Джеймс Елиът
Краят на играта (37)

37

Два часа след като си тръгнаха от спешното отделение на болницата, Джанет караше „Форд Експлорър“-а, който Стафърд бе наел от една агенция в центъра, по двулентовия мост, свързващ с брега остров Райкърс в Ийст Ривър, на който върху 415 акра се простираше нюйоркският затвор.

Пазачът на портала им посочи паркинга за посетители, след това телефонира и ги пусна да влязат. Заключиха оръжията си в жабката и извървяха краткото разстояние до административната сграда, където се подписаха в книгата на входа.

— Дошли сме да се видим с надзирател Даниълс — каза Стафърд на портиера.

— Той идва насам.

Още преди мъжът да довърши изречението си, подсилената желязна врата се отвори и се появи нисък набит мъж с физиономия на ротвайлер, който им даде знак с глава да го последват. Без да каже и дума за поздрав, Даниълс ги поведе по дългия коридор към празната зала за свиждания, в която се срещаха затворниците и адвокатите. Отвори вратата и със същото кимване на главата, което явно бе основното му средство за комуникация, им посочи да влязат.

— Имате петнайсет минути. — Даниълс се върна в коридора, затвори вратата и се отдалечи.

Джанет подбели с досада очи.

— Мислех, че няма да пророни и дума.

Седна до Бен край масата, наклони се към него и зашепна:

— Кириленко вероятно не знае, че вече не работя за Отдела за борба с наркотиците. Затова ме остави да говоря първа. Става ли?

Стафърд кимна в знак на съгласие, после вратата се отвори и влязоха двама надзиратели — едната беше висока и широкоплещеста яка негърка, която според Джанет тежеше поне петнайсет килограма повече от партньора си. И двамата стискаха здраво ръцете на затворника, когото водеха към стаята за свиждания.

Очите на Кириленко бяха полупритворени и безжизнени като на психопат и по всичко личеше, че беше точно такъв — лукав наркодилър и човек на руската мафия. Глезените му бяха оковани, а китките му — свързани с белезници отпред, но пак успяваше да докара някакво подобие на нагла клатушкаща се походка, докато се тътреше през залата и сядаше на стола срещу посетителите.

Жената надзирател погледна Джанет.

— Искате ли да останем?

Джанет поклати глава.

Изражението на надзирателката показваше, че не смята избора й за много разумен, но просто сви рамене, завъртя се на пети и последва партньора си навън, като затвори вратата след себе си.

Въпреки белезниците, Кириленко ловко измъкна цигара и кибрит от предния джоб на сивата си затворническа униформа и заплашително се взря в Джанет.

— Помниш ли ме, Виктор?

Кириленко кимна:

— Познах те. Паметта ми не е къса.

Тя се усмихна в отговор на едва прикритата закана.

Бен седеше и безмълвно наблюдаваше играта между двамата. Усещаше нарастващото недоизказано напрежение и беше любопитен как Джанет смята да поиска сътрудничеството на човек, който толкова силно я мразеше.

Погледът на Кириленко се премести върху Стафърд.

— Кой е този?

— Шефът ми.

— И ти стиска да дойдеш да ме видиш, полицейска курво?

В очите на Джанет проблесна гняв, но тя запази самообладание.

— Литературата не беше най-силният ми предмет, Виктор, но съм сигурна, че метафората ти не е точна, или поне, че усмивката ти е доста насилена.

Челото на Кириленко се набразди.

— Какво искаш, мамка ти?

— Първо, ще съм ти благодарна, ако не пушиш.

Затворникът изгрухтя и дрезгаво се засмя, после с умел жест запали цигарата. Всмука дълбоко, наклони се напред с лице, изкривено от злобно предизвикателство, и духна силна струя дим в лицето на Джанет.

С внезапно експлозивно движение тя се пресегна през масата, сграбчи цигарата от устата на Кириленко и я навря в лицето му. Столовете и на двамата шумно се катурнаха, когато скочиха на крака.

Джанет отстъпи настрани пъргаво и леко, с изключително точно премерена скорост, и отне всякакво физическо предимство на Кириленко, като се измъкна от обсега му и той замалко да се оплете във веригите на глезените си, когато окованите му ръце се стрелнаха да я сграбчат за шията. Тя блъфира, че ще посегне отдясно, после с лявата ръка здраво го стисна за шията. Кириленко се задави и започна да кашля, след това отново замахна.

Джанет се измъкна с танцова стъпка и го парализира с дъговиден ритник по главата, последван незабавно от порой юмруци в лицето и плесница с опакото на дланта, която му разцепи устната. По бузите и над очите му цъфнаха спукани капиляри и той се олюля и се подпря на стената.

Ушите му пищяха и зрението му за миг се замъгли. Кириленко се спря, за да се опомни от ударите.

