Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Endgame, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране
bridget (2011)
Корекция и форматиране
beertobeer (2011)

Издание:

Джеймс Елиът. Краят на играта

Редактор: Валентин Георгиев

Коректор: Недялка Георгиева

ИК „Хермес“, Пловдив, 2000

ISBN: 954–459–788–3

История

  1. — Добавяне

31

Бен Стафърд и Джанет Барне поспаха няколко часа, взеха душ и се преоблякоха в апартамента й, преди в четири сутринта да поемат към Ню Йорк. Стафърд все още чувстваше последствията от съня на прекалено късото канапе с глава, подпряна на облегалката.

Точно разтриваше раменете и врата си, за да се отърве от схващането, когато изведнъж наби спирачки пред бариерата на гаража под блока на Джефри Рамзи. Свали прозореца, протегна ръка и пъхна „Виза“-та си в отвора за електронните карти на наемателите.

Докато влизаше в паркинга, Джанет го изгледа въпросително.

— Кредитна карта ли мушна?

Бен кимна:

— Повечето от тези системи се отварят от всякакви магнитни карти.

— Много успокоително.

Стафърд караше бавно през полутъмния гараж, покрай редиците коли, ползвани предимно за екскурзии в края на седмицата, а не за ежедневен транспорт. Спря до черен мерцедес 500S и забеляза, че номерът на апартамента на собственика е написан на стената до мястото за паркиране. Продължи, като проверяваше марките и моделите на всички коли.

— Как ще разбереш коя е колата на Рамзи?

— Талонът беше в портфейла му.

Стафърд спря пред сребрист мерцедес CLK купе, свери регистрацията и погледна номера на апартамента на стената. 32 Б. Паркира на едно празно място през четири коли и извади шило от жабката, после с Джанет слязоха от джипа и се върнаха при сребристия мерцедес.

Бен се огледа, за да е сигурен, че са сами, опря върха на шилото в прозореца до шофьорското място и натисна силно. Стъклото веднага се счупи със силен трясък.

Стафърд бръкна вътре, отвори вратата и влезе. Алармата пищя само няколко секунди, защото той бързо откъсна кабела и я обезвреди.

Джанет се оглеждаше и ослушваше дали шумът не бе привлякъл нечие внимание към това, което вършеха. Успокоена, че не е така, тя посочи към висящата от таблото жица.

— Умения от буйната младост?

— От „Делта Форс“. С Еди научихме доста номера там.

Видя как погледът на Джанет за миг помръкна, когато си спомни за брат си. Него също го сграбчи мъка, затова се обърна и започна да рови в колата. Опипа под таблото, бръкна в жабката, извади оттам цял куп кредитни карти и касови бележки и ги пъхна в джоба си. Отвори шкафчето между седалките, измъкна мобилния телефон и го подаде на Джанет.

— Сложи го в дамската си чанта.

— За какво ни е мобилният му телефон?

— За да видим какви номера е вкарал в паметта.

Тя се направи на изненадана.

— Впечатлена съм, Стафърд. Ти си бил не само хубав.

Бен продължи да претърсва вътрешността на колата, а Джанет заобиколи от другата страна, застана на коляно и погледна под десните преден и заден калници, след това направи същото и с левите. Спря за малко зад колата, коленичи и бръкна зад регистрационната табела. Усмихна се, извади от дамската си чанта малко ножче на швейцарската армия, отви болтовете, държащи табелата, и я преобърна, след това отлепи тиксото, което прикрепяше към гърба й торбичка за сандвичи с връзка ключове в нея. Извади ключовете, постави табелата на мястото й, върна се при Стафърд и размаха връзката пред лицето му.

— Вземам си думите назад, че не си бил само хубав.

Той погледна ключовете.

— На Рамзи ли са?

— Приличат ми на резервни за колата и апартамента. — Тя намигна и се усмихна. — Успях ли да те потисна?

Стафърд сви рамене:

— Моят начин е по-бърз.

— И сега какво ще правим? Ще подпалим блока, за да можем в паниката да се промъкнем покрай портиера?

— Ако всички други начини пропаднат.

— Започвам да си припомням какво съм чувала за ловците на гаранции. Отварят вратите с ритници. Изпотрошават всичко, което видят. И се молят да са улучили къщата и да са застреляли, когото трябва.

— И в нашето стадо си има мърша, затова на всички ни е излязло лошо име. Но през повечето време извършвам наблюдения и разговарям с адвокати, детективи, свидетели, жертви, местни доносници. Всички, които могат да ми подскажат къде е човекът, когото търся.

— И като ги намериш, те сами кротко тръгват пред теб, така ли?

— Ако щеш вярвай, но по-малко от пет процента от хората, които съм залавял, са оказвали съпротива. Понякога се натъквам и на мръсници, които се дърпат и не се свенят да извадят оръжие, но не ми се налага често да отварям врати с рибници или да използвам груба сила.

— Е, как ще се промъкнем покрай портиера?

— Толкова рано сутринта не трябва да е много трудно.

След не довелото до нищо претърсване на багажника Джанет последва Стафърд нагоре по стълбите към входа на фоайето. Тя остана на стълбищната площадка, а Бен открехна вратата и надникна. Обърна се към нея и се усмихна:

— Фасулска работа.

— Дано да е така.

Вратите на трите асансьора се намираха само на няколко метра от стълбището, от другата страна на широк коридор, който се отделяше от основната част на фоайето, на повече от петдесет метра от рецепцията при входа на блока. Стафърд видя, че единият портиер стои с гръб към него, отваря вратата и поздравява излизащите и влизащите наематели. Другият седеше на рецепцията, забил нос в брой на „Дейли Нюз“.

Бен изчака, докато чу звънецът да известява, че единият асансьор е пристигнал, след това махна на Джанет да го последва. Когато отвори вратата към фоайето, от него излязоха седем души, пристигна и вторият, от който слезе човек със седем нетърпеливи кучета, които той почти не следеше какво правят. Две от тях — един ротвайлер и датска порода, — изглежда, поотделно тежаха повече от водача си.

Скрити от погледа на портиера от излизащите наематели, които в старанието си да избегнат огромната кучешка компания, безцеремонно теглеща човешкия си товар през фоайето, не обърнаха никакво внимание на Джанет и Бен, те спокойно излязоха от стълбището и влязоха в единия асансьор точно преди вратата му да се затвори.

Стафърд натисна копчето за трийсет и втория етаж.

— Сега ще признаеш ли, че не съм само хубав?

— Може би. Стига накрая да не ми се наложи да си проправям път с куршуми.