Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Endgame, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране
bridget (2011)
Корекция и форматиране
beertobeer (2011)

Издание:

Джеймс Елиът. Краят на играта

Редактор: Валентин Георгиев

Коректор: Недялка Георгиева

ИК „Хермес“, Пловдив, 2000

ISBN: 954–459–788–3

История

  1. — Добавяне

40

Бен и Джанет тичаха един до друг, минаха по моста и стъпиха на остров Консървейшън. Бягаха вече 10-и километър, а него го болеше ръката, Джанет също я мъчеха натъртените й ребра, но тичането се бе превърнало в състезание на волята и никой от двамата не искаше пръв да намали шеметната скорост, която тя бе наложила.

Малкото островче, дълго не повече от километър и широко няколкостотин метра, имаше поддържана от щатските власти маркировка с табели, указващи вида на различни дървета и диви цветя, лишеи и гъби, които растяха в гората и по брега. Джанет обичаше курорти с повече развлечения и никак не беше впечатлена от заобикалящия я пейзаж и докато тичаха, изказа мнението си:

— Обиколихме целия остров, Стафърд, а аз пак не разбирам. Тук няма нищо. Само някаква смотана маркировка и това е. Сякаш ми пука за името на някакви си гъби. Е, какво му е привлекателното?

— Че няма нищо привлекателно. Дори и в разгара на летния сезон тук не е пренаселено.

— Не е трудно да се досетиш. И какви развлечения за вечерта има тук? Да трепеш комари и да си вадиш кърлежи от краката? Да чакаш да те пипне лаймска болест?

Бен се засмя:

— Това е в най-дивите нощи.

— Вярвам ти. И я погледни езерото. Пълно е с дънери.

— Тези дънери държат далеч моторниците и джетовете. Влизат само лодки с гребла и канута, а това е добре за риболова, тишината и спокойствието.

— Щом ти харесва.

— Много хубави спомени ме свързват с това място. Тук учих дъщеря си да лови риба. Да се ориентира по карта и компас. Правехме дълги походи през горите. Спяхме на открито. На Ани наистина й харесваше… — Гласът му заглъхна.

Чак тогава Джанет си спомни какво й бе разказвал брат й за автомобилната катастрофа с дъщерята и съпругата на Бен.

— Извинявай, Стафърд. — Тя му се усмихна извинително. — Понякога не знам кога да млъкна.

— Няма нищо.

— Как е дъщеря ти?

Той само поклати глава и те продължиха по пътеката, която вече излизаше от гората и тръгваше покрай брега. Джанет не подхвана повече тази тема.

Дишаха тежко и силите им бързо ги напускаха, затова Бен беше изненадан, но и доволен, когато чу мобилния си телефон да звъни в джоба на пуловера му. Спряха. Той откопча ципа на джоба и извади телефона, подозирайки, че му се обажда Тони Нардини — филаделфийският преследвач на престъпили съдебните гаранции, единственият човек, освен лекаря на Ани, който имаше номера на мобилния му телефон.

— Бен Стафърд.

— Добро утро, Бен Стафърд. Не ме познаваш, но това е нещо, което според мен трябва да се поправи, и то бързо.

Бен се стегна.

— Кой е?

— Специален агент Том Куин от Тайните служби на Съединените щати. Трябва да поговорим и предполагам, че не е нужно да ти обяснявам защо.

— Предположението ти е грешно.

— Както вече ти казах, трябва да поговорим.

— Каза още, че не те познавам. Може да си от Тайните служби, а може и да не си. И дори да си, аз все още не знам защо искаш да говориш с мен.

Джанет се взираше в Стафърд със смръщени вежди.

— Тайните служби? — прошепна тя.

Той й кимна, а Куин продължи:

— Що се отнася до легитимността ми, затвори и се обади в управлението във Вашингтон, поискай да те свържат с Отдела по фалшификациите и питай за мен. А що се отнася до това защо искам да говоря с теб, вече ти казах: мисля, че знаеш.

