Джеймс Елиът
Краят на играта (19)

19

Стафърд живееше в двуетажна каменна къща, построена в края на осемнайсети век сред меките хълмове на Честър Каунти в Пенсилвания. Някога е била чифлик на имение от триста акра, впоследствие разделено и застроено с градски къщи и истински палати, домове за милиони долари върху терени колкото пощенски марки. Районът се бе превърнал в спалнята на Филаделфия, която беше само на половин час път.

Къщата се намираше посред двор от шест акра в усамотен ъгъл в края на жилищната площ, до нея се стигаше по второстепенен черен път и беше на няколко километра северно от селцето Чадс Форд. Имотът бе разположен сред идиличен пейзаж, излъчващ спокойствие, обградените с железни огради морави бяха осеяни със стари дървета, имаше плевня и малко езеро, над което се надвесваха плачещи върби. Къщата бе прекалено голяма за сам човек, но на Бен сърце не му бе дало да я продаде след смъртта на жена му. Въпреки работата си като начална учителка и безбройните проекти, в които участваше заедно с дъщеря им Ани, тя някак си успяваше да намери време да наглежда ремонтите и подреждането на къщата. Всяка стая бе изпълнена с присъствието й и Стафърд не можеше да си представи да пусне вътре непознати. И въпреки че имаше моменти, в които си мислеше, че бе загубил и дъщеря си завинаги, все още се надяваше пряко сили, че някой ден тя може да се върне и отново да изпълни стаите със смях, да язди коня си през моравите и през горичките край двора им.

След като се прибра вкъщи вечерта, Бен пи бира и яде сандвичи заедно с Еди Барне, след това му помогна да натовари своя дял от парите в колата си, преди да поеме обратно към Рестън, Вирджиния, и още веднъж строго го предупреди да не харчи големи суми, докато не измислят план. След това Стафърд занесе двете огромни найлонови чанти с десет милиона долара в кухнята и ги сложи в подножието на задното стълбище, водещо към голямата спалня на втория етаж.

Кухнята беше топла и уютна, изпълнена със спомени за изгубения му живот. Теракотеният под, ръчно резбованите шкафове от черешово дърво, гранитните плотове и карираните пердета бяха педантично избирани от жена му. На корковата дъска за съобщения бяха закрепени снимки, запечатали моменти от живота на Ани, които не му излизаха от ума, магнитчета с усмихнати лица държаха на вратата на хладилника стари бележки от училище и оценки от контролни — всичко беше като в деня на злополуката преди осемнайсет месеца.

Бен тъгуваше за жена си и знаеше, че винаги ще му липсва. Усещаше присъствието й всеки ден: когато небето беше наситено кобалтово синьо като очите й, когато в студена есенна нощ изгряваше пълна луна, както когато се запознаха; виждаше я във всяка жена, която се обръщаше и махаше; в усмивките, погледите и безбройните малки жестове на влюбените. Понякога се чудеше защо се бе омъжила за такъв като него, смяташе, че е била моментна загуба на разум. Каквато и да беше причината, той благославяше деня, в който я срещна и в който го дари с Ани, и вярваше, че част от задълженията му беше да се грижи за тяхната безопасност. Никога нямаше да си прости, че се провали в това.

Както всички хора, и те живееха със заблудата, че всичко е вечно. Докато една вечер някой си тръгва след пиянска сбирка с колеги и минава на червен светофар на кръстовище със 140 километра в час. След това вече животът ти не е същият. И се изправяш пред жестоката истина, че сигурността и контролът над живота ти са илюзии и че всички зависим от шанса и съдбата, без никакви гаранции за утрешния ден.

Стафърд взе една снимка от корковата дъска — Ани с широка, щастлива усмивка на лице, застанала до коня си и вдигнала синя панделка. Спомни си, че когато я снима, беше много горд с нея.

— Ще се видим утре, миличка — прошепна той, върна снимката и отиде в кабинета си.

