Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Endgame, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране
bridget (2011)
Корекция и форматиране
beertobeer (2011)

Издание:

Джеймс Елиът. Краят на играта

Редактор: Валентин Георгиев

Коректор: Недялка Георгиева

ИК „Хермес“, Пловдив, 2000

ISBN: 954–459–788–3

История

  1. — Добавяне

25

Джанет Барне намали скоростта на изкаляния си архаичен фолксваген „Бръмбар“ и когато зави по Брас Лантърн Уей, зад колата остана следа от синкав дим. Притесняваше се за брат си от мига, в който се прибра от спортната зала тази вечер и намери плик с десет хиляди долара в брой заедно с ключ и бележка, която повдигна повече въпроси, отколкото отговори.

„Не си прави повече изводи, отколкото е необходимо, сестричке. Добре съм. Никого не съм обрал и ченгетата не ме търсят. Ключът е за гардероб в Стърлинг. Ако нещо се случи с мен, което не е никак вероятно, съдържанието на двете чанти е изцяло за теб. А междувременно си купи нещо хубаво. Много хубаво. Има още много пари. Ще ти обясня по-късно.“

Джанет паркира до лъскавото ново порше и въпреки тревогите си, се усмихна, когато видя натъпканите в колата покупки. Негласният девиз на Еди беше: „Утре да става каквото ще.“ Винаги харчеше с пълни шепи, дори когато нямаше пари. Но тя знаеше, че луксозната спортна кола струва поне осемдесет хиляди долара, а откъде той бе успял да намери пари дори за първоначална вноска, да не говорим за десетте хиляди долара в брой, които й бе оставил — прибави тя нови въпроси към списъка с питания към него.

Докато се приближаваше към пътната врата, шестото й чувство, което неведнъж й бе спасявало живота, я предупреди, че нещо не е наред. Усещаше, че някой я наблюдава. Щорите на кухненския прозорец към алеята бяха леко вдигнати и в момента, в който погледна нататък, покрай отсрещната страна се мярна сянка.

Чак тогава разбра, че осветлението не е както обикновено. Още откакто бяха деца, Еди мразеше да стои сам в тъмна къща. Тази особеност нямаше нищо общо със страха от тъмното. За Еди светлината беше символ на топлина, уют и приятна компания и го караше да се чувства по-малко самотен. Когато си беше вкъщи, винаги държеше светнато в кухнята и коридора, докато си легне, а тогава оставяше малката лампа на масата до вратата запалена цяла нощ. Единствената светлина, която Джанет виждаше през кухненския прозорец, бяха слабите отражения на лунните лъчи, влизащи през плъзгащата се стъклена врата, която водеше към верандата пред всекидневната.

Плъзна ръката си в чантата, за да намери 40-калибровия полуавтоматичен „Зиг-Зауер“, за който имаше разрешително и с който не се разделяше — необходима предпазна мярка срещу миналото, което всеки миг можеше да се върне да я измъчва. Отвори вратата точно толкова, колкото да надникне по цялата дължина на коридора, през всекидневната и до верандата след нея. Под бледата лунна светлина видя посред стаята един стол и нещо, лежащо до него.

Внезапно движение привлече вниманието й към верандата. Един силует прескочи парапета и се спусна към малката градинка три метра по-долу. Последва го още един. И още един.

Китлан и Маркъс стъпиха на земята и побягнаха, прекосиха градинката й навлязоха сред дърветата, които отделяха групите къщи. Третият мъж остана назад, за да прикрива оттеглянето им.

Джанет се втурна през къщата и излезе с насочен напред пистолет през вече отворената балконска врата, за да се увери, че тъмните ъгли на верандата са чисти. В далечината долу видя как двамата мъже стигнаха до боровете. Третият стоеше на открито й гледаше към верандата, а пистолетът в ръцете му бе насочен право към нея. Изстреля бързо три куршума през заглушителя, които се забиха в стената на няколко сантиметра от главата й.

Джанет залегна, готова за стрелба, чевръсто намери целта и отговори с два добре премерени изстрела.

Мъжът се олюля за миг, а по лицето му се изписа изненада. Взря се за няколко секунди в двете дупки от куршуми в средата на гърдите си, падна и остана да лежи неподвижно на тревата до дърветата. Оръжието на Джанет беше без заглушител и изстрелите отекнаха силно в околността. По прозорците на съседните къщи се появиха загрижени лица.

Китлан и Маркъс спряха и се обърнаха назад, след това изчезнаха в тъмните сенки на боровете. Въпреки, че Питър настояваше да убият жената и да изчакат Стафърд, който според тях пътуваше насам, за да предупреди Барне, Китлан реши незабавно да се оттеглят. Неспособността му да пречупи Еди Барне го бе изнервила и му трябваше време, за да се възстанови и да се подготви за двубой със Стафърд, и то не при наличието на непредвидени обстоятелства — като тази най-неочаквано появила се жена.

Джанет се канеше да слезе от верандата и да ги подгони, когато чу запалването на двигател и изсвистяването на гуми, после една кола потегли по улицата от другата страна на дърветата.

Върна се вътре, погледна набързо в кабинета и кухнята, преди да застане в един тъмен ъгъл, да преброи до трийсет и да се ослуша, за да се увери, че е сама. Очите й бяха вече свикнали със слабата светлина, тя огледа всекидневната и видя трупа на Мисти с „и“, проснат в един ъгъл зад неразопаковани кутии.

Провери и разбра, че някога привлекателната жена е мъртва, после предпазливо тръгна към странния силует, полускрит от друга купчина кутии на пода до стола. Не помръдваше и тя се приближи още, а когато гледката изникна пред очите й и разбра какво представлява, я обзе смразяващ ужас, последван от гадене и световъртеж.

Еди Барне лежеше по корем, главата му бе напъхана в найлонова торба. С въжето, от което около врата му бе направена примка и бе стегната торбата, бяха вързани ръцете и краката му зад гърба. Джанет и друг път бе виждала такова жестоко мъчение: колумбийски наркобарон го бе приложил на човек, за когото смяташе, че го краде.

С найлоновата торба на главата жертвата се бореше за въздух и колкото повече се бореше, толкова повече примката се стягаше около врата й. Беше изключително мерзка и ефективна техника за разпит, с която разпитваният бавно се задушаваше. Когато жертвата всеки миг щеше да изгуби съзнание, мъчителят махаше торбата и разхлабваше въжето. След като човекът се възстановеше, торбата отново се слагаше и всичко започваше отначало. Многобройните охлузвания по врата, китките и глезените на Еди показваха, че не са го оставили да умре бързо.

Джанет веднага махна найлона от главата на брат си, след това изтича до телефона на стената в кухнята. Набра 911 и с трескав глас и задъхани думи обясни какво се беше случило и помоли телефонистката да се обади за линейка.

Изтича обратно във всекидневната и коленичи до брат си. Лицето му беше зловещо изкривено, синьо и отекло, очите му бяха широко отворени и изразяваха ужас и отчаяние. Разряза въжето с ножа, който носеше в дамската си чанта, след това започна да му прави изкуствено дишане — отново и отново, докато накрая разбра, че не може да направи нищо, за да го съживи. Сви се, отпусна се върху петите си и застена, заровила глава в скута си, чувстваше, че част от нея си бе отишла заедно с него.

Бяха единствените деца на жесток баща алкохолик, който ги напуснал, когато били много малки, затова те не го помнеха, и на коравосърдечна, психически нестабилна майка, която им даваше минималното, за да оцелеят, и ги бе оставила да се оправят сами. Имаха две години разлика и докато растяха, си нямаха никого другиго.

Еди беше нейната опора, нейният компас, когато беше най-уязвима. Беше я защитавал в началното училище, показваше й как да се грижи за себе си в прогимназията, като даваше ясно да се разбере, че всеки, който закача сестра му, ще се разправя с него. Беше звезда във футболния отбор, известен с това, че първо удря, а след това задава въпроси, и предупреждението му беше достатъчно, за да е сигурна, че най-големият й любовен проблем в гимназията може да бъде само смачкан корсаж на абитуриентската рокля.

Насърчаваше я да се занимава с бягане и след това да се ориентира към кикбокса, а тя бе добра и в двете. Настояваше да отиде в колеж и когато постъпи в армията, с военната си заплата й помагаше да се издържа през четирите години в университета на Мериленд. Беше сред публиката и се радваше за нея, когато завърши обучението си и положи клетва като служител на Отдела за борба с наркотиците, споделяше гордостта й, когато бе назначена в Ню Йорк и работеше под прикритие в съвместен екип на Отдела и полицията. Беше до нея и преди два месеца, когато напусна работа и се опита да се утеши с бутилката за това, което й бяха сторили.

Ужасно я болеше за начина, по който брат и беше умрял. Мъчението говореше, че са искали някаква информация от него, и доколкото познаваше Еди, не бяха я получили. Не се и съмняваше, че случилото се има нещо общо с парите, които внезапно беше придобил. Но фактът, че го бяха оставили да умре, й подсказваше, че ако не бяха невнимателни и глупави, убийците не са искали само да си върнат парите. Еди трябва да е знаел нещо, с което ги е държал в ръцете си.

Джанет седеше, сложила главата на брат си в скута, и се поклащаше леко напред-назад, а мислите й бягаха към детството им. Веднъж Еди я люлееше на люлка. Не помнеше на колко години беше — две или три. Пееше й. Чуваше го, но не различаваше думите и това я дразнеше. Гълташе сълзите, които се стичаха по лицето й, когато далечният вой на сирени започна все повече да се приближава.