Джеймс Елиът
Краят на играта (21)

21

Офисите на фирма „Камерън и съдружници“ заемаха целия трийсет и пети етаж на модерния стъклен небостъргач, издигащ се над Батъри Парк и Южния залив на Ню Йорк. Пол Камерън, президент и основател на компанията, държеше в манхатънския си офис персонал от четиридесет и осем души, имаше малки клонове и в Лондон, Париж и Рим. Служителите му бяха сред най-добрите в своите области, всички бяха бивши служители на полицията и федералните разузнавателни агенции: оперативни работници, разузнавачи анализатори от ЦРУ, администратори на бази данни и експерти по компютърни измами от ФБР, специалисти по комуникационни и електронни проследявания от Специалните служби.

„Камерън и съдружници“ работеше само с членове на висшия административен персонал и техните адвокати, и то само такива, които бяха препоръчани и за които бяха гарантирали редовни клиенти. По-голямата част от значителните приходи на компанията идваше от дела на многонационални корпорации, дела за сливания и закупуване на фирми, от специфичните нужди на най-богатите. Предлагаха дискретно и задълбочено проучване и наблюдение, занимаваха се с широк кръг случаи: от претенции на съпруги на инвестиционни банкери за половината им богатство при развод до корпоративен шпионаж и фирмени преврати, минаващи на ръба на закона, при които залозите бяха от порядъка на стотици милиони долари.

Но този бизнес, колкото и да беше успешен, не бе основният източник на доходи за Камерън, нито първопричината да е на пазара. Другите му дела, доста по-секретни и противоречиви от тези на корпоративния свят, се движеха от елитен екип от бивши служители на най-секретните отдели на ЦРУ. Те не фигурираха във ведомостите и никой от другите не ги познаваше. Камерън пък получаваше нареждания от един от най-влиятелните хора в света, същия, който бе осигурил парите за създаването на „Камерън и съдружници“ като прикритие за собствените му престъпни намерения.

Камерън беше висок, широкоплещест мъж с аристократично излъчване и изключително добрата му форма с нищо не подсказваше, че е на шейсет и две години. Проницателните му бледозелени очи бяха най-впечатляващата му черта. Когато ги впереше неподвижно в някого, и най-недосетливият човек недвусмислено разбираше, че не трябва да го ядосва. Сега се намираше до бара в огромния си луксозен ъглов офис и наливаше минерална вода за себе си и два пръста уиски за най-доверения и опитен член на елитния си екип — Тони Китлан.

Камерън прекоси персийския гълъбовосин килим до мястото, от което Китлан наблюдаваше как утринните лъчи хвърлят отблясъци върху тъмните разбунени води на залива. Подаде му напитката и вдигна чашата си. Чукнаха се и Китлан отметна глава и изгълта кехлибарената течност на един дъх.

Камерън отпи от минералната вода и се загледа замислено през френския прозорец. Очите му бяха вперени във ферибота на половината път между кея и остров Елис.

— И нямаш никакви съмнения, че Стафърд и Барне са взели парите?

— Никакви.

— И не се притесняваш, че могат да ги предадат на полицията?

— Ако са имали такова намерение, защо са си направили труда да ги крият от пилота?

— Имаш право.

— Как да процедираме?

— Искам парите да се върнат, разбира се. И ще е най-добре, ако няма кой да разкаже на властите какво се е случило.

— До четири часа днес ще изпратя трима души в дома на Стафърд.

— Ами Барне?

— С Питър Маркъс ще вземем самолета до Вашингтон. Ще накарам един от хората ми да ни чака на летището. В ранния следобед вече ще сме в Рестън.

Камерън кимна с одобрение.

— Погрижи се хората ти да разберат, че колкото и да са важни парите, винаги можем да напечатаме още. Мен ме интересува какво друго са разбрали Стафърд и Барне на мястото на катастрофата и на кого могат да го разкажат. Така че гледай да оправиш тази каша. Опитай се да вземеш парите. Ако не можеш, това не трябва да те спира да завършиш операцията.

— Добре. Ще дам на хората си ясни указания. Не очаквам да имаме проблеми.

— Не очаквахме и самолетът да се разбие.