Джеймс Елиът
Краят на играта (8)

8

Откак слънцето залезе, температурата бе паднала с 20 градуса. Бен Стафърд и Еди Барне седяха край лагерния огън със закопчани догоре анораци и се взираха в пламъците, които танцуваха под нощния бриз, идващ от езерото. Големите черни найлонови чанти, извадени от самолета, бяха до тях — отворени и празни. Парите, 20 милиона долара — 400 пачки по 50 хиляди в 100-доларови банкноти, завити в прозрачен найлон, бяха наредени под навеса, вързан за дърветата отстрани на бивака.

След дългото мълчание Барне проговори пръв:

— Предлагам да ги задържим.

— Забрави, Еди. Помечтахме си, но нищо няма да излезе.

— Кажи ми една причина.

— Ето ти най-важната: не са наши. Утре канадците ще намерят разбития самолет, ще уведомят семействата на жертвите и собствениците на парите ще си ги потърсят.

— Да, помислих и за това. И знаеш ли какво? Никой няма да ги потърси.

— И защо не?

— Кой мъкне толкова пари в брой в частен самолет?

Стафърд не отговори.

— Прекрасно знаеш кой. Наркотрафикантите, или хората, които им перат парите. А те не могат да си признаят, че са техни, защото няма как законно да си ги изискат.

— Логично обяснение.

— Единственото. Двайсет милиона в стотачки. Завити в целофан. Натъпкани в найлонови чанти. Никоя банка не транспортира така парите си.

— Няма значение. Не ни трябват подобни неприятности. Когато утре пилотът дойде да ни прибере, ще го заведем на мястото на катастрофата и ще го накараме да се обади по радиостанцията на канадските власти. Ще предадем парите заедно с портфейла на загиналия. И край.

— Хей, Бен! Това е „американската мечта“. Големият удар. Спечелването на лотарията. Всичко е в ръцете ни. И дори не е незаконно… Е, поне ние не сме извършили никакво престъпление. Просто ни падна в скута, буквално така стана. И вътрешното чувство ми подсказва да не съобщаваме на властите, те никога няма да разберат, че парите са били на борда. А трафикантите ще решат, че са изгорели в катастрофата, или че канадците са ги взели и чакат да се появят, за да ги арестуват. И в двата случая можем да ги вземем с нас в Щатите и да си живеем живота.

Барне млъкна и погледна настойчиво Стафърд.

— Ти си ми приятел. Държа на теб, партньоре. Не ми отказвай. Няма да е честно.

— Ние не сме крадци, Еди. Нарушавали сме само закона за движение по пътищата. Никой от нас досега не е крал.

— И сега няма да откраднем. Намерихме парите. Има разлика.

— Това е просто семантика. Ако не са наши и ги вземем, това е кражба. И колкото и безобидно да ни изглежда сега, ще предизвика такива събития, каквито не можем и да предположим. Цял живот ще се оглеждаме.

— Може би да, а може би — не. Но за десет милиона на човек — според мен рискът си струва. Философията е много проста и напълно пасва на ситуацията. Ако смяташ да престъпиш границата и да направиш нещо незаконно, направи го само веднъж, и то както трябва, така че да промениш живота си и да не ти се налага да го правиш пак. След това се измъкни и не се забърквай повече. Точно такъв шанс ни се предоставя сега. — Барне се ухили лукаво. — Който не рискува, той не печели.

Стафърд се усмихна, спомняйки си последния път, когато Барне му каза това — преди осем години в Иракската пустиня по време на Войната в Залива.

Приятелството между двамата не беше като онова между повечето мъже, което се крепеше на общата работа и спортуването през уикенда. Техните отношения бяха калени в битки. Събираше ги дълбока емоционална връзка на хора, гледали заедно смъртта в очите, спасявали взаимно живота си. Тази първична връзка беше по-силна дори от близостта между членовете на едно семейство, между двама братя, баща и син, съпруг и съпруга.

Бяха прекарали заедно осем години в „Делта Форс“ — елитните антитерористични части на американските военновъздушни сили. Заедно бяха преминали селекцията и обучението, бяха служили в една и съща ескадрила и участвали заедно в строго секретни мисии по целия свят, за които пресата не знаеше нищо, а и вероятно никога нямаше да научи.

По време на войната екипът им трябваше да премине тайно зад фронтовата линия, да се крие през деня, да се промъква през пустинята през нощта в тежковъоръжени военни джипове и камуфлажни мотоциклети с мощни заглушители. Извършваха дръзки и светкавични нападения над вражеските командни и контролни центрове и складове. Откриха и разрушиха площадките за изстрелване на ракетите „Скъд“ и така лишиха иракчаните от единственото им ефективно оръжие.

И двамата напуснаха армията малко след края на войната, и оттогава поеха по различни пътища, а обстоятелствата сякаш се бяха наговорили да ги държат далеч един от друг. Но нищо — нито времето, нито разстоянието — не можеше да разруши приятелството им. През последната седмица то бе скрепено още по-силно.

