Джеймс Елиът
Краят на играта (42)

42

Когато навлезе в натовареното бързо движение на платеното шосе „Дълес“, Куин набра номера на митническия хангар.

На две коли разстояние зад него по външното платно го следеше бял бус с емблема на фирма за почистване на килими „Премиер“. Камионетката нарочно не попадаше в полезрението на Куин и така шофьорът и пътникът до него имаха възможност незабелязано да надничат в колата му.

Шофьорът видя, че Куин постави мобилния си телефон до ухото.

— Обажда се на някого — съобщи той на висок глас.

Човекът, седнал пред вградено електронно устройство до него, си сложи слушалките и се загледа в монитора пред себе си. След секунди по екрана се появиха сини криви, които показваха, че сложният и високоскоростен скенер е засякъл и в момента подслушва разговора от апарата на Куин.

— Искам да говоря с Дъг Хенинг — чуха Куин да казва на човека, който вдигна телефона в малкия офис до хангара.

— Хванах го — каза мъжът пред скенера и включи касетофона.

Куин чу да се отваря врата и някой да крещи името на Хенинг, надвиквайки шума в хангара. След няколко секунди чу вратата да се затваря и пилотът взе слушалката.

— Хенинг.

— Том Куин. От Тайните служби. От Оперативния отдел ми казаха, че си моят пилот.

— Точно така.

— Какво става с водните ски на хеликоптера?

— В момента ги поставят.

— Съобщиха ли ти, че с нас ще дойдат и шестима агенти?

— Не. Но няма проблеми. Кабината побира седем души. Освен това ще пътувате луксозно. Меки кожени седалки и индивидуални слушалки към стереосистема. Има и бар.

— За хеликоптер на митниците ли говорим?

— Конфискувахме го от мексикански наркодилър заедно със сто пакета дрога на летището във Финикс. Между другото, никой не ми е казал къде отиваме. Трябва да попълня летателния план.

Куин нарочно ограничаваше колкото се може повече броя на хората, които знаеха крайната точка на пътуването му. Извади парче хартия от джоба на ризата си и прочете на Хенинг координатите на къщата на Стафърд.

— Нарича се Мистичното езеро. Координатите са на вилата на обекта. Ще се наложи да кацнем на вода.

— Затова слагаме ските.

— Колко време ще ни трябва да стигнем дотам?

— Почакай малко.

Куин чу Хенинг да оставя телефона и да разтваря пилотска карта, преди отново да заговори в слушалката.

— Хеликоптерът се движи със скорост двеста и петдесет километра в час. До Мистичното езеро е около триста километра, значи говорим за час и десетина минути. Ако улучим попътен вятър, може да стигнем и за час.

— Искам да се кача на борда възможно най-бързо.

— Ще почакаш най-много половин час.

Куин затвори и продължи да кара в мълчание, прехвърляйки наум събитията след катастрофата на самолета. Имаше неща, които му изглеждаха прекалено логични, други, които не се вместваха изобщо в общата картина и го навеждаха на мисълта, че всичко, случило се след завръщането на Стафърд и Барне от Канада, по някакъв начин бе свързано с Центъра за борба с наркотиците, въпреки че командите са давани от много по-високо място — той бе сигурен в това.

Когато стигна входа на международното летище „Дълес“, Куин пое по служебен път, който го отведе далеч от търговските терминали към отдалечен ъгъл на аерогарата, предназначен за държавните хангари. Погледна в огледалото за обратно виждане и забеляза един шевролет „Сабърбън“ със затъмнени прозорци да завива след него и да увеличава скоростта. Специалният екип пристигаше точно навреме.

След като получи информацията, която Пол Камерън искаше, шофьорът на буса прекрати преследването веднага щом свърши разговорът с пилота. Излезе по една отбивка от платеното шосе, а спътникът му пред монитора набра номера, на който Камерън им бе казал да се свържат с Тони Китлан.

Позвъняването завари Китлан в офиса му над един склад в Лонг Айлънд. Той записа името на езерото и координатите, докато слушаше записа от разговора на Куин с Хенинг по телефона.

Когато затвори, Питър Маркъс се наведе над бюрото и погледна какво бе записал Тони.

— Къде е Мистичното езеро?

— Да разберем.

Китлан включи лаптопа си и сложи дигиталния видеодиск с навигационната програма. Въведе координатите в квадратчето „Търси по географска дължина /ширина“ и потвърди командата. На екрана веднага се появи карта на езерото и околността край къщата на Стафърд. Той увеличаваше мащаба, докато не се показа целият път от Ню Йорк до Мистичното езеро. Въведе за начална точка Лонг Айлънд, а за крайна Мистичното езеро и зададе на програмата да избере и очертае, най-краткия път между двете, както и да изчисли времето, за което можеше да се стигне дотам. Информацията се появи след секунди.

— Час и половина спокойно каране — каза той на Маркъс.

— Това е на края на света. Какво има там?

— Къща край езерото. — Китлан погледна Питър и се усмихна. — Какво ще кажеш да си вземеш малката играчка, която само търсиш извинение да използваш?

Лицето на Маркъс светна и вечното му намръщено изражение изчезна.

— Разбира се. За какво ще ни е?

— Седмина агенти на Тайните служби излитат от летище „Дълес“ с хеликоптер след половин час към същото място, където и ние отиваме. Ако тръгнат по график, ще са там заедно с нас.

— Хеликоптер, а? Това ми харесва. За колко души говорим?

Китлан стана иззад бюрото си и излезе от офиса към пътеката над склада. Дванайсетима мъже запечатваха кашони и ги товареха в камион. В тях имаше автомати АК–47 и противопехотни мини, подготвяха ги за доставка на радикални групировки в Северно Айдахо. Оръжията не струваха практически нищо на Камерън, защото ги бе взел срещу наркотици, купени със „супер банкнотите“. А петстотинте хиляди долара, които щяха да получат от екстремистите, си бяха чиста печалба.

— Този път ще отидем много хора. Десетима. И с твоята нова играчка.

Маркъс се ухили като дете на сутринта след Коледа.