— А аз ти отговорих, че не знам.

Бен затвори, обади се на „Справки“ във Вашингтон и намери номера на управлението на Тайните служби. Набра и скоро го свързаха с Отдела по фалшификациите. От другата страна на линията се обади Куин, гласът му беше небрежен и приятелски.

— Сега вече привлякох ли вниманието ти?

— Добре. Същият си, за когото се представи. Но ако нямаш какво друго да ми съобщиш, разговорът ни приключи.

— Ще ти кажа следното. Нямам нищо общо с хората, които се опитаха да убият теб и Джанет Барне през последните два дни.

— А аз откъде да знам?

— Защо Тайните служби ще искат да ви убият?

— Защо изобщо някой би искал това?

— Виж, не се дръж с мен като с глупак и аз ще ти отвърна със същото уважение. Споразумяхме ли се?

— Още не си ми казал какво искаш.

— Аз съм свръзката на Тайните служби и Центъра за борба с наркотиците на ЦРУ Това говори ли ти нещо?

— Определено. Да не вярвам и на дума от това, което ми казваш.

Куин внимателно обмисли следващия си ход и реши да рискува.

— В момента те гледам как бягаш по брега на остров в Мистичното езеро в планината Поконо, Пенсилвания. Поправка — бягаше. Сега си застанал неподвижно.

Куин млъкна, за да му даде възможност да проумее казаното.

— Вчера следобед купи дамска и мъжка спортна екипировка и обувки за двеста и петнайсет долара от магазин в Тийнек, Ню Джърси. Час и десет минути по-късно спря в оръжеен магазин в Порт Джървис, Пенсилвания, и купи полуавтоматична бойна пушка „Бенели–12“ втора употреба, полуавтомат КАР–15 втора употреба и три пълнителя с по трийсет патрона, плюс десет кутии муниции за пушката и десет кутии с куховърхи куршуми за КАР–15, както и някои други аксесоари. Изглежда, с Барне сте решили да ходите на война.

— Какво намекваш?

— Че лошите не биха ти се обадили, за да ти кажат, че знаят къде си, нито че те следят по покупките, които плащаш с кредитната си карта, и по сигнала от мобилния ти телефон. Те просто ще дойдат да те убият.

Бен погледна към Джанет, на чието лице се бе изписало странно разбиращо изражение, когато му прошепна:

— Мисля, че трябва да говорим с него.

— Защо?

— Просто се уговори с него. Ще ти кажа, като затвориш.

От слушалката долетя гласът на Куин:

— Още ли си там?

— Да.

— Е, ще се срещнем ли?

След дълго мълчание Куин пак проговори:

— Хайде, Стафърд. Помогни ми и ще се погрижим всичко да свърши.

— Но според моите условия.

— Няма проблеми. Къде и кога?

— Колко бързо можете да дойдете?

— Има ли летище наблизо?

— Не. Имате ли хеликоптер?

— Мога да намеря.

— Ще ви дам координатите на къщата ми. На езерото е. Вземете хеликоптер с водни ски и можете да кацнете на водата пред вилата. Иначе ще трябва да го оставите на шосето.

Куин разгледа разтворената пред него карта.

— Струва ми се, че си на около триста километра североизточно от окръг Колумбия. Това значи час и половина полет. Ще ми трябват поне няколко часа, за да намеря хеликоптер и да организирам нещата… Мога да съм при теб около два следобед.

— Само ти, пилотът и помощникът му.

— Има една подробност по сигурността. Шестима агенти. В случай, че се натъкнем на лошите.

— Добре. Но само те. Готов ли си да записваш?

— Готов съм. — Куин записа координатите, които Стафърд му продиктува.

— И да не си помислил да ни пращаш преследвачи като приятелчетата ви от ЦРУ. Ако видим някой да души наоколо, преди да пристигнете, изчезваме.

— Сигурен ли си за опашката от ЦРУ?

— Напълно. Бяха сложили предавател на колата ми.