Изненадан и сварен неподготвен от внезапната атака, Стафърд сграбчи побеснелия руснак за косата, преди отново да се нахвърли към Джанет. Възползвайки се от инерцията на движението си, Бен го обърна и го блъсна във вратата, притисна го и удари главата му два пъти в рамката, докато спря да се бори.

— Достатъчно! Стига! Ясно?

Вратата се отвори със замах и двамата надзиратели влетяха, докато Стафърд, все още стискайки косата на Кириленко, го завлече обратно до масата, изправи стола и го сложи да седне.

С разширени от гняв очи и треперещи ноздри затворникът бавно идваше на себе си. Бен махна на надзирателите да си вървят. Те се спряха на вратата, разглеждайки пораженията по лицето на Кириленко, след това преместиха пълни с възхищение погледи към Джанет, която стоеше насред стаята в бойна поза и дишаше бавно и равномерно. Юмруците й още бяха стиснати и гледаше злобно руснака, който се насили да се покашля и с опакото на ръкава избърса кръвта, стичаща се от ъгълчето на дясното му око.

Надзирателите излязоха, а Джанет вдигна стола си и отново седна на масата. Усмихна се презрително, когато видя Кириленко да опипва с върха на езика си избитите зъби. В резултат на плесницата с обърната длан и ритника по главата се бе разделил с два от тях.

Стафърд се опита да внесе малко здрав разум.

— Така, да се разберем защо сме тук. — Извади шофьорската книжка на Рамзи от джоба си и я сложи на масата пред Кириленко. — Познаваш ли този човек?

Руснакът хвърли поглед на снимката на документа и отново се взря злобно в Джанет.

— Няма да кажа нищо на теб и на тази полицейска курва.

Джанет се стегна.

— Ако пак ме наречеш така, нещастно руско лайно такова, ще ти извадя едното мазно око.

Стафърд нервно поклати глава:

— Прекрасно.

— Остави на мен — сопна му се тя.

— И какъв е планът ти? Да го биеш, докато проговори?

Кириленко изръмжа:

— Мамка му! — Остатък от счупен зъб бе порязал езика му и с думите от устата му избълва и малко кръв.

Погледът на Джанет даде на Бен да разбере, че не е толкова ядосана и извън контрол, колкото искаше Кириленко да си мисли, че е. Тя се наведе напред и хвърли лукава усмивка на пребития руснак, а гласът й прозвуча подигравателно:

— Внимателно слушай какво ще ти кажа, тъпако. Обвинението срещу теб е много слабо. Освен ако… — Вдигна пръст и майсторски се възползва от многозначителната пауза. — Така стана, че попаднах на нови доказателства. Нали знаеш как стават тези неща, Виктор?

Кириленко сви рамене, сякаш не го засягаше, но Джанет позна по очите му, че не е съвсем така.

— Адвокатът ми казва, че нямат никакви доказателства.

— Не говорим за това, което те имат, шибан идиот такъв! А за това, което аз мога да им дам, ако не получа каквото искам. При сегашното положение, ако те осъдят, получаваш най-много пет години. Дори има вероятност да се измъкнеш. А какво ще стане, като се намеся аз? Като предложа изгодна сделка на приятелчетата ти, които ги заплашват петдесет години? Може да сменя показанията си, или да направя така, че от кутията с доказателства да изчезнат някои неща и обвиненията срещу тях да отпаднат. Какво ли според теб биха ми дали те, Виктор, ако им предложа такава сделка? Ще те предадат, без да му мислят — ето това ще направят, и ти много добре го знаеш.

Джанет отново се усмихна зловещо и повдигна вежди.

— Може дори да накарам някои от тях да ми предадат оръжието, с което бе застрелян агентът на ФБР в Брайтън Бийч, и да свидетелстват, че е твое.

Кириленко премести бързо поглед от Джанет на Стафърд и обратно. ФБР знаеше, че руската мафия е отговорна за смъртта на агента им под прикритие преди шест месеца, но нямаха доказателства и не можеха да открият информатор, на когото да се доверят.

— Всичко е възможно, Виктор. Ако само едно от приятелчетата ти свидетелства, че те е видял да убиваш федералния, с теб е свършено. Не че на тях им пука за теб. Стоиш тук, защото не можеш да намериш кирливата сума от петдесет хиляди долара, за да си платиш гаранцията. Това за твоите хора от руската мафия са джобни пари. Но не виждам някой да се е бръкнал да ти помогне.

Кириленко извади носна кърпа от джоба си и попи раната на бузата си. Джанет го наблюдаваше и осъзнаваше какво бе видяла в очите му.