И двамата дълбоко си вярваха и се уважаваха, по време на службата им в „Делта Форс“ добре бяха опознали силните и слабите страни на другия. Барне беше стабилен човек, на когото можеше да се разчита в напрегнати ситуации, но беше импулсивен и избухлив, и на Стафърд неведнъж му се бе налагало да го укротява. Но имаше безпогрешни инстинкти, и откакто се познаваха, никога не бе разочаровал партньора си. Силата на Стафърд беше в педантичното планиране и прецизното изпълнение на целите на мисията. Най-голямата му слабост беше, че прекалено много мисли, когато трябва да се действа светкавично и решително. В такива случаи импулсивността на Барне възстановяваше необходимия баланс.

Бен обмисли всичко това, докато наблюдаваше как Еди става от лагерния огън, отива до езерото и се връща с две изстудени кутии бира. Даде му едната, седна до него и заговори с доводите на разума:

— Нека го разгледаме от по-непосредствен и личен ъгъл и да забравим за малко морала. Става ли? Само ме чуй.

Стафърд кимна в знак на съгласие.

— За какво си говорехме снощи край огъня, а? Колко е скапан животът ни, нали? Че изглежда, най-хубавото ни време вече е преминало. Жена ти умря, дъщеря ти е в частна клиника, може би ще остане там до края на живота си. Надявам се да не е така. Но както и ти каза — всичко е възможно. Осигуровката е изтекла, струва ти по осемдесет и пет хиляди на година да я държиш там и се скъсваш от работа, за да плащаш сметките, на които краят им не се вижда.

— Не се оплаквам.

— Издирваш хора, престъпили съдебните гаранции. Независим ловец, който гони избягали от правосъдието. Доходите ти не са гарантирани. Ами ако се закучи и шест месеца не можеш да намериш лошите момчета? Няма да получиш нищо, нали?

— Ще се справя.

— Не е въпросът да се справяме, партньоре. Виж ме. Не мога да намеря достатъчно глупава жена, която да е съгласна да се омъжи за мен. Отложеното удоволствие никога не е било стихията ми, затова съм затънал в дългове до уши. Заврял съм се на някаква държавна работа без никаква перспектива и всеки ден откачам по малко от бюрократичното малоумие. Понякога си мисля, че съвсем ще изгубя контрол и тогава ще изтребя целия офис.

— Всички имат проблеми, Еди.

— А разрешението на нашите е в ръцете ни. — Той посочи с пръст към купчината пари в началото на гората.

Стафърд се загледа в огъня и нищо не каза. Пред очите му изникна Ани — единайсетгодишната му дъщеря, и той изпита силна тъга. Цяла седмица не бе я виждал, а никога не се бе отделял от нея за толкова дълго след ужасния инцидент отпреди година и половина, затова му липсваше и се тревожеше за нея. Но от четири години не беше взимал отпуск и в името на собственото си здраве имаше нужда да отдъхне със стар приятел и да остави проблемите зад себе си, дори и само временно. Не проговори, докато допи бирата си, след това се обърна с лице към Барне и кимна към пачките:

— Тук има около сто килограма банкноти. Да не мислиш, че ако ги вземем, пилотът няма да се усъмни?

Еди се ухили:

— Е, най-накрая проговори.

— Не съм казал, че искам да ги задържим. Но да поговорим как бихме могли да ги вземем.

— Добре. Сто килограма банкноти. Не можем да ги оставим в чантите, защото пилотът знае, че не сме дошли с тях.

Стафърд помисли за момент.

— Може да вземем две, ще се съберат в кануто. Ще ги увием с тентата и ще я завържем. Ако сами ги натоварим в багажника, той няма да забележи разликата в тежестта.

— Точно така. Ами третата чанта?

— Разполагаме с раниците си, саковете на палатката и спалните чували, както и с останалите вещи, които донесохме. Ще се съберат в тях.

— А какво ще правим с дрехите и принадлежностите за лагеруване?

— Ще ги сложим в празната чанта, ще завържем за нея камъни и ще я потопим в езерото. Каквото остане, ще го заровим в гората.

— Ами ако пилотът забележи опашката на лиърджета, когато идва да ни вземе? Веднага ще се обади по радиостанцията. Тогава няма да ни пуснат да мръднем, докато не пристигнат спасителните екипи и не ни разпитат.

— Възможно е да не я забележи. Катастрофата стана на около километър северозападно оттук. Когато ни докара, се приближи направо от юг. Ако и сега направи същото, няма да прелети над клисурата.

— Ами ако спасителните отряди долетят преди него?

— Не мисля, че трябва да се тревожим за това. Сигурно ще се организират чак в късната сутрин, а ние казахме на пилота да дойде при изгрев-слънце, защото ни чака дълъг път до дома.

Барне разбърка огъня с пръчка и се загледа в дъжда от искри, който се спусна в тъмното, докато той опитваше да се сети какво още трябва да предвидят.