— Без майтап — беше всичко, което Куин успя да каже в отговор, след това добави: — Покрий се, докато дойда, ясно ли е?

Бен затвори.

— Проследили са ни по сигнала от мобилния телефон — каза той на Джанет, докато изключваше апарата и го прибираше в джоба си. — Щом те са успели да го направят, значи и ЦРУ ще може.

 

 

Куин видя как мигащият индикатор изчезна от екрана и „Тригърфиш“ загуби сигнала. Специален агент Никол Грант погледна нагоре с вдигната вежда.

— Наистина се надявам, че знаеш какво правиш.

— Аз също.

 

 

Джанет и Бен продължиха да тичат, но по-бавно, излязоха от острова и се насочиха по шосето край езерото към къщата.

Тя се плесна комично по челото.

— Сигурно съвсем съм оглупяла. Трябваше да се досетя много по-рано.

— Какво да се досетиш?

— Защо ЦРУ ще купува наркотици. Ти беше прав за цифрите във файловете на Рамзи. К е значело „хиляди“. А не килограми. Ти преброи 20 хиляди К, нали? Двайсет хиляди по хиляда е двайсет милиона. Точната сума, която с Еди сте свалили от самолета. Канели са се да дадат всичките двайсет милиона на наркодилърите от онези файлове.

— И как се вписват Тайните служби в това уравнение? Основната им задача е да пазят президента и да залавят фалшификатори.

— Ти току-що каза вълшебната думичка.

— Какво? Парите са фалшиви? Глупости. Това беше първото нещо, което проверихме с Еди, когато се върнахме. Нямаше никаква разлика между банкнотите, които свалихме от самолета, и тези, които имах вкъщи.

— И десетте бона, които Еди остави в апартамента ми, изглеждаха съвсем наред. И на пипане нищо им нямаше. Но тук не става въпрос за банкноти, прекарани през копирна машина или сканирани на компютър и отпечатани на скапана хартия. Наркопласьорите не са ракетни специалисти, но няма начин някой да им пробута долнопробни фалшификати, без те да разберат, когато се опитат да ги изперат. А Кириленко каза, че е продавал на Рамзи неведнъж. Което значи, че Рамзи трябва да е бил напълно сигурен в качеството на стоката си. А това пък значи, че е пробутвал толкова качествени банкноти, че трябва да ги сложиш под микроскоп, за да видиш разликата. С други думи — „супер банкноти“. Известни ли са ти?

— Само съм чувал. По-добри са от обикновените фалшификати на стодоларовите банкноти. За първи път се появили в Европа преди няколко години.

— Да ги наричаш „по-добри от обикновените“ е все едно да кажеш, че ферарито е масов автомобил.

— Толкова ли са качествени?

— Няма по-добри. Около шест месеца преди да напусна Отдела, арестувахме един важен дилър от Ямайка. Конфискувахме към триста дози кокаин и четиристотин хиляди долара в банкноти от по сто. На следващия ден двама агенти от Тайните служби дойдоха да изследват парите. Тогава ми се стори малко странно. От къде на къде ще смятат, че са фалшиви? Но сега всичко ми става ясно. Някои от „супер банкнотите“, които Рамзи е пласирал, най-вероятно са изплували, проследили са произхода им и са стигнали до наркодилър, затова са започнали да проверяват всички пари, конфискувани от търговци на дрога.

Джанет се усмихна и поклати глава:

— Ще трябва да ги предадеш на онези вампири. Зловещите копелета сигурно сами си ги правят. Което значи, че купуват наркотици за милиони долари, за да ги изперат. А като имаме предвид отстъпките за големи количества, могат да ги превъртят и да продават дрога на пазарна цена на дилъри в Европа и Азия или където и да е и да направят жесток удар.

— И сега ние какво? Да върнем парите и да се извиним?

Тя сви рамене:

— Да чуем какво ще ни каже този Куин. Или още по-добре, да видим колко от това, което знае може да докаже.