Кириленко не беше като по-старите закоравели руски престъпници, прекарали живота си при комунизма в сибирските лагери. Майка му беше наркоманка и проститутка, не познаваше баща си и бе отгледан в държавно сиропиталище. Влязъл в престъпния свят след разпадането на Съветския съюз, грабел и убивал по московските улици, без да се притеснява, че ще го хвърлят в страшните лагери на КГБ. До идването му преди четири години в Ню Йорк — на двайсет и три годишна възраст, бил затварян един-единствен път за шест месеца във военен изправителен лагер за малолетни, а в Щатите бързо си извоювал авторитет на човек, от когото всички се страхуват.

Но колкото и дързък и зъл да беше на улицата, Кириленко не бе преминал през мъките на дългогодишния затвор и сега му беше тежко. Само след няколко месеца на остров Райкърс вече драскаше с нокти по стените. Джанет усещаше слабото му място и се нахвърли върху него с цялата си отмъстителност.

— Знаеш ли как постъпват с убийците на федерални агенти, Виктор? Захвърлят ги в новия подземен затвор в Колорадо. „Супер макс“, така му викат. Сигурно ще те заврат при бомбаджиите, при психопати като Кажински^[1] и Маквей^[2]. На това му викам аз изолация. Ще живееш като къртица. Ще прекараш остатъка от живота си в безполезно вегетиране в килия два на три метра без прозорци. Ще ти прави компания само черно-бял телевизор, който ще ти дават да гледаш по един час на ден. Но надзирателите решават какво и кога да гледаш. И ще се гаврят с теб, защото си убил федерален агент. Ще ти пускат само руски анимационни филмчета. Борис, Наташа, еленчета и катерички. Докато жалкият ти руски задник изгние от носталгия.

Кириленко потрепери на стола си, беше впил поглед в пода, а Джанет го довършваше.

— Но това не е най-лошото. Всеки ден ще те извеждат по един час на дневна светлина. В личната ти площ от четири квадрата да правиш упражнения. Тази самостоятелност и изолация си има и лоши страни. Разбърква ти мозъка. След шест месеца ще започнеш да си говориш сам. След девет ще чуваш гласове да ти говорят. До края на втората година няма дори да си спомняш как изглежда и как мирише жена и ще биеш по осем чекии на ден поради липса на по-интересно занимание.

Джанет сниши глас, сякаш се канеше да му разкрие нещо толкова ужасно, че не можеше да бъде изречено високо.

— А до края на третата година, Виктор? Вече ще си минал в огледалния свят и връщане назад няма да има. Речта и умствените ти възможности ще са толкова разбъркани, че само ще си седиш в килията, ще гледаш по опакото на клепачите си налудничави сцени и ще сумтиш като безумно опитно животно.

Кириленко стовари юмрук на масата и замахна напред. Стафърд го блъсна обратно на стола.

— Не съм убивал никого от ФБР.

Джанет сви рамене и му се усмихна:

— На мен пък какво ми пука?

Тя се наведе напред и се взря в очите му.

— Не се заблуждавай нито за секунда, че не мога, да го направя, Виктор. Това ще е най-тъпата мисъл, която някога ти е хрумвала.

Кириленко отново заби поглед в пода и заопипва раните си. Кимна сякаш на себе си, като че бе взел някакво решение, след това вдигна очи и потупа снимката на шофьорската книжка на Рамзи.

— Добре де, познавам го.

— Купувал си наркотици от него ли?

Руснакът се поколеба. Джанет смекчи тона.

— Хайде, Виктор. Знаеш, че не можем да използваме думите ти срещу теб. Адвокатът ти не е тук и не сме ти прочели правата. И ти давам дума, че ако ми помогнеш, не само че няма да утежнявам делото ти, но може дори да направя нещо, за да облекча живота ти тук.

— Не той ми продаваше, а аз на него.

Джанет се спогледа със Стафърд.

— Ако ще ни разправяш такива глупости, изчезваме оттук.

— Не са глупости. — Той пак потупа снимката. — Този човек купуваше на едро. И то неведнъж. — Видя скептичното изражение на Джанет. — Сега кой е тъпакът? А? Кой е шибаният идиот? Защо ще казвам, че съм продавал наркотици, щом съм купувал? По ми отива да съм купувал, отколкото продавал, така ли?

— Добре. Той е купувал от теб. — Джанет се поколеба, след това попита: — Какво друго можеш да ми кажеш за него?

— Само това, което съм чувал, на улицата. — Кириленко примижа, когато попи с носната си кърпа сцепеното на устната си и я притисна, за да спре кървенето.

— Какво? Трябва да позная ли? Какво си чул?

— Купувал от ямайци. И от колумбийци.

— И какво още?

— Един приятел от Русия казва, че този бил агент на ЦРУ в Москва. — Той се облегна на стола и скръсти ръце на гърдите си. — Това е всичко, което знам.

Джанет погледна Бен, който кимна. Последната информация ги убеди, че Кириленко най-вероятно не е скрил нищо. Стафърд стана от масата, отвори вратата и даде знак на надзирателите да влязат. Те пристигнаха и хванаха ръцете на затворника.

На вратата руснакът спря и се обърна към Джанет:

— Нали каза, че можеш да облекчиш живота ми тук?

Тя му се ухили.

— Излъгах. Дори вече не работя в Отдела за борба с наркотици, тъпако.

Кириленко измуча като ранено животно.

— Да го начукам на майка ти! — Започна да се бори, за да се освободи от надзирателите, и ги повлече заедно със себе си през стаята.

Джанет спокойно стоеше, без да помръдва, концентрирана и готова за реакцията, която се бе надявала да предизвика. Тя фрасна с опакото на ръката си отгоре надолу зачервения нос на разгневения руснак, след това ловко се измъкна от обсега му.

— Това ти е за Анна Черникова. Проклета свиня!

Стафърд обви с ръце Джанет, за да я спре. Надзирателите бързо вдигнаха на крака Кириленко, от чийто счупен нос се лееше кръв, и го изтеглиха навън. Жената погледна през рамо към Джанет, а по лицето й играеше лека усмивка, след това се скри зад ъгъла в дъното на коридора.

Бен и Джанет излязоха от административната сграда и тръгнаха през паркинга. Не бяха си проговорили, откакто излязоха от стаята за свиждания. Стафърд наруши дългото мълчание:

— Коя е Анна Черникова?

— Беше ми доверен информатор. Работеше като сервитьорка в нощен клуб на руската мафия на Брайтън Бийч. Свястно момиче. Беше приета в Бруклинския колеж. Този боклук разбрал, че ни дава информация, изнасилил я и я пребил почти до смърт.

— Затова ли са го арестували?

— Не. Неговите приятелчета й казали или да се прибира вкъщи, или те ще довършат работата. В деня, в който излязла от болницата, отлетяла за Москва. Няма жертва — няма дело. Единственото нещо, за което можехме да го пипнем, беше тъпо обвинение в конспирация, което той вероятно ще обори. На остров Райкърс е, защото щатската полиция го заловила с голямо количество дрога, но вероятно ще се измъкне и от това. Обискът не бил по правилата.

— Поне ти му върна няколко добри удара.

— Нали? — Джанет се усмихна. Рядко полудявам, Стафърд, но винаги си го връщам.

Той смени темата:

— Виж, колкото и да премислям, нищо не мога да разбера. Дори и с отстъпките, които ЦРУ би взело за покупки на едро, няма ли да им трябва разработена мрежа, за да пласират дрогата на улицата?

— Да. И точно тук логиката ми изневерява. Печалбите не си струват главоболията на Управлението, нито риска и скандала, ако пресата надуши нещо. Ако внасят наркотици в страната и печелят от продажба на дистрибуторите, така се връзва. Могат дори да елиминират средната ръка хора и да вземат още по-големи отстъпки, като купуват от Мексико, Колумбия, Сицилия, Ливан, Тайланд. Тогава печалбите ще са огромни. — Джанет поклати многозначително глава. — Не. Нещо изобщо не е на мястото си в цялата картина.

Стигнаха до колата и тя натисна копчето на дистанционното, за да отключи вратите.

— И сега накъде?

— Знам къде можем да отседнем, докато решим какво да правим по-нататък.

Джанет излезе от паркинга и остави острова зад гърба си, а Стафърд разтвори пътна карта.

— Изглежда, най-краткият път е по моста „Джордж Вашингтон“ към Ню Джърси.

— Къде отиваме?

— Планината Поконо в Пенсилвания. Там имам малка рибарска хижа на брега на едно езеро. Баща ми я построил, когато съм бил малък. Примитивна е, но никой не я знае.

Джанет симулира облекчение.

— Преди малко ми изкара акъла. Помислих, че си решил да ме водиш в едно от онези места, където новобрачните ходят на меден месец. „Поконо Парадайз“. Двайсет и четири часа рум сървиз. Апартаменти, декорирани в розово и бяло, с големи водни легла във формата на сърца.

Бен я погледна и се усмихна. Колкото повече време прекарваше с нея, толкова повече тя му напомняше за брат си.

— По-рано спомена, че ще използваш женския си чар пред Кириленко. Това ли беше? Да не скри нещо?

— В общи линии. Какво ще кажеш?

— Че имаш нужда от професионална помощ. На твое място не бих продължавал да си разменям юмруци със стокилограмови психари с ръце като лопати. Не беше много умно от твоя страна.

Джанет му се усмихна игриво и намигна.

— Мислех, че няма да ми се опре, защото е окован.

Стафърд се засмя и нагласи радиото на станция за кънтри музика.

— Твоят шеф, а? Това ми хареса.

— Само в мечтите ти.