Когато влезе, червената лампичка на телефонния секретар светеше. Натисна копчето за прослушване и чу как лентата започна да се пренавива, а той включи компютъра на бюрото си. И четирите съобщения бяха от Тони Нардини — човека от Филаделфия, който даваше кредити за съдебни гаранции и който го ползваше почти непрекъснато. Всяко следващо беше по-настойчиво от предишното. Искал да говори с него. Незабавно. Наркопласьор, на когото дал кредит от 1 милион долара, бил изчезнал преди три седмици, а следващата седмица трябвало да се яви в съда.

Бен се усмихна на себе си, познаваше добре Нардини. Кредиторът не му се бе обадил веднага щом е научил, че човекът е изчезнал, надявал се е да използва връзките си в полицията или мрежата си от улични доносници, за да го намери и да избегне да плати на Стафърд комисиона, която варираше от 20% от размера на гаранцията при случаи в рамките на страната до цели 40% при тези, които минаваха границите й. Настойчивите съобщения му подсказваха, че полицията и доносниците не бяха направили нищо и тъй като процесът беше само след седмица, Нардини бе започнал да се изнервя, ако не бе стигнал направо до отчаяние. Той отговаряше за милиона.

Когато компютърът зареди, Стафърд влезе в мрежата и провери електронната си поща. Отново откри четири спешни умоляващи съобщения от Нардини от последната седмица. Липсата на писма с по-личен характер показваше, че в живота на Бен няма нищо друго, освен работа.

Погледна часовника си, беше девет и петнайсет. Нардини все още беше в офиса си. Набра номера във Филаделфия и чу високия изнервен глас на кредитора още след първото иззвъняване. Представи си го от другата страна на линията, винаги един и същ: вдигнал крака на разхвърляното си бюро, с пура в уста, с мазни петна по ризата, оставени от вечерята от ресторант за бързо хранене, която бе погълнал между две глътки черно кафе.

— Да?

— Стафърд е.

— О, Бен. Слава богу! Имам нужда от теб, приятел. Нямаш представа как ми трябваш, и то бързо.

— Не мога да ти помогна, Тони. През следващите седмица-две ще съм много зает.

— Не това очаквах да чуя. Ще ти дам двайсет и пет процента.

При нормални обстоятелства Стафърд не би пропуснал възможността да спечели 250 хиляди долара комисиона. Но десетте милиона долара на пода в съседната стая не бяха нормални обстоятелства.

— Не мога. Но ще видя дали не мога да намеря Боб Бъртън да ти свърши работа.

— Той вече не иска да работи за мен. Имахме малко неразбирателство.

— Не си му дал комисиона от петнайсет хиляди долара.

— Както вече ти казах, не иска да работи за мен, а аз много ще загазя, ако не намеря този негодник до седем дни.

— Бъртън ще го направи, ако аз го помоля. За същите двайсет и пет процента, които предложи на мен.

— Бен, ти направо ме закопаваш! Изоставяш ме, когато най-много имам нужда от теб.

— Ще накарам Бъртън да ти се обади утре сутринта.

Стафърд затвори и се върна в кухнята, където до задното стълбище бе оставил чантите с парите. Отвори вратата към дрешника, който сам бе направил, и отметна дрехите на една страна. В дъното на помещението имаше почти незабележима от многобройните полици изкуствена стена. Махна от рафтовете кутиите с обувки на жена си, дръпна плъзгащата се врата, която стигаше от пода до тавана, и пред него изникна огнеупорен сейф, в който криеше пистолетите и пушките си. Натъпка парите вътре, запълвайки всеки квадратен сантиметър свободно пространство. След това взе един малък глок — деветмилиметров полуавтоматичен пистолет с кобур за колана, който щеше да сложи на нощното си шкафче, върна фалшивата стена на мястото й и затвори вратата.

Горещият душ успокои напрегнатите му мускули след целодневното шофиране и сънят бързо го събори. Но не успя да спи цяла нощ. Горчивината и ядът от загубата на жена му и от случилото се с Ани го обзеха отново, както често ставаше след злополуката. Обикновено се случваше в малките часове на нощта, когато съзнанието е освободено, от дълбините на душата му изригваше отрова и го измъчваше. Лежеше буден, докато първите лъчи на зората се появяха над хоризонта, след това правеше сутрешния си крос, за да прогони болката и тъгата от разбърканите си мисли.