— Смяташ да запазиш дела на Еди?

— Както вече ти казах, не можем да горим мостовете пред себе си.

— Но те са фалшиви… — Стафърд остави продължението да виси във въздуха.

— Какво да ти кажа? Живеем в несъвършен свят.

Джанет отново увеличи скоростта. Тичаха мълчаливо, докато стигнаха тясна чакълена пътека, която вървеше няколкостотин метра през гората и свършваше при къщата на Стафърд, разположена на усамотен закътан залив в северния край на езерото. Най-близкият съсед във всички посоки бе поне на километър разстояние.

 

 

Примитивната дървена вила бе построена на малка полянка в гората, на петдесетина метра от брега. Килнат дървен кей се врязваше на няколко метра във водата, а на земята под дърветата лежеше алуминиева лодка с гребла, изтеглена на сушата преди две години и преобърната.

Къщичката бе закътана сред високи борове и широколистни дървета. Пламнали в есенните цветове, листата бяха започнали да повяхват, но все още бяха великолепни. От ръждясали вериги в единия край на обградената с мрежи и хлътнала в средата веранда висеше дървена люлка, а коминът, направен от камъни, избирани един по един от бащата на Стафърд, беше изкривен.

Вътре беше уютно и гостоприемно. Нямаше телевизор. Нито радио. Нямаше и телефон. Предполагаше се, че на това място човек трябва напълно да се изолира от стреса, който ежедневният живот упражняваше върху сетивата. Имаше две малки спални, кухня със стара печка на дърва, която отопляваше цялата къща дори и в най-студените дни през ловния сезон, и голяма дървена маса с пейки, всичките направени ръчно от дъб. Прозорецът с пръчка, която го държеше отворен навън, гледаше към пъстро обагрените дървета зад вилата. На полиците имаше сини метални купи, подарени, от някой далечен роднина, както и множество консервени кутии със супи и пакети с течен шоколад на прах с отдавна изтекъл срок на годност. Торбите с храна, която Бен и Джанет купиха от селото, стояха неразопаковани на масата.

Подът във всекидневната бе направен от неравни дъски, камината беше от камък, а големият френски прозорец гледаше към езерото. Стаята бе мебелирана с удобен, доста поизносен мек диван и четири подобни на него стола, които стояха там, откакто къщата бе построена. На пирон на вратата висяха джинсова риза и дънки, избелели от носене. Стафърд ги бе окачил там да съхнат, след като с Ани ги бе сварила буря насред езерото при последната им визита — осем месеца преди катастрофата, която отне живота на майка й.

Когато с Джанет излязоха да потичат, той остави прозорците и вратите отворени и застоялият тежък мирис, който ги посрещна при пристигането им, бе изчезнал и заменен от хладен свеж въздух, ухаещ на есен. Мрежестата врата се тресна след тях, когато влязоха от верандата вътре, и Бен посочи към банята.

— Можеш да си вземеш душ първа. Аз ще направя кафе.

Джанет погледна през прозореца към езерото.

— Ще се направя на дивачка. Колко е дълбоко до края на кея?

— Три-четири метра.

Тя взе хавлиена кърпа и сапун от банята и излезе навън. Свали си еластичния пояс от изкуствена материя, който бе купила от оръжейния магазин. В широкия колан бе зашит кожен джоб, в който пистолетът й прилягаше идеално, имаше и залепващи се ленти, с които поясът се нагласяше така, че оръжието прилепваше плътно до тялото й и не й пречеше, докато тича.

Извади пистолета, уви го в кърпата и я остави на кея. След това, без да се колебае и срамува, свали дрехите си. Стафърд стоеше до прозореца и я гледаше, очарован от тялото и стегнатите й мускули, забеляза и синините по ребрата й. Напълно гола, тя се гмурна грациозно от края на кея в бистрата студена вода. Бен се обърна и тръгна към кухнята, но я чу как силно извика, когато изплува на повърхността и заплува в залива.