— Знаеш ли, ако не кажем на пилота за катастрофата, когато научи за нея, той ще се зачуди защо не сме споменали нещо.

Стафърд кимна в знак на съгласие:

— Имам сравнително достоверно обяснение за това.

— Какво? Седем дни не сме изтрезнели и сме решили, че е гръмотевична буря?

— Езерото е доста голямо. Има над сто километра брегова ивица, ако се броят всички заливи, поточета и вирчета. Може да сме били на другия край и да сме ловили риба в някой вир, да сме се катерили по скалите или да сме били на поход на километри оттук. Чули сме експлозия, но сме решили, че някой самолет е преминал свръхзвуковата граница, и повече не сме се замислили.

— Звучи приемливо.

Стафърд стана и отиде до брега. Барне го последва.

— Знаеш ли какво, Еди, вдигането на парите оттук е най-малкият ни проблем.

— Така, ли? И за какво друго трябва да се тревожим?

— Как ще ги харчим.

— Довери ми се за това, партньоре. Няма да имам никакви проблеми с харченето.

— А мен точно това ме притеснява. Не можем да си позволим да привличаме внимание, докато не видим как ще се развият нещата. Помня как харчеше, докато бяхме в „Делта“. Не изкарваше от заплата до заплата, без да посетиш заложните къщи. И имаше дългове към половината магазини във Фействил.

— Ако се наложи, мога да бъда дискретен.

— Я стига, говориш с мен! Ти дори не знаеш значението на тази дума. Набий си го в главата: не можеш изведнъж да започнеш да пръскаш пари.

— Защо не? Парите не оставят следи.

— Даже по-лошо. Ако похарчиш над десет хиляди долара наведнъж, например си купиш кола, търговецът трябва да докладва на данъчните. Същото става и ако сложиш на депозит голяма сума в банката, по закон са длъжни да съобщят. Така, че ще трябва да скрием парите, докато не измисля как да ги изперем и да си ги върнем като законни доходи.

— Знаеш ли как да го направиш?

— Имам много добра идея. Преди две години хванах един избягал под гаранция в Мексико. Инвестиционен банкер от Уолстрийт, специалист по покупките и сливането на фирми. Преди Комисията по ценните книжа да се усети, той успя да изпере петдесет милиона чрез офшорни банки на Карибите и няколко задгранични фирми, които сам основа.

— Но го хванаха, нали?

— Хванаха го за издаване на вътрешна информация, не за пране на пари.

— И той ти каза как е изпрал парите?

— Да. Отне ми три дни да го доведа обратно от планината, където се криеше. Беше от приказливите. Всъщност беше свестен. Мислех да го пусна, но беше нарушил гаранция от два милиона долара, а на мен бяха обещали шестстотин хиляди, ако го доведа. Не се случва често.

— И колко време ще ни трябва да ги изперем?

— Не съм сигурен. Може би месец, може би повече, преди всичко да е готово. Първото нещо, което ще направя, като се върна, е да проверя и да разбера кой е загиналият. Според документите се казва Джефри Рамзи и е от Ню Йорк. Имам приятел там, детектив в разузнаването, той ще го провери. Ако е свързан с организираната престъпност или с някой крупен наркотрафикант, все ще имат нещо за него.

— И няма да мога да харча веднага?

— Само че трябва да внимаваш. Може да купуваш пощенски записи или пътнически чекове за няколкостотин долара наведнъж, но никога от едно и също място. Ако искаш нещо скъпо, прибави и няколкостотин в брой, а останалото плати в записи и чекове. Но се придържай към минимума, докато не се уреди всичко.

Барне се усмихна широко.

— Значи ще го направим, така ли? Ще вземем парите?

— Отдавна сме приятели, Еди. Ти си прав. Кой съм аз, че да ти отнемам този шанс? Но все пак мисля, че не е редно, и че рискуваме да ни хванат, но ако парите са от дрога, имаме голям шанс да се измъкнем.

— Вземаш правилно решение, партньоре. Бъди сигурен.

Стафърд се върна до началото на гората и взе фенерче от палатката. След това извади две сгъваеми лопати от раниците и подаде едната на Барне.

— Трябва да отхвърлим малко работа преди изгрев-слънце, затова да се захващаме.

— Няма проблеми. И бездруго няма да заспя тази вечер…

Докато вървяха през огряната от луната гора зад палатката, Барне започна тихо да се смее, сякаш на себе си.

— Какво ти е толкова смешно?

— Последното ми гадже. Вечерта, преди да тръгна насам, отидох да я взема от апартамента й. Тя отвори вратата с камшик в едната ръка и белезници в другата, носеше само жартиери и кожена маска с цип на устата. Не знам защо привличам само откачалки.

Стафърд се засмя. Барне винаги успяваше да го развесели.

— И ти си тръгна, така ли?

— Какво? Да не си се побъркал? Искаш ли да ми видиш белезите?