУ той все още получаваше ежедневни сводки. Имаше охрана от двама души, тъй като в миналото беше разгневил немалко заклети врагове на Америка, които с удоволствие биха забили един куршум между близко разположените му очи.

Фин си даваше сметка, че убийството на Грей ще бъде далеч по-трудно от отстраняването на Дан Рос. По тази причина днешната му поява във Вашингтон беше малка част от предварителната подготовка за операцията. Вече няколко пъти беше проследявал Грей. При всеки от тях използваше наети под фалшиво име коли и старателно променяше външния си вид. Не се притесняваше, че може да изпусне черния седан в оживения трафик, защото знаеше къде отива.

Прекрати проследяването едва когато колата отби по тесен частен път, покрит с чакъл, и пое към къщата върху скалите. На десетина метра под нея се пенеха водите на океана.

Изчака известно време, после се покатери на близкото дърво и вдигна мощния бинокъл пред очите си. Въпрос на секунди беше да открие онези неща в задния двор на къщата, които щяха да му помогнат за ликвидирането на Грей. На устните му се появи усмивка почти едновременно с плана, който изплува в главата му.

Същата вечер заведе дъщеря си Сузи на тренировка по плуване. Докато седеше на пейката и с гордост наблюдаваше как стройното й телце прекосява басейна, той си представяше последните мигове от живота на Картър Грей. Заслужаваше си да се потруди.

Прибра Сузи у дома, след вечеря я приспа, каза „лека нощ“ на десетгодишния Патрик, поспори със своенравния тийнейджър, след което двамата излязоха на двора да поиграят баскетбол, докато се изпотиха. По-късно прави любов със съпругата си Аманда, която всички наричаха Манди, а към полунощ, неспособен да заспи, слезе в кухнята да приготви на децата сандвичи за училище. Подписа разрешителното на големия си син Дейвид за обиколка из Вашингтон, за да разгледа Капитолия и други забележителности на столицата. На следващата година щеше да бъде гимназист. Дейвид обичаше математиката и точните науки. Като нищо ще стане инженер, помисли си Фин. Самият той се увличаше по техниката и вероятно щеше да поеме по същия път, ако не беше попаднал на едно малко отклонение: постъпи във флота и бързо се превърна в елитен боец.

Фин беше бивш тюлен и имаше зад гърба си участия в секретни операции и бойни действия. Притежаваше и невероятната дарба към чуждите езици, открита още от преподавателите в подготвителната школа в Калифорния. Там той научи арабски, а по-късно, по време на специалните си мисии в Близкия изток, успя да овладее и местните диалекти. Сегашната му работа изискваше чести пътувания, но и му предоставяше достатъчно време да си стои у дома, при семейството. Почти никога не пропускаше важните училищни мероприятия, най-вече спортните. Искаше да оказва максимална подкрепа на своите деца с надеждата, че някой ден ще бъде обратното. Според него това беше най-доброто, на което може да се надява всеки родител.

Опакова сандвичите, влезе в малкия си кабинет и се зае с окончателния план за отстраняването на Картър Грей. По съображения за сигурност той щеше да бъде различен от този за Дан Рос. Но Фин не беше от хората, които се опитват да вкарат кръгла топка в квадратна дупка. Убийците трябва да бъдат гъвкави. Всъщност по-гъвкави от всички останали.

Очите му се спряха върху снимките на децата, заемащи централно място върху малкото писалище. Раждане и смърт. Всички се подчиняват на този върховен закон на природата. В един момент започваш да дишаш, в друг спираш. Това, което вършиш между тези два мига, определя кой си бил и какъв си бил. Но Хари Фин съзнаваше, че ще е много трудно да го категоризират. Понякога сам не разбираше